Главният редактор на мъжкото списание Mr.BiG Марио Трифонов подари на дамската публика една българска иронично-романтична история, която наистина би могла да се случи. Романът се казва „Най-добрата в играта”.
Амбициозната и нахакана главна редакторка на женско списание Зара балансира между шефове и фолкпевици. Живее на високи обороти: от ревюта през интервюта, крайни решения и подли номера. Медитира на високи токчета. Умее да е приятел. И враг. И се просълзява от една мъничка калинка. Въпреки блясъка в ежедневието си, Зара осъзнава празнотата му.
Лесно ли се оцелява без компас в мъжкия бизнес свят, все по-често командван от жени в брони с тънки презрамки? Как се пробива в музикалния бранш? Хлъзгав ли е модният подиум? Какво всъщност означава да си кучка? И всички кучки ли хапят…
Авторът Марио Трифонов разкрива: „Да си най-добрата в играта, значи да нарушаваш правилата. Българката знае как. И съм категоричен, че за да бъде обичана една жена, тя трябва да бъде разбирана. В света на бизнеса, отговорните позиции и желанието за слава на всяка цена е много забавно. Маските падат от една дума, гримът се разтича от една емоция, а приятелствата са редки като четирилистните детелини. Играта започва в първия ден на пролетта.”
Управителят на Издателска къща „Кръгозор” Стефка Ангелова разказа за този пръв опит към българката да й бъде предложен поглед върху женския свят, емоции и мечти от мъжка гледна точка: „Какво искат жените, е пълна енигма за силния пол. Марио написа роман, в който всяка от нас ще познае себе си. Дойде време да спрете да се оправдавате, че не ни разбирате, мили мъже. Най-добрата в играта ще ви научи.”
Блясък, ирония и дързост, нарисувани върху плоскостта на българската действителност с щрихи от чувства, фини задкулисни игри и клюки в книгата, върху чиято първа страница е написано: „Всяка прилика с действителни лица и събития не може да е случайна, тъй като е невъзможна!” А дали наистина е така?
Достъпна от 21 март 2011 г. под марката на ИК Кръгозор.
За автора:
Марио Трифонов е филолог по образование, журналист по професия и г(р)афоман по душа.
Обича шаха, не обича калинките.
Роден в София през миналия век под знака на Скорпиона. Отраснал в зрелия социализъм и поради тази причина е убеден, че е все(странно) развита личност. Работил е в телевизиите "Триада", "Евроком" и "7 дни", в радиата "Атлантик" и "NET". Бил е главен редактор на дамските списания "BEAUTY", "За жената", "На живо". В момента е главен редактор на мъжкото списание "Mr. BiG". За тази книга се е вдъхновил от героите и антигероите на нашето време. Вярва в това, че всеки човек трябва да има вяра, бронирана здраво в гърдите, която обаче не е нужно да бъде изпробвана с бронебойни патрони. Мечтае си тази книга да се хареса и да му се наложи да напише продължението й.
Според него (за разлика от Оскар Уайлд):
Мисли (както и Мел Гибсън от едноименния филм): че може да каже „какво искат жените“!
Затова той реши: да напише книга, в която да покаже доколко наистина
ги познава. А дали начинанието е успяло? Това ще кажат читател(к)ите.
„Най-добрата в играта” е първият роман на Марио Трифонов.
Откъс:
Най-добрата в играта
– 8 –
Първоначално решавам да облека един чисто нов тишърт от последната колек-ция на Moschino, и то само заради надписа върху не¬го – Born Toxic. Но после решавам, че ще е прекалено демонстративно. Ето защо спирам избора си на мал¬ка черна рокля Escada. Тази завещана ни още от Коко Шанел класика, която е подходяща за всеки повод. И за да отдам допълнителна почит към дама номер едно в света на модата, я комбинирам и с наниз от изкустве¬ни перли. За подобни случаи обичам да съм с очна ли¬ния и с уверени движения я нанасям върху клепачите си. Но искрящият блясък в очите ми не се дължи само на чудесата на козметичната индустрия. В погледа си съзирам и предвкусваното удоволствие от отмъщени¬ето, което съм подготвила за Сашо. Нищо, нека му е за урок, че никой не може да се ебава с мен. Освен ако са¬мата аз не съм му дала нотариално заверено съгласие за осъществяването на подобен акт. При това подписа¬но не само от мен, а и от двама свидетели. За да могат те да удостоверят, че наистина съм била с всичкия си в момента на полагането на подписа.
Рени ме посреща на входа на „Военния“. Горката, виждам колко е притеснена.
– Господин Телевизия е вече тук. А къде е онази, която ще трябва да седне до него?
– Ренчик, спокойно! Ще се появи и тя. Ще ме настаниш ли?
– Да, разбира се! Хайде, тръгвай с мен.
Изкачваме се заедно по стълбите на старата сграда и влизаме във „Виенския салон“. Както винаги доста¬тъчно дипломатичната Рени не само че ни е запазила места от двете страни на подиума, но дори със Сашо седим по диагонал. След като ме завежда до място¬то ми, тя се извинява и изхвръква навън. Имам време да се огледам – местата по първите редове са заети от традиционната за подобни случаи публика – колеги, популярни светски личности, а и такива индивиди, които са известни само със своята известност.
Бинго! Придружавана от Рени, Грейси вече влиза в залата. Боже милостиви! Тя наистина е надминала се¬бе си. Дори на мен ми трябва известно време, за да ос¬мисля пълния блясък на ансамбъла, в който се е спретнала. Облечена е в цяло трико, върху което се редуват всички цветове на дъгата. Но приликата с атмосферното явление се изчерпва дотук. Защото всяка уважа¬ваща себе си дъга би се изчервила от срам, че нейни¬те тонове са доста по-бледи от тези на начинаещата фолкаджийка. Огромна мрежа от сребриста материя, декорирана с масивни лъскави кристали е заметната върху тялото на малката. А за искрящорозовите чизми с многобройни катарами, кожената раничка и грима в същия цвят смятам, че просто не е нужно да се спо¬менава. Но тъп нож право и докрай в сърцето на доб¬рия вкус забиват обеците ѝ. Изработени от разноцвет¬ни пера, те представляват тропически рибки. Обичам те, Грейси! Ти наистина си взела под внимание съве¬та ми да се облечеш „малко по-така“. Но, за да запазя целостта на разсъдъка си, категорично си забранявам да си представя какво ли би означавало „много по-та¬ка“ според твоите разбирания.
В ужасения поглед на Сашо откривам плахата ис¬крица надежда, че тя няма да седне точно до него. Да, миличък, но този път молбите ти не бяха взети пред¬вид. Малката се тръсва на съседния стол и веднага го заговаря. Светските фоторепортери на всички изда¬ния започват да щракат като обезумели. Добре че вече не се снима на ленти, защото отблясъците от тоалета на Грейси просто щяха да ги осветят.
Фотографът на най-жълтия вестник – „Семафор“, се приближава и към мен и започва да ме снима. Не реагирам изобщо, защото съм сигурна, че просто ще съпоставят двете снимки. А и дори да има злобен ко¬ментар, той едва ли ще е насочен към мен и моя скро¬мен външен вид.
Бившият забелязва, че някой друг също е подложен на фототерор и поглежда насам. По омразата, която съ¬зирам в очите му, ми става ясно, че той току-що е прозрял кой го е насадил в тази чудничка ситуация. „Шах и мат!“, мислено възкликвам доволна и впервам поглед към подиума в очакване на началото на ревюто.
Да, вярно е, че дрехите, които ще дефилират пред очите ми, са конфекция. Но в крайна сметка не е ли всичко около нас такова? Нима не живеем в държава конфекция? Да не кажа – втора употреба. Кое тогава ни кара да се надяваме, че поне любовта ни би могла да е уникат от света на висшата мода?
***