Евелина Йекер живее и работи от години в чужбина. Позната е у нас със стиховете и разказите си. Ето че вече на пазара е и първият й роман „Защото говорехме немски“, разказващ за близкото ни минало, конфликтът между поколенията, любовта и прошката. В това интервю специално за читателите на Kafene.bg Евелина разказва за любипитния процес по писането на романа и как той намери своите български читатели.
Поредната книга. Колко станаха общо?
На български език са излезли две стихосбирки и две книги с разкази, това е дебютният ми роман. На немски имам една стихосбирка, която е комбинация от двете стихосбирки на български език и нови стихове, които са само преведени само на немски, неизлизали на български и една книга с разкази, която излезе в Швейцария през 2008 г. под заглавието „Неочаквано“.
Книгата автобиографична ли е?
Отчасти. Повод за написване й е романът „Апостолов“ на Сибиле Левичаров. Толкова силно ме разтърси, че се почувствах като набито без причина дете. Минаха доста седмици, а текстът не ми излизаше от главата, нито емоциите, които предизвика у мен, оставяха душевният ми мир на спокойствие. Отначало не обръщах внимание. Казвах си, че много хора са я прочели, казали са си мнението и са я забравили, но мен не спираше да ме занимава. Едно момичешко пискливо гласче не спиране да крещи и ставаше все по-силно: „Не така! Не така за България!“. В един момент разбрах, че трябва да седна и да напиша историята, която момиченцето ми разказва за корените на омразата, как любовта надживява омразата и как накрая поради преходността, в което живеем, помирението е от решаващо значение. Попитах момичето как се казва и тя ми отвърна: "Иглика". Пуснах си "Реквием" от Моцарт и заслушах как и какво има да ми разкаже. Така се роди „Защото говорехме немски“.
Как писахте?
Понеже поводът за написването й бе „Апостолов“, оригиналът се роди първо на немски език. Това е изключение за мен, защото аз по принцип винаги пиша на български и после превеждам на немски. Но този път текстът си дойде на немски, затова така го записах. Нямах намерение да я превеждам на български, защото много неща се казаха и изписаха по този въпрос. Мислех си, че темата е банална и едва ли ще заинтересува някого в България. В книгата не казвам нищо ново, нищо съществено. Само най-близките хора около мен знаеха, че пиша на немски този роман. Един ден редакторката на разказите ми, Цонка Станкова, ми каза: „Ева, преведи ми една глава да видя какво пишеш, любопитно ми е“. Преведох двете кулминационни глави и тя ме убеди, че това е българска книга и трябва да я преведа. Няколко дни по-късно моят син, който живее в Цюрих, ме покани на кафе и сподели, че е гледал филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на големия писател Илия Троянов. Той е един от най-известните немски писатели. Впечатлен, синът ми също ме помоли да преведа романа си на български език, защото и според него това е българска книга. Така под влияние на сина ми и на моята редакторка и приятелка, Цонка Станкова, седнах и го преведох.
Искам да разкажа как работих по немския текст. Понеже не съм филолог по образование, а съм много отговорна и критична към словото и към това, което казвам, когато го написах на немски език, си потърсих свободно практикуващ редактор. Свързах се с известната швейцарска литературовдка г-жа Бетина Шльорих. С нея си паснахме много добре в съвместната работа. Няколко пъти преработвах конкретни публицистични пасажи с по-разказвателни. Преправях ги, подавах й текста, а тя го минаваше отново и отново. Така романът бе преработен близо 9-10 пъти, докато стигне до нивото, което е в момента. Когато го преведох на български, си казах, че имам нужда и от редактор на български език. В сайта Public Republic се появи възможност за литературна консултация от български критик и аз направих запитване до проф. Милена Кирова. От нея получих много ценни препоръки за адаптацията на български език.
Нека се върнем към историята в романа.
Гръбнакът на романа е автобиографичен. Но, както във всяко литературно произведение, има много творческа измислица, много преувеличения, така че е трудно да се отдели кое точно е реалната биографична част и кое – измислено. На мен самата ми е трудно. Начинът, по който съм учила немски език съответства на начина, който е описан в книгата. Искам да подчертая, че реалният баща, т.е. баща ми не е идентичен с демонизирания баща в романа. Това е художествен подход, за да може острият конфликт между баща и дъщеря да изпъкне на преден план, като така позволи разкриването на една друга гледна точка за България и българите.
Живеете от години в чужбина. Как намирате България днес? Къде е спрямо спомените Ви от детството?
България моята родин, тя е страната на моето детство и младост, Не знам дали човек може да прецени негативните изменения, когато става дума за нещо толкова близко и скъпо. Ако забелязвам разлика, тя е положителна – развитие, оживление, приобщаване към света, приобщаване към Европа. Знам, че много хора не го виждат, защото са тук и гледат живота от друга перспектива. Когато живеех в България, и аз негодувах, и аз роптаех. Интересно е, че когато човек замине, с годините дистанцията на времето му позволява да погледне назад с такова умиление, с такава прошка, че остава само най-доброто. Не искам да кажа, че съм безкритична към някои неща, които всички знаем, че не са добри. Но сякаш все по-често, може би защото искам, виждам положителното, хубавото, а то е на лице, то е факт.
Какви са Вашите читатели?
Хората, които четат, според мен, са доста образовани, начетени, много критични и се отнасям към тях със страхопочитание. Ние живеем в свят на консумация, в който старите ценности са се разпаднали и съществува вакум за нови. Навсякъде по света именно четящите хора са тези, които поддържат огъня на духа. В това отношение смятам, че българският читател е нещо уникално – с начетеността си, с любовта си към книгата и с критичността си.
Каква е ролята на немския език във Вашия живот? Предадохте ли го и на сина си?
Моят син има същия подарък, какъвто получих и аз от баща си – това е обучението по немски език. Както синът ми, така и аз израстнахме с двата езика, за което сме благодарни на баща ми. Времето, в което живеем не позволява на никого да израстне само с един език. Дори и два са малко. В глобализиращият се свят трябва да се знаят повече езици, да се усвояват повече от една професия.
В този смисъл писателството при вас е дар, съдба?
Подарък. Подарък, който много ценя и се мъча, доколкото е възможно, да поддържам.
Измести ли прозата поезията?
Не се ражда поезия вече. Само проза. Сякаш прозата напоследък взе връх. Ето, готов е и вторият ми роман „Обядът на семейство Щум", но все още не е ясно кога и къде ще се появи на бял свят.
Вашето пожелание за посетителите на Kafene.bg?
Пожелавам на всички, които са имали конфликт с родителите си да намерят сили и да си простят.
Вижте още:
Романът "Защото говорехме немски" на Евелина Ламбрева Йекер
Видео поздрав от Евелина Йекер