Ан дьо Колбер Христофоров отново показва свои картини в София. По знак на съдбата съпруга на проф. Боян Христофоров близо петдесет години тя обича България като своя втора родина и двамата често идват у нас.
В разгара на лятото във фоайето на партерния етаж на Националната галерия за чуждестранно изкуство Ан дьо Колбер Христофоров откри самостоятелна изложба с 54 свои картини, десет от които са посветени на България. До художничката присъстваше като преводач и консултант нейният любезен съпруг професор Боян Хростофоров, който се стараеше да отговаря на многостранни въпроси, отправени към двамата. Името на Ан дьо Колбер е познато у нас. Повече от петнадесет години тя представя самостоятелни изложби в Балчик, Варна, Добрич, Банско, Нова Загора, Пазарджик, Френския институт в София. За себе си тя допълва:
– Рисувам от дете. Не съм учила Художествена академия, защото моите родители считаха, че рисуването е несериозна професия, не подхожда за момиче от добро семейство. Но не мога да не рисувам. Моята сериозна авантюра с живописта започна отдавна. Когато се омъжих за Боян Христофоров, живеехме в апартамент в центъра на Париж на брега на Сена, точно срещу един от големите магазини Самаритен. Един ден влязох в магазина и отидох на щанда за художествени материали. Бях омагьосана от разнообразието на цветовете и боите, които исках да имам. Излязох от магазина с моето ново съкровище и от тогава не искам да спирам авантюрата с рисуването!… Обикновено вдъхновението ме спохожда в утринните часове и заставам пред статива."
Художественото послание на нейната живопис е универсално. Представени в динамичен ритъм и ярки цветове, в „Модерни времена” виждаме къщи, а в небето над тях доминират колелата на високите скорости в големите градове. В „Път на толерантността”, „Право на жилище”, „Цунами” , „Страх” авторката търси връзката между земното и небесното, между материалното и духовното. Картините й предлагат теми за размисли и въпроси. Тревожната истина на замърсената околна среда се налага в немалко платна… Темпераментният й характер и досега предпочита червените цветове, защото в Прованс, Южна Франция, където е родена, земята има червен цвят, който обагря в червено и дърветата, и птиците, и къщите. Този ярък спомен от детството оставя траен отпечатък в съзнанието й, а в по-късни години, след многото пътешествия по света открива, че цялата Земя е като общ дом за хората с многолика съдба. Художничката е показвала посланието на своето изкуство в самостоятелни изложби в различни салони на Франция, Белгия, Бразилия, Габон, Германия, Италия, Русия, САЩ, Того, Финландия.
За доказан талант в живописта и активна творческа дейност Ан Христофоров е удостоена с много награди и отличия. Най-важни за нея остават златният медал на Международния салон в Рим, наградата Бернхайм в Париж, наградата на международна изложба в Брюж, а Националното общество за изящни изкуства във френската столица й дава награда за нейните стенописи…
Надежда Филипова от София стоеше пред картината „Фарандол” и сподели спонтанно: „Искам да я отнеса в вкъщи, за да я поставя в стаята на моя внук. Това е чудна приказка за деца, която ме изпълва с радост!”
Очарователното детство в картините на Ан Христофоров ни подсказва новия й извор на вдъхновение – нейните десет внуци, които са живото продължение от любовта и брака й с Боян Христофоров, кавалер на Ордена на почетния легион. Не е ли знак на съдбата и това, че двамата са родени на 11 септември 1936 година?… И до днес проф. Боянов работи по 10-12 часа дневно в една от най-големите клиники по гастроентерология „Кошен” в Париж. Винаги спокоен, любезен в отношението към събеседниците си, проф. Христофоров си спомня своето детство:
– Моите родители напуснаха България през 1947 година поради несъгласие с новата политика. Баща ми Петър Христофоров беше професор по френска литература в Софийския университет, а след като останахме във Франция, той преподаваше и в други страни. Майка ми може да бъде запомнена с това, че е превела на френски „Под игото” на Вазов. Израснах във Франция, учих като обикновено дете, избрах медицината за свое бъдеще и завърших образованието си. По-късно изминах обичайната стълбица на кариерата – асистент, доцент, професор.
За шанса и избора да бъде съпруг на жена от потомствена благородна фамилия, професорът сподели:
– С Ан се запознахме през 1962 г. в Тюбинген, Германия, където бях лекар на военна служба, а тя – детска учителка по френски. През 1963 г. създадохме нашето семейство и макар че смесените бракове са трудни, вече 48 години сме солидарно семейство, в което за важните работи сме единодушни. Ан започна да рисува, след като най-малката ни дъщеря тръгна на училище. Без курсове по рисуване и учители в първите опити тя се колебаеше за избраната посока, но от самото начало оценявам таланта й и винаги я насърчавам.
Пра-пра-пра-дядото на Ан е държавен секретар на Краля Слънце Луи ХІV и провежда държавни реформи в различни области на страната; известен е като покровител на изкуствата и литературата. Днес неговата статуя стои пред френския парламент и името му се чете във всички исторически книги. Благородните титли във Франция отдавна са лична гордост на рода, който ги наследява. Днес хората, произхождащи от тези семейства, са с различни професии и работят като всички други поданици на страната. Ан дьо Колбер произлиза от семейство с десет деца, има пет братя и четири сестри, всички те възпитавани в аристократичен дух с подчертана строгост от баща си. Той толкова държал на традицията децата му да имат равностоен брак, че отказал да приеме Боян Христофоров за свой зет и уви не искал да го допусне в дома си! Едва преди да издъхне взискателният французин се разкаял за своята гордост.
Четирите деца на семейство Христофоров – Никола, Пиер, Елена и Калина раснат в Париж под грижите на родителите си. Първородният Никола проявява художествената дарба на Ан, но претоварен със служебни задължения в голяма парижка банка не му остава време за рисуване. Когато и четирите тръгват по своите житейски пътеки, Ан и Боян Христофоров се чувстват самотни в големия апартамент в центъра на световния град.
– Тогава решихме, че изцяло се предоставяме на благотворителност в полза на деца, които идват в Париж да учат. Не даваме джобни пари, но осигуряваме храна и подслон безвъзмездно, а тяхното задължение е да учат упорито – сподели проф. Христофоров. – В момента при нас е 47-ият нов член на семейството, който е от България, но през годините сме имали деца от Египет, Африка, Албания. Приемали сме роднини и близки на жена ми. Можем да подсигурим условия едновременно на четири или шест човека. Разбира се в такива случаи вътрешната дисциплина се спазва трудно, но Ан е отговорна и строга за поддържането на реда в жилището.
В първите години на демокрацията двамата Христофоров основават асоциация „Хуманитарна помощ за България”. Така в най-трудните моменти от икономическата криза организират изпращането на храни и лекарства към нашата страна. Благотворителната дейност на професора е свързана преди всичко с медицината. Чрез официалните си контакти той съдейства голям брой български студенти да получат специализация по програмите „Темпус” и „Еразмус” в Белгия и Франция. А чрез контактите му в Малтийския орден – благотворителна световна организация, проявена в повече от 70 страни основно в строителство на болници – в Александровска болница в София е построен с френски пари център за детска психиатрия… Твърде натоварен със задължения, днес професорът казва с благодарност за своята спътница:
– С Ан живеем спокойно, без проблеми. С нея се допълваме взаимно.
Тя пък го сочи с ръка и държи да се знае:
– Той е шеф на семейството, защото е отговорен по всички въпроси и винаги е внимателен към хората.
През октомври художничката ще излага свои картини в един от замъците на Лоара, в Блоа. През декември клубът на художниците в Париж, в който тя членува, ще представи своя експозиция в Лувър. Авторката, която се подписва с име Christophorov, ще покаже на изтънчената публика свои нови творби. Навярно някои ще са вдъхновени от България? Енергична и дейна, тя признава, че за нея най-важно е да бъде свободна, за да може да рисува това, което вълнува душата й. И да пресъздава с поетични думи усета си за вечността: „Да съзреш Земята, да пренесеш цветовете и тамяна от един друг свят, да вкусиш дъха на времето – то е все едно да чуваш безкрайните песни и крясъците н звездите, надбягващи се в небосвода на Вселената…”
Вижте още:
Фотопоглед от изложбата