“Let Them Talk” е първият албум на Хю Лори след като той подписа договор с Warner Bros. Records през 2010-та година. Продуцент е Joe Henry, а записът е направен в Лос Анджелис и Ню Орлиънс, като албумът е посветен на новоорлеанския блус – жанр, който е движеща сила в живота на Лори.
Дебютният запис на актьора е вдъхновен от подобни жанрови албуми като “Buena Vista Social Club” на Ry Cooder и саундтрака към филма “O’ Brother Where Art Thou”, композиран от T-Bone Burnett. “Let Them Talk” събира в един диск извънредна колекция от класически парчета, изпълнени от група уважавани музиканти и легендарни вокали, които отдават чест на този донякъде пренебрегван стил в музиката.
В целия запис Хю Лори свири на пиано и изпълнява вокалите, като самата „Кралица на Ню Орлиънс” – Irma Thomas – се присъединява към него в студиото. Това правят и виртуозният блус пианист и брас инструменталист – Allen Toussaint, легендарният глас на Sir Tom Jones и един от идолите на Лори – Dr. John, който участва в парчето “After You’ve Gone”.
“Let Them Talk” излезе на 9-ти май в Европа и беше съпроводен със серия от участия на живо в Лондон, Париж и Берлин, както и от специално телевизионно предаване, което проследява музикалното пътешествие на Хю Лори до Ню Орлиънс и включва изпълненията на повечето песни в албума, заснети в Kingsway Studios във Френския квартал в града.
Все пак този албум може да бъде описан най-добре от самия Хю Лори в следните редове:
„Не съм се родил в Алабама през 90-те години на XIX-ти век. Сигурно вече знаете това. Не съм се хранил с царевична каша, не съм обработвал нечие поле в замяна на част от реколтата, не съм се возил в товарен вагон. Нямало е циганка, която да каже нещо на майка ми в деня на раждането ми и, поне до колкото знам, не съм прокълнат дяволско куче да върви по петите ми. Нека този албум покаже, че съм бял британец от средната класа, който открито навлиза без позволение в територията на музиката и митологията на Щатския Юг.
Ако това не е достатъчно неприлично, нека кажа, че съм и актьор – един от тези глезени лигльовци, които не са ходили до магазина за хляб нито веднъж през последното десетилетие и които не могат да се ориентират на летището сами, без детегледачките си. Не бих се изненадал и ако открия, че имам някакви китайски символи татуирани на задните си части – или на лакътя си, все същото.
Най-лошото е, че съм нарушил и основно правило в изкуството, музиката и правилната посока за една кариера. Актьорите трябва да играят, а музикантите – да правят музика. Така стоят нещата. Човек не си купува риба от зъболекар и не моли водопроводчика за финансови съвети. Така че, защо да слушате музиката на един актьор?
Отговорът е, че няма отговор. Ако за вас потеклото и произхода са важни, тогава се обърнете към друг, защото нямам нищо във вашия размер от този модел.
Започнах да взимам уроци по пиано при г-жа Хеър, когато бях на 6 години. Предполагам, че тя беше мила жена, но в моите изопачени детски спомени съм я запечатал с образа на главорез, покрит с брадавици, който ме тормози с горещите въглени на до-ре-ми-тата. Издържах така около три месеца, мъчейки се с учебника за начинаещи по пиано, докато не стигнахме до песента “Swanee River” на Stephen Foster. (Foster, се оказва, също е преминавал в забранена територия. Родил се е в Пенсилвания, никога не е виждал реката Suwannee, нито пък е стъпвал в щата Флорида, който прие песента му за свой химн през 1935-та година. Просто уточнявам.)
В същото време, трудно можем да наречем “Swanee River” блус песен. Една от ранните й версии е била продавана под етикета „етиопска мелодия”, но тя доста повече се доближава до блуса, отколкото френските приспивни песнички и комичните полски танци, които бяха сред упражненията в останалата част от онази зловеща книга по музика.
Дойде денят, когато г-жа Хеър обърна страницата на “Swanee River” и погледна през очилцата, закрепени на носа й, които 45 години по-късно си представях че тя носи. След това, извивайки окосмената си горна устна, тя прочете подзаглавието: „Негърска духовна песен – в леко неравноделен такт” и после добави: „О, Боже, не….”. С тези думи тя обърна страницата и отвори на нещо като “Le Tigre Et L’Elephant” (в превод: „Тигърът и Слонът”) или друга подобна кошмарна мелодия и така моите отношения с формалното изучаване на музиката приключиха.
Тогава, един ден по радиото пуснаха нещо, което съм почти сигурен, че беше песента “I Can’t Quit You Baby” на Willie Dixon, и целият ми живот се промени. Някъде между минорната и мажорната част на парчето, се отвори космическа дупка, която ме прекара в Страната на Чудесата. Оттогава насам, блусът ме е карал да се смея, да плача, да танцувам и… така де, тъй като албумът ми е предназначен за цялото семейство, не мога сега да ви опиша абсолютно всички други неща, които блусът ме кара да правя.
В центъра на това магическо царство, високо на един хълм (което може да ви подскаже колко малко съм знаел по онова време), се извисяваше златният град Ню Орлиънс. В моето въображение той просто пращеше от музика, романтика, радост и отчаяние, а ритмите му се намърдаха в нескопосаната ми английска представа за нещата и на моменти дори ме караха да се чувствам толкова щастлив и толкова тъжен, че не знаех къде се намирам. Ню Орлиънс се превърна в моят Йерусалим. (А отговорът на въпроса как един изтънчен британски ученик се вдъхновява от музика, родена от робството и подтисничеството в друг град, на друг континент и в друг век, остава отворен за хилядите други преди мен, като се започне от Korner и се стигне до Clapton, преминавайки през Rolling Stones и Joolsing Hollands. Нека заключим, че просто това ми се случи.)
През десетилетието, което последва, слушах музиката на всички китаристи, до които можех да се добера – Charley Patton и Lead Belly, който беше гений, каквито бяха и Skip James, Scrapper Blackwell, всичките от Blinds (Lemon Jefferson, Blake, Willie Johnson, Willie McTell), Son House, Lightnin’ Hopkins, Bo Diddley, Muddy Waters и толкова много други такива има, че ще трябва да прекараме цялата нощ тук, само за да изброим една десета от тях.
След това дойдоха великите пианисти – Pete Johnson, Albert Ammons, Meade Lux Lewis, Roosevelt Sykes, Leroy Carr, Jelly Roll Morton, Champion Jack Dupree, Tuts Washington, Willie “The Lion” Smith, Otis Spann, Memphis Slim, Pinetop Perkins, Professor Longhair, James Booker, Allen Toussaint и Dr John.
Някак предпочитах пианото пред китарата, защото то стои на едно място, което и аз обичам да правя. Китарите ги привличат по-свободните и неспокойни хора. Аз обичам да си седя седнал дълго време.
Що се отнася до певците, тук мащабът на списъка се запълва само от две имена – Ray Charles и Bessie Smith.
Всички тези велики и прекрасни изпълнители са живели като музиката си. Те са знаели цената на парче хляб и повечето от тях са имали периоди в животите си, когато не са можели да свържат двата края. Така, по някакъв начин, те са били акредитирани и затова ги уважавам толкова, колкото и всеки друг човек, ако не и повече.
В същото време не можех да понасям, че тази музика е като затворена в епруветка с надпис: „Култура: Да се използва само от възрастни чернокожи мъже”. Подобен подход копае гроб за блуса и за почти всичко друго, за което може да се сетите. Все едно Шекспир може да се играе само в The Globe, а Бах да се изпълнява само от германци в чорапогащници. Тук става дума за един формалдехид и само мога да се моля Lead Belly никога да не бъде достатъчно умрял, че да не може да гарантира за това.
Това е, нямам друг вид акредитация за себе си, освен този своебразен оръфан документ за самоличност, който се надявам, че ще ме прекара през червения килим и ще достигне до сърцата ви. Обичам тази музика, по моя си собствен автентичен начин и искам и вие да я заобичате. Успеете ли да усетите една хилядна от удоволствието, което аз съм извлякъл от нея, това ще е голямо постижение за всички ни”.
Хю Лори
2011 г.
Албумът “Let Them Talk” на Хю Лори е на музикалния пазар от Орфей Мюзик, изключителен лицензиант на Warner Music International.
“LET THEM TALK”
THE RECORDINGS
STANDARD ALBUM (with original artists)
“St. James Infirmary” (Louis Armstrong / Snooks Eaglin)
“You Don’t Know My Mind” (Lead Belly)
“Buddy Bolden’s Blues” (Jelly Roll Morton)
“The Whale Has Swallowed Me” (J.B.Lenoir)
“John Henry” (Memphis Slim / Snooks Eaglin)
“They’re Red Hot” (Robert Johnson)
“Six Cold Feet” (Leroy Carr)
“Joshua Fit The Battle Of Jericho” (Sister Rosetta Tharp)
“After You’ve Gone” (Bessie Smith /Fats Waller)
“Swanee River” (Ray Charles / Dr. John)
“Police Dog Blues” (Blind Blake)
“Tipitina” (Professor Longhair)
“Whining Boy Blues” (Jelly Roll Morton)
“Baby, Please Make A Change”(Mississippi Sheiks)
“Let Them Talk” (James Booker)
BONUS TRACKS
“Guess I’m A Fool” (Memphis Slim)
“It Ain’t Necessarily So”(Louis Armstrong)
“Low Down, Worried and Blue” (Dr. John)
THE BAND
Jay Bellerose (drums)
David Piltch (bass)
Greg Leisz (guitar, dobro, mandolin)
Patrick Warren (keys)
Kevin Breit (guitar, tenor, mandolin)
With horns arranged by Allen Toussaint
GUEST VOCALS
Dr. John
Irma Thomas
Sir Tom Jones