автор: Десислава Томова
На 3 септември от 18.30 ч. Малък градски театър Зад канала гостува на Аполония с “В полите на Витоша” от П. К. Яворов. Скандалната режисьорка Лили Абаджиева работи върху безсмъртна история за погубена любов, власт и гибел в пиесата на Яворов, която определя като откровена реплика на Ромео и Жулиета. Това проличава в една от сцените – голата, слаба и красива Мила (Христина Караиванова) се люлее с Христофоров (Пенко Господинов) на люлката – единственото място, където е възможна тяхната любов, т. е. в смъртта. Над тях валят бели цветя, за разлика от другите представления, в които се сипеше дъжд.
Преди време Лили Абаджиева ни шокираше с провокативни, странни, смели, разголващи режисьорски решения, а в този спектакъл зрителят се чувства малко напрегнат и объркан от случващото се на сцената. Може би режисьорката се опитва да приобщи класиката към своя свят, а не да илюстрира себе си в класическия текст. Особен е прочитът, който прави тя на гениалния български класик. Странна хрумка е “депутатската сюжетна нишка“около Стефан Драгоданов, както и алюзиите с днешната политическа действителност. Представено е как недостойният кандидат-депутат печели изборите с нечестни средства. Актьорите като че ли са се опитали да се абстрахират от текста и да градят биографичните образи на героите в пиесата върху несъзнаваното. Изобилстват моменти под формата на дежа-вюта.
В актьорската игра няма кой знае каква биографичност, а оригиналният текст на пиесата е допълнен с части от кореспонденцията на поета, както и негови стихове. Образите на Мила и Христофоров са вградените личности на Мина и Яворов. Любовта в представлението не е точно неосъществена, защото копнежът присъства, но липсва недостижимостта на Мина (в случая – Мила). Образът й не е никак фееричен и нежен. Тя желае силно Христофоров и вече като че ли е негова, но единственото, което ги възпира е социумът.
Силната музика и хаотичната поезия са фон, който влияе разтърсващо и усилва емоцията от случващото се на сцената. Всички настръхнаха, когато Мила се появи гола, като от сънищата, и бавно наля вода в метален леген, и всяка капка и секунда преминава в минорните акорди на Адажиото на Самюел Барбер. Мисля че беше неуместен скечът решен в стилистиката на нямото кино, както и клоунадите на мъжете – те се псуват, бият или рецитират трескаво “Две хубави очи” наливайки си вода от кофи на сцената.
Като цяло представлението е трудно за възприемане от неподготвения и незапознат с оригиналния текст зрител. Лили както обикновено прави смело изкуство, без никакви скрупули. Зрителят е освободен от задълженията си и може да си тръгне по всяко време.