Антиутопия за перфектния подбор на Обществото и несъвършения избор на сърцето в един прекрасен нов свят
Обществото ги обвързва! Любовта ги освобождава! Искаш ли да знаеш какво те очаква в бъдещето? В Обществото решенията се вземат от Служителите. Кого да обичаш. Къде да работиш. Как да живееш. Кога да умреш.
Касия и нейните седемнайсетгодишни връстници винаги са вярвали в системата на Подбора. Тя им гарантира дълъг живот, добра работа и идеален партньор срещу нищожна цена – да се подчиняват на правилата в Обществото.
Така че, когато най-добрият й приятел се появява на екрана като определения за нея партньор за цял живот, Касия е напълно убедена, че това е правилното решение. Но миг преди екранът да угасне, тя вижда и друго лице… Сега пред нея стои невъзможен избор: между Ксандър и Кай, между единствения й познат живот и пътя, по който никой не смее да поеме, между перфектния подбор на Обществото и несъвършения избор на сърцето.
Роман за избора, за любовта, за смелостта да си различен, за несъвършенството на съвършените светове.
„Подборът” е история точно за този момент, за днешния ден. История, която ще се превърне в класика.
Модерно написан роман в традицията на емблематичните антиутопии „1984” на Джордж Оруел и „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.
За книгата:
„Подборът” е завладяваща, антиутопична любовна история, написана от душата на поет. Най-накрая се появи един чисто нов прекрасен свят, който читателите на „Здрач” и „Игрите на глада” ще припознаят като свой.” Ками Гарсия и Маргарет Стоъл, автори на „Прелестни създания”
„Футуристична приказка за любовта и свободната воля, която ви пита: може ли да има свобода без право на избор? Историята за пътуването на Касия, за бунта срещу ограниченията и осъзнаването на собствената й индивидуалност ще ви грабне и ще ви накара да искате още.” Касандра Клеър, автор на „Реликвите на смъртните”
„Абсолютно омагьосващ! „Подборът” е роман, който задължително трябва да се прочете!” Мелиса Мар, писател
„Не мога да спра да мисля за „Подборът”. Не е възможно да вземеш книгата в ръце и да я оставиш, без да стигнеш до края. Романът те завладява със своята чиста романтика сред студената атмосфера на свят, в който всеки избор е предопределен и всяка любов е контролирана. Искам да разбера какво ще се случи после. Още, моля!” Кери Риън, писател
ИК Кръгозор
Корична цена: 11,90 лв.
Откъс:
1 глава
След като вече мога да летя, накъде да поема в нощта? Крилете ми не са бели, нито са с пера; цветът им е зелен, те са копринени, трептят от вятъра и се извиват, когато се движа – първо в кръг, после в линия, а най-накрая в причудливи форми, създадени от въображението ми. Пълният мрак зад гърба ми не ме притеснява, нито звездите над мен.
Усмихнах се сама на себе си, на глупостта на фантазиите си. Хората не могат да летят, макар да има легенди отпреди времето на Обществото, че някои от живелите тогава можели да го правят. Виждала съм ги на картини. Бели криле, синьо небе, златни кръгове над главите, очи с изненадано изражение, сякаш не могат да повярват в това, което рисува художникът, сякаш не вярват, че краката им не докосват земята.
Тези истории не са истина. Знам го. Но тази нощ е лесно да го забравиш. Въздушният влак се плъзгаше из звездната нощ така меко и сърцето ми биеше така силно… Имах чувството, че всеки миг самата аз ще се понеса към небето.
– На какво се усмихваш? – попита Ксандър, докато приглаждах гънките на зелената си копринена рокля.
– На всичко – отвърнах и беше вярно. Толкова дълго бях чакала това: моята празнична вечеря. Тържеството на Подбора. Където ще видя за пръв път лицето на момчето, което ще бъде мой Партньор до края на живота ми. За пръв път ще чуя името му.
Нямах търпение. Въздушният влак се движеше бързо и все пак не беше достатъчно бързо. Той заглъхваше в нощта, звукът му беше като фон за ниския шепот от гласовете на нашите родители и за стремително биещото ми сърце.
Може би и Ксандър беше чул как сърцето ми бие, защото ме попита:
– Нервна ли си?
До него по-големият му брат беше започнал да разказва на майка ми как е протекла неговото Тържество на Подбора. Скоро и ние с Ксандър ще имаме какво да разказваме.
– Не – казах аз. Но Ксандър е най-старият ми приятел. Познава ме прекалено добре.
– Лъжеш – заяде се той. – Нервна си.
– А ти не си ли?
– Не. Готов съм. – Каза го без колебание и аз му повярвах. Ксандър е от хората, които винаги знаят какво искат.
– Няма значение дали се притесняваш, или не, Касия – каза по-нежно той. – Почти деветдесет и три процента от младежите, отиващи на своя Подбор, показват признаци на притеснение.
– Да не си запомнил наизуст всички официални материали за Подбора?
– Почти – каза Ксандър и се ухили. Вдигна рамене, сякаш казваше – А ти какво очакваше?.
Жестът ме разсмя, освен това аз самата бях запомнила цялата информация. Лесно е, когато си я чел много пъти и когато решението е толкова важно.
– Значи ти си от малцинството – казах аз. – От онези седем процента, които не показват никакви признаци на нервност.
– Разбира се – съгласи се той.
– А защо смяташ, че аз съм нервна?
– Защото не спираш да отваряш и затваряш това. – Ксандър посочи златния предмет в ръцете ми. – Не знаех, че притежаваш артефакт. – Малък брой съкровища от миналото бяха оцелели и се предаваха от ръка на ръка сред нас. На всички граждани на Обществото е позволено да притежават по един артефакт, но е трудно да се сдобиеш с такъв. Освен ако някой от по-възрастните ти роднини не се е постарал да запази артефакт и да го предаде на потомците си.
– Допреди няколко часа нямах – казах аз. – Дядо ми го даде за рождения ми ден. Бил е на майка ми.
– Как се нарича? – попита Ксандър.
– Пудриера – отвърнах. Харесвах как звучи името: пуд-ри-е-ра. Сякаш повтаряше отсеченото и рязко движение, което правех – отварянето и затварянето на капака, отново и отново.
– Какво означават тези инициали и числа?
– Не съм сигурна. – Прокарах пръста си по буквите АКМ и числото 1940, гравирани в златистата повърхност на артефакта. – Но виж – Задържах пудриерата отворена, за да му покажа вътрешността й: малко огледалце, направено от истинско стъкло, и плитка вдлъбнатина, в която някога собственичката е поставяла пудрата за лицето си, според разказите на дядо. Сега държах в нея трите таблетки, които всеки човек от Обществото винаги носеше със себе си – зелена, синя и червена.
– Доста е удобно – забеляза Ксандър. Протегна ръцете си напред, сякаш за да се изпъне, и видях, че и той има артефакт – чифт блестящи платинени копчета за ръкавели. – Татко ми ги зае за тази вечер, но в тях не можеш да сложиш нищо. Напълно са безполезни.
– Обаче са красиви. – Погледът ми се плъзна по лицето на Ксандър, към яркосините му очи и русата коса над тъмния костюм и бялата риза. Винаги е бил хубав, дори когато бяхме съвсем малки, но никога досега не го бях виждала облечен така. Момчетата нямат голяма свобода при избора на дрехи, както момичетата. Всички костюми си приличат. Все пак можеха да изберат цвета на ризата и на вратовръзката си, както и плата за костюма, който е много по-фин в сравнение с материите на всекидневното им облекло.
– Изглеждаш добре. – Момичето, което ще разбере, че той е нейният Партньор, ще бъде приятно впечатлена.
– Добре? – Той повдигна въпросително вежди. – Само толкова?
– Ксандър – обади се уж укорително майка му, която седеше до него, но беше ясно, че и тя се смее.
– А ти изглеждаш невероятно – обърна се Ксандър към мен и усетих, че се изчервявам, макар да го познавах през целия си живот. Чувствах се красива в тази дреха: яркозелена, свободно падаща до земята. Необичайната мекота на коприната, допираща се до кожата ми, ме караше да се чувствам лека и грациозна.
Майка ми и баща ми до мен въздъхнаха тежко едновременно, когато сградата на Общината се появи пред очите ни, издигаща се в бяло и синьо, специално осветена от светлини, които показваха, че там ще се проведе празненство. Все още не виждах мраморното стълбище, но знаех, че то ще бъде лъскаво и бляскаво. През целия си живот бях чакала да настъпи точно този момент, в който ще мина по тези чисти мраморни стъпала и ще вляза през вратите на Градската община, която бях виждала от разстояние, но никога досега не бях стигала толкова близо до нея.
Прииска ми се да отворя пудриерата и да погледна в огледалото, за да съм сигурна, че изглеждам възможно най-добре. Но не исках и да изглеждам прекалено суетна, затова само хвърлих бегъл поглед на отражението си в блестящата повърхност. Заобленият капак на пудриерата изкривяваше малко чертите ми, но все пак си бях аз. Зелени очи. Медно-кестенява коса, която изглеждаше по-златиста, отколкото е в действителност. Прав малък нос. Брадичка с намек за трапчинка, също както при дядо ми. Всичките отличителни външни белези, които ме правят Касия Мария Рейес, точно седемнайсетгодишна.
Завъртях пудриерата в ръцете си, гледайки колко съвършено си пасват двете й страни. Времето на моя Подбор наближаваше и бях сигурна, че той ще бъде идеален – началото вече беше поставено. Аз бях тук точно в тази вечер. Тъй като рожденият ми ден е на петнайсето число – датата, на която всеки месец се провеждаше Подборът, тайно се бях надявала моята церемония да съвпадне с истинския ми рожден ден, но знаех, че може и да не стане така. Могат да те призоват за Подбора по всяко време след като навършиш седемнайсет години. Когато известието пристигна в дома ни преди две седмици и в него пишеше, че Подборът ми ще съвпадне с рождения ми ден, почти чух как двете парчета на моя живот се затварят и се напасват едно с друго – като капака на пудриерата, както бях мечтала от толкова дълго време.
Защото макар да не бях чакала дори и един цял ден за моята церемония, в известен смисъл се бях готвила за нея през целия си живот.
– Касия – обърна се майка ми към мен с усмивка. Премигнах и се изправих, леко замаяна. Родителите ми също станаха, готови да слязат от влака. Ксандър се надигна до нас и придърпа надолу ръкавите на сакото си. Чух го как си поема дълбоко дъх и се усмихнах на себе си. Може би все пак беше поне малко притеснен.
– Ето ни тук – каза ми той. Усмивката му беше толкова мила и красива; радвах се, че бяхме извикани в един и същи месец. Споделяхме много неща през детството си и ми се струваше логично да споделим и края на този период от живота си.
Усмихнах му се в отговор и му отправих най-доброто пожелание, което се употребява в Обществото.
– Пожелавам ти най-добри резултати.
– Да ти се връщат, Касия – каза той.
Щом слязохме от влака и се запътихме към Общината, родителите ми ме обградиха от двете ми страни и ме прегърнаха през раменете. Бях заобиколена от любовта им, както винаги е било.
Тази вечер бяхме само тримата. Брат ми, Брам, не можеше да присъства на церемонията, защото беше прекалено млад – нямаше навършени седемнайсет години. Първото Тържество, което посещаваш, винаги е твоето собствено. Аз, от своя страна, ще мога да присъствам на неговото, защото съм по-голямата сестра. Усмихнах се и се запитах какво ли ще бъде Тържеството на Брам. След седем години ще разбера.
Но това е моята нощ.