„Не аз съм прочут, прочута е Лолита.”
Това е признанието на Владимир Набоков за едноименната му творба, превърнала се в една от поп-иконите на 20 в., включена сред 100-те най-добри романа в класацията на Times и на 4-то място в класацията на Modern Library за 100-те най добри англоезични романа. С корицата на третото издание на „Лолита” от 1997 г. насам издателство „Фама” отдава почит на създателя на малката изкусителка.
Романът „Лолита” е написан на английски, като се опасява от избухването на скандал, първоначално авторът смята да го публикува анонимно. След редица откази за пръв път е издаден в Париж от издателство, което, както Набоков в последствие разбира, публикува основно полупорнографска литература. Следва излизането му в Ню Йорк.
Романът е забелязан от английската критика, която го определя като една от трите най-добри книги на годината, но и „чиста невъздържана порнография” – издателят на Сънди Експрес, Джон Гордон. Британските митнически служители са инструктирани да конфискуват на границата всички екземпляри, в продължение на 2 г. „Лолита” е забранена и във Франция. Появата й във Великобритания, предизвиква скандал, слагайки край на политическата кариера на издателя й.
„Лолита” два пъти влиза в киносалоните, за пръв път е екранизирана от Стенли Кубрик, по сценарий на Набоков и от Ейдриън Лайн през 1997 г. с участието на Джеръми Айрънс.
Анотация
Хьмбърт Хъмбърт – европейски интелектуалец, заселил се в Америка – е обсебен от спомена за юношеската си любов. Когато среща своя идеал за "нимфетка" в лицето на дванайсетгодишната Лолита, невинна и същевременно порочна, той начертава сложен план, за да я съблазни и похити. Въпреки дяволската изобретателност на Хъмбърт, действителността се оказва по-коварна отколкото трескавите му фантазии. Дали Лолита ще покрие представите му за идеалната любовница?
Самата скандална история за връзката между мъж на средна възраст и едва съзряващо момиче неизбежно извиква във въображението очаквания за изтънчена перверзност, дори за порнография. Но не само поквара и еротика извират от "Лолита". Гениалният Набоков, още отпреди запленен от темата за любовта като опасна лудост, е превърнал този шокиращ материал във върховно интелектуално постижение. Сюжетът се разгръща в интрига от особен вид – като игра на един автор, чиито способности за въздействие са тъй мощни, та сякаш се разпростират отвъд повествованието, оставяйки ни със странното усещане, че не сме само Набокови читатели, но и негови герои.
„Никога от Ренесанса насам сексът не е пресъздаван така поетично, а също и така еротично, както в "Лолита".” Морис Кутюрие
„Дълбоко лирична и безумно забавна творба.” Time
„Страстите никога не са горели така пламенно, както в тази най-велика и перверзна любовна история на нашето време.” Washington Post
„Единствената убедителна любовна история на XX век.” Vanity Fair
Владимир Набоков – колекционерът на пеперуди
Владимир Владимирович Набоков (10 април по стар стил, 22/23 април по нов стил, 1899 — 2 юли 1977) е руски писател, поет, колекционер на пеперуди и любител на шаха, 20 години от живота си прекарва в САЩ. Голяма част (включително най-известните) от произведенията си Набоков пише на английски. Набоков е роден в Санкт Петербург в богато и влиятелно аристократично семейство. Дядо му е бил министър на правосъдието в Русия. Баща му, криминологът Владимир Дмитриевич Набоков, се е занимавал също с издателска дейност и политика. Майка му е Елена Ивановна (по баща Рукавишникова). Набоков има двама братя и две сестри.
Детството и юношеските си години прекарва в Санкт Петербург, където през 1916 г. издава и първата си стихотворна сбирка. За да избегне руската революция, през 1917 г. семейството му бяга в Ялта на Кримския полуостров. Макар оттам, както много други руски изселници, семейството му да се отправя към Берлин, Набоков, заедно с брат си, се записва в Тринити Колидж в Кеймбриджкия университет, Англия. Там от 1919 до 1922 г. следва естествени науки, руска и френска литература. През последната година от неговото следване баща му загива при опит да попречи на политическото убийство на Павел Милюков. През 1923 г. Набоков последва семейството си в Берлин. Там работи като частен учител, преводач, актьор и издава поезия, както и първата си новела (Машенька, 1926 г. под псевдонима В. Сирин). През 1925 г. се жени за Вера Слоним, която също е руски емигрант.
През 1937 г. бяга с жена си, която е еврейка, и сина си Дмитриx (роден 1934 г.) във Франция. През 1940 г. семейството, бягайки от напредващите немски войски, се премества в САЩ, където Набоков първоначално е назначен като експерт по пеперуди в нюйоркския природоисторически музей. През същата година той пише и първата си англоезична творба, „The Real Life of Sebastian Knight“ („Истинският живот на Себастиян Найт“). Скоро започва и академичната си кариера, която го довежда до Станфордския университет, Уелесли Колидж, Харвардския университет и накрая до Университета Корнел, където през 1948 г. му предлагат професура по европейска и руска литература. От 1945 г. е американски гражданин.
Средствата, които му донася романът „Лолита“ (1955), позволяват на Набоков да се оттегли от професурата си през 1959 г. и да се концентрира върху творческата си дейност. През 1961 г. се премества с жена си в Монтрьо, Швейцария. Почива от вирусна инфекция на 2 юли 1977 г. в Лозана и е погребан във Вьове.
Интересни факти
Набоков е синестет и описва аспекти на синестезията или смесването на възприятията на сетивата в няколко от произведенията си. Семействеността на този феномен е доказана. Руският писател произхожда от семейство на синестети. Майка му и баща му са носители на феномена цветно чуване. Той се жени за жена синестет и има син Дмитрий, който също е синестет.
През 1962 г. писателят описва тази семейна характеристика, като обяснява, че способностите на сина му са любопитна смесица между неговите и на съпругата му. Например Набоков "вижда" звука "м" в червено, за жена му "м" е оцветен в синьо, а синът им определя "м" като ярко виолетово.
Скандалната слава на Набоков в литературата винаги засенчва една друга страна на научните му интереси. Той е ентомолог със значителен принос в развитието на липидоптерологията, открива 20 нови вида пеперуди и е автор на 18 научни статии. Завежда колекцията с пеперуди на Музея по сравнителна зоология към Университета Харвард. Подарява колекцията си от 4324 пеперуди на Зоологическия музей на Лозанския университет.