Книгата „Три чаши чай” може с право да се нарече международен бестселър, като привлича вниманието не само на литературните критици, печелейки редица литературни награди, но и на огромна читателска аудитория. Книгата постави истински рекорд, като се задържа над три години и половина в Топ 100 на най-голямата електронна книжарница Амазон, жънейки хиляди възторжени читателски отзиви. Книгата оглави класацията и на „Ню Йорк Таймс” и фигурира в Топ 10 за нехудожествена литература вече 191 седмици, а в „Паблишърс Уикли” продължава да стои начело на класациите над 140 седмици. Книгата „Три чаши чай” е преведена на 47 езика, продава се в милиони екземпляри и се радва на нестихващ интерес.
Защо тази книга успя не само да привлече, но и да задържи вниманието на милиони читатели по целия свят в продължение на години?
Защото това е книга за човечността и надеждата, книга, която връща на хората вярата в изконните човешки ценности. Зад нея стои истинската история на един обикновен човек, който доказа, че ако имаш воля и постоянство, можеш да промениш света.
„Три чаши чай” е вдъхновяваща книга, написана увлекателно, с екзотичен привкус и литературна стойност. Тя не само запознава западния читател с живота и културата на далечен Пакистан, но и хвърля мост между Изтока и Запада, показвайки, че човещината и мъдростта не са запазена марка на определена религия или култура, а изконна човешка черта, без значение от раса или вяра.
Грег Мортенсън
Сравняват Грег Мортенсън с големи хуманитаристи като Алберт Швайцер и Майка Тереза. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за мир – през 2009 и 2010 г. Получил е над 50 награди за приноса си към човечеството, сред които наградата на Червения кръст за хуманитаризъм, наградата на Американската национална асоциация по образование за борбата си за човешки права, най-високата награда на Пакистан – Звездата на Пакистан – за хуманитарната си кауза в тази страна, наградата „Бенджамин Франклин” за неуморните си усилия да защитава мира по света и много други. Тринадесет престижни университета са му присъдили почетната титла доктор хонорис кауза за приноса му към човечеството.
Защо смятат Грег Мортенсън за истински герой на нашето време?
Какво му е толкова забележителното на този тих, скромен и сърдечен човек, за когото говоренето пред публика е истинско изпитание? Грег няма университетско образование, нито особени дарби, няма успешна кариера или забележителни постижения, преди да посвети живота си на една невъзможна мисия.
Грег води съвсем обикновен живот на средностатистически американец, работи в болница като медицинска сестра, а голямата му страст е алпинизмът. Животът му поема в съвсем различна посока, когато след неуспешен опит да покори К2 се загубва по пътя си обратно и попада в едно отдалечено планинско селце в Северен Пакистан. Селяните от Корфе го посрещат гостоприемно и той остава там, докато възстанови силите си. Грег е поразен колко суров е животът на планинците, лишен от всички удобства на цивилизацията (в цялото село има само един мускет от колониално време, с който ловуват), и в същото време колко по-спокоен и щастлив е той в сравнение с живота на западните им събратя. Един ден Грег Мортенсън пожелава да види как учат децата в селото, без да знае, че тази негова прищявка завинаги ще промени живота му.
Из глава 12 – Урокът на хаджи Али
…
На следната утрин, още преди първи зори, Мортенсън вече кръстосвал по покрива на хаджи Али. Сега бил тук в качеството си на директор на организация. Имал повече отговорности от построяването на училище в затънтено село. Вярата, която Джийн Хоърни инвестирал в него, тежала на широките му плещи и той взел решение да не позволява повече нескончаеми срещи и празненства и да се погрижи строежът да върви експедитивно.
Когато жителите на селото се насъбрали на площадката, той ги посрещнал с отвес, нивелир и тефтер в ръка. „Направляването на строителната работа беше като дирижирането на оркестър, спомня си Мортенсън. Най-напред взривихме с динамит големите канари на по-малки късове, които работниците започнаха да пренасят. Върволицата мъже лъкатушеше като мелодия през хаоса от отломки. След това идваше ред на майстор Махмал, който само с няколко удара на длетото оформяше късовете в изумително правилни блокове. Групички жени мъкнеха вода от реката и я смесваха с цимента в големи дупки в земята, а зидарите измазваха и полагаха тухлите в бавно растящи редици. Накрая долитаха ята дечица, които набиваха клинове в процепите между каменните блокове“.
„Всички бяхме много щастливи, че помагаме, спомня си дъщерята на учителя Хусейн, Тахира, тогава десетгодишна. Баща ми ми каза, че училището е нещо много хубаво, но тогава не знаех какво представлява то, така че отидох на площадката, за да видя защо всички са толкова развълнувани и да помогна. Цялото ни семейство бе на строежа“.
„Доктор Грег донесе книги от неговата страна, разказва Джахан, внучката на хаджи Али, по онова време на девет години, която заедно с Тахира е възпитаничка от първия випуск на местното училище. В тях бях виждала снимки на училища, затова имах представа с какво сме се заловили. Доктор Грег ми се струваше много изискан в чистите си дрехи. Децата на фотографиите в книгите също изглеждаха много спретнати. Спомням си, че си помислих, че ако отида в неговото училище, един ден може също да стана като тях“.
През целия месец юни стените на постройката се издигали все по-нависоко, ала тъй като селяните трябвало да работят на нивите и да гледат животните, всеки ден едната половина от бригадата отсъствала и на Мортенсън му се струвало, че строежът напредва прекалено бавно. „Опитвах се да съм суров, но справедлив началник, казва той. Самият аз от изгрев до залез бях на площадката и проверявах с помощта на нивелира и отвеса дали стените са равни. Винаги носех тетрадката със себе си и следях всички изкъсо, за да не се похаби и една рупия. Не исках да разочаровам Джийн Хоърни и затова пришпорвах хората“.
В един ясен следобед в началото на август хаджи Али го потупал по рамото и го помолил да се поразходят. Следван от бившия алпинист, старецът се изкачвал по склона на планината в продължение на около час и посрамил с издръжливостта си много по-младия мъж. Мортенсън чувствал как безценното време отлита и когато най-после спрели на тясна издатина високо над селото, бил задъхан колкото от напрягането, толкова и от тревога за хода на работата в негово отсъствие.
Хаджи Али го изчакал да си почине и го накарал да се огледа наоколо. На тази голяма височина въздухът притежавал кристална прозрачност. Отвъд Бахор Дас ледените игли на върховете във вътрешността на Каракорум безмилостно пробождали беззащитната синева. Триста метра под тях сгушеното сред зеленеещите ечемичени ниви селце изглеждало като спасителен сал сред бушуващо каменно море.
Хаджи Али протегнал ръка и я положил на рамото на Мортенсън.
– Тези планини са тук открай време – рекъл той. – Ние също. – После наместил върху главата си тъмнокафявото топи от агнешка вълна – единствения отличителен знак за високото му положение като нурмадар на селото – и продължил с тон, чиято сериозност накарала Мортенсън да онемее също като от ширналата се гледка. – Не можеш да им заповядаш какво да направят – заявил хаджи Али. – Трябва да се научиш да се вслушваш в тях. Сега те моля да се вслушаш в мен. По волята на Всемогъщия Аллах ти стори много за нашето село и ние сме ти признателни. Но трябва да сториш за мен още нещо.
– Каквото пожелаеш.
– Седни. И си затвори устата – рекъл хаджи Али. – Подлудяваш всички.
„После взе отвеса, нивелира и деловодната книга и тръгна обратно към Корфе, разказва Мортенсън. Следвах го по целия път, притеснен какво ли смята да прави. Извади ключа, който винаги носеше на врата си, окачен на една кожена каишка, отвори шкафче, украсено с поизличена от времето будистка дърворезба, и заключи вещите ми вътре, редом до част от бут от ибекс, който се сушеше, една броеница и стария му английски мускет. След това накара Сакина да ни сервира чай“.
Мортенсън чакал нервно половин час, докато старицата запарвала масления чай. Взрян в себе си, хаджи Али прокарвал пръсти по редовете на Корана, който ценял повече от всяка друга своя вещ, разгръщал страниците напосоки и мълвял тихи арабски молитви.
Когато порцелановите купички парещ чай задимели в ръцете им, нурмадарят проговорил отново.
– Ако искаш да успееш в Балтистан, трябва да уважаваш начина ни на живот – казал той, като разпалвал лулата си. – На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората – почитан гост, при третата – член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем – продължил той, като топло положил дланта си върху тази на своя американски син. – Доктор Грег, не бързай с третата чаша чай. Може и да сме неуки, но не сме глупави. Живеем и оцеляваме тук от много отдавна.
„В онзи ден хаджи Али ми даде най-важния урок в целия ми живот, казва Мортенсън. Ние, американците, смятаме, че всичко трябва да се върши бързо. Измислили сме половинчасовия обяд и двуминутните футболни тренировки. Лидерите на нашата страна си мислеха, че операция „Шок и ужас“ ще спре войната в Ирак още в зародиш. Той ми даде да разбера, че трябва да измина пътя до третата чаша чай, да забавя темпото и да започна да възприемам изграждането на взаимоотношения като нещо не по-малко важно от изграждането на училища или мостове. Накара ме да осъзная, че неговият народ може да ме научи на много повече, отколкото някога бих могъл да се надявам аз да науча тях“.
Три седмици по-късно стените на училището се извисявали над главата на понижения от началник до наблюдател Мортенсън и оставало единствено да се постави покривът. Материалът, плячкосан от Чангази, не бил открит, затова той се завърнал в Скарду, където заедно с Парви надзиравал покупката и изработването на дървени греди, достатъчно яки, за да издържат снеговете, които сковавали селцето през зимата.
Както можело да се предвиди, пътят на джиповете, пренасящи дървения материал до Корфе, бил отсечен от ново свлачище, на трийсет километра от селото. „На следната утрин, докато двамата с Парви умувахме какво да сторим, откъм планината се зададе огромен прашен облак, разказва Мортенсън. До знанието на хаджи Али някак бе достигнала вестта, че сме закъсали по пътя, и той бе изпратил мъжете от селото да ни пресрещнат. Въпреки че бяха вървели през цялата нощ, те пееха и пляскаха с ръце, и за хора, които не са мигнали, проявяваха завидно бодър дух. А най-невероятното бе, че шер Тахи бе пристигнал заедно с групата и настояваше да оглави колоната от носачи“.
„По онези краища се смята, че светите хора не бива да се унижават с физически труд. Но той отказа да отстъпи и застана начело на трийсет и петимата мъже, които понесоха гредите към Корфе. Като дете, шер Тахи е прекарал полиомиелит и накуцва, затова продължителното ходене сигурно е било истинска агония. Въпреки това той ни предвождаше по целия път през долината на Бралду, ухилен до уши под тежкия товар. Така консервативният молла изрази своята подкрепа към това, с което се бях захванал – училище за всички деца в селото, та дори и момичетата“.
Не всички из долината на Бралду били толкова толерантни. Седмица по-късно, докато Мортенсън – прегърнал Туаха през рамо – се възхищавал на умението, с което Махмал и неговите работници полагали гредите, откъм селото се раздал тревожен вик – момчетата, накацали по покривите, предупреждавали, че някакви чужденци прекосяват моста.
Мортенсън последвал хаджи Али до наблюдателния пост върху стръмната скала над моста. Към тях идвали петима мъже. Единият, който, изглежда, бил водачът им, оглавявал процесията. Четиримата му плещести придружители носели тополови сопи и удряли с тях по дланите си в такт с вървежа си. Главатарят бил слабоват по-възрастен мъж с болнав вид, който се придвижвал с помощта на бастун. Той поспрял неуважително на около петдесетина метра от хаджи Али и принудил управителя на селото да отиде и го посрещне.
Туаха се навел към Мортенсън и прошепнал:
– Този човек хаджи Мехди. Не добро.
Вече се познавал с нурмадаря на Асколе. „За пред хората даваше вид на благочестив мюсюлманин, ала ръководеше икономиката по цялото поречие на Бралду като бос от мафията, разказва Мортенсън. Получаваше процент от всяка овца, коза или пиле, които балтите продаваха, и дереше кожите на алпинистите с безобразните цени, определени от него. Ако някой посмееше да продаде дори едно яйце, без да му плати неговия дял, хаджи Мехди изпращаше банда горили с бухалки, за да се разправят с прегрешилия“.
След като бил приветстван от хаджи Али с прегръдка, нурмадарят на Асколе отказал поканата за чай.
– Ще говоря пред всички, за да чуят това, което имам да кажа – рекъл той към множеството, събрало се в основата на скалата. – Чух, че един неверник е дошъл да трови с идеите си умовете на мюсюлманчетата – излаял той. – Не само на момчетата, ами и на момичетата. Аллах е против това жените да се образоват. А аз забранявам това училище да се строи.
– Ще го завършим – изрекъл хаджи Али с равен тон. – Със или без позволението ти.
Мортенсън излязъл напред с надеждата да разсее надвисващите неприятности.
– Да влезем да пийнем чай и да се разберем.
– Зная кой си ти, кафир – процедил Мехди, отправяйки към него най-обидната дума за неверник. – Нямам какво да ти кажа. Ами ти, нима не си мюсюлманин? – обърнал се той застрашително към хаджи Али. – Има само един бог. Кого почиташ – Аллах или този кафир?
Нурмадарят на Корфе потупал Мортенсън по рамото.
– Никой освен него не е идвал да помогне на селото ми. Плащам ти всяка година, но не си сторил нищо за нас. Този човек е по-добър мюсюлманин от теб. Заслужава предаността ми повече от теб.
Биячите започнали нервно да си играят с бухалките. Мехди вдигнал ръка да ги вразуми.
– Ако настояваш да запазиш училището, трябва да си платиш – рекъл нурмадарят на Асколе и притворил клепачи. – Искам дванайсет от най-големите ви овни.
– Да бъде волята ти – отвърнал хаджи Али и му обърнал гръб, давайки му да разбере колко се е унижил, като си проси подкуп. – Доведете овните – наредил той.
„По онези места овенът е нещо като първородно дете, скъпоценност и домашен любимец, взети заедно, пояснява Мортенсън. Най-светият дълг на най-голямото момче във всяко семейство е да се грижи за тези животни. Затова ударът на Мехди бе съкрушителен“.
Хаджи Али останал с гръб към неканените гости, докато момчетата не довели дебелорогите животни с тежки копита. После поел поводите и ги завързал заедно. Децата плачели, докато връчвали най-ценното си притежание. Нурмадарят на Корфе повел скръбно проблейващите овни към новия им собственик и му хвърлил поводите, без да продума. След това се обърнал на пети и подбрал хората си към училището.
„Това беше една от най-покъртителните сцени, на която съм присъствал някога, разказва Мортенсън. Хаджи Али току-що бе предал половината от богатството на селото на онзи нечестивец, ала се усмихваше, като че бе спечелил от лотарията“.
Нурмадарят спрял пред постройката, за съграждането на която цялото село се трудило упорито. Тя се издигала уверено срещу върха закрилник на Корфе, със спретнатите си каменни стени, измазани и боядисани в жълто, и дебели дървени врати, които щели да удържат напора на стихиите. Децата от Корфе никога вече нямало да коленичат върху замръзналата земя.
– Не скърбете – успокоил той съкрушеното множество. – Дълго след като онези овни бъдат заклани и изядени, това училище ще бъде тук. Хаджи Мехди ще има какво да яде днес. Децата ни получават образование завинаги.
След смрачаване, докато седели край огъня, тлеещ в огнището, хаджи Али повикал Мортенсън да се приближи до него. Взел оръфания омазнен коран и го обърнал към светлината.
– Виждаш ли колко прекрасен е Коранът? – попитал той.
– Да.
– Но не мога да чета от него – продължил нурмадарят. – Изобщо не мога да чета. Това е най-голямата мъка в живота ми. Ще сторя всичко, за да може децата в селото ми никога да не познаят това чувство. Ще платя всякаква цена, за да имат учението, което заслужават.
„Докато седях до него, споделя Мортенсън, осъзнах, че всичко – перипетиите, през които бях преминал от мига, когато му обещах да построя училище, битките, които бях водил, за да удържа на думата си, – всичко това бе нищо пред жертвите, на които той бе готов. На пръв поглед хаджи Али бе неук човек, който почти никога не бе напускал малкото си селце в сърцето на Каракорум. Ала бе и най-големият мъдрец, когото съм срещал“…
Отзиви за книгата:
Вдъхновяваща история… доказателство, че дори един обикновен човек, стига да притежава нужната комбинация от характер и решителност, е в състояние да промени света.
Том Брокоу, Ен Би Си
Завладяваща и изпълнена с напрежение, увлекателно разказваща както за враждебността между хората, така и за раждането на необичайни приятелства, тази книга ще спечели сърцата на мнозина.
„Паблишърс Уикли“
Преплетена с драматизъм, опасности, любов и добротворство, историята на Мортенсън е въздействащо напомняне за влиянието, което една достойна кауза може да окаже, и за огромния заряд на човешката решителност, за която няма непреодолими препятствия.
„Крисчън Сайънс Монитър“
Вдъхновяваща хроника… А нейното главно действащо лице заслужава да се нарече герой.
„Пийпъл“
Мисията, на която се е посветил Мортенсън, е достойна за възхищение, убедеността му е непреклонна, фонът, на който се развива действието – екзотичен, а времето – не би могло да бъде по-подходящо.
„Уошингтън Поуст“
ИК Хермес
Корична цена: 14,95 лева