Първа съвместна изложба на тримата тенори – Йонов, Якимов и Балкански

На 13 януари 2011-а година в галерия „Арте“ на ул. „Раковски“ 183 Евгени Йонов, Кирил Якимов и Александър Балкански откриват първата си съвместна изложба "Трите гласа", която ще продължи 3 седмици.

Евгени Йонов е син на известния български плакатист Божидар Йонов и съпруг на певицата Белослава. Освен с изкуство се занимава с реклама, екстремни спортове и лов. Завършва Художествената Академия специалност „Плакат“ и работи в сферата на графичния и екстериорен дизайн, метална пластика и компютърно генерирани изображения. Освен склуптура, прави и живопис, предимно в сферата на поп-арта.

Кирил Якимов е син на известния български архитект Яким Петров, бивш главен архитект на София и съпруг на дългогодишната програмна директорка на Нова ТВ Олга Лозанова. Публично е известен като автор на декорите на най-големите телевизионни предавания у нас. Киро е собственик и на едно от най-успешните архитектурни студия за вътрешен дизайн. Никога не престава да рисува предимно абстрактна експресионистична живопис. Излага най-вече в чужбина и след 15 годишна пауза – отскоро и в България. Завършил е Художествената Академия, специалност „Стенопис“.

Алесандър Балкански е най-младият художник от известата фамилия Балкански и син на Алис Крайчева. Завършва Художествената Академия специалност „Графика“. Двете му основни дейности освен живопистта и керамиката са грижа и работа в полза на децата с увреждания и популяризиране на изкуството на български художници от преди войната. 

Всъщност става дума за Слона, Киро и Сандо – вече съвсем не млади, изявени столични бохеми, възпитаници на Художествената академия,  които могат да бъдат засечени всеки обед по масите на Чешкия клуб , Архитектите или Кандахар .
„Ние сме от „преходното” поколение на 40-годишните в България, чиято същинска изява, за добро или лошо, започна по масите, а най-важното признание си остава вътре в приятелския кръг.” /Киро/

Извън този тесен кръг е публичната реализация, която и според тримата автори, е най-честно да бъде в сфера, различна от изкуството. „За да си свободен чрез изкуството си да кажеш каквото , когато и както  го искаш без от това да зависи нито самочувствието ти, нито прехраната.” /Сандо/
Но никой от тримата не престава да преживява идеята за „изкуството без цел”, за създаването като чисто удоволствие, без етикети, без комплекси, без ограничения. Така  ателиетата им се пълнят със скулптури, живопис и керамика. Споделят направеното само с приятели и с няколко частни колекционери. И чакат момента, в който  ще се почувстват „на мястото си”, за да започнат да излагат публично творбите си. Този момент се случва  спонтанно преди около година и без нарочно да са се уговаряли и тримата правят самостоятелни изложби и започват да излагат в чужбина.
 
Евгени, който е запален ловджия, се вълнува от „напрегнатата естетика” на оръжията и затова ги превръща в скулптури. „Най-сигурният начин да не плагиатстваш в съвременното изкуство, където вече като чели всичко е направено, е да разказваш честно на пластичен език  личните си преживявания. Докато държа оръжието и го насочвам към дивеча, винаги си представям какво би станало с тази пушка ако тя не убиваше и така се ражда поредната ми скулптура.” /Слона/

Кирил, най-затвореният и мълчаливият от тримата, има нужда да „вика” чрез картините си, да си  каже всичко, което го измъчва и затова буквално „разкъсва” платната си, докато това се превърне в нов за българската живопис абстрактен експресионизъм. „Явно не мога да се изразявам по друг начин, освен чрез картини и  всяка от тях е толкова лично преживяване, че ми трябваха двайсет години, за да се престраша да ги споделям.” /Киро/

Личните преживявания на Сашо пък го карат да превърне  „чупливостта” и „крехкостта” на материала в повод за веселие като по този начин се пребори със страховете си. Така се появават жизнерадостните му керамични „картини”, чрез които  той провъзгласява оптимизмът за универсално лекарство.

Обичат да наричат себе си „Тримата тенори“, защото и тримата споделят виждането на Джаксън Полак, че абстрактното изкуство трябва да се възприема като музиката – или го харесваш, или не, но никога не го обясняваш.

Сподели в: