Роберто Савиано, смелият журналист, разобличил тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман „Гомор”, отново доказва, че най-големият враг на страха е словото.
Осъден на смърт от Камората, авторът остава жив единствено благодарение на общественото мнение и публичната подкрепа на световноизвестни имена. Днес Савиано живее под засилена охрана и през няколко месеца сменя квартирите. И както споделя в своята книга, в повечето случаи търсенето на ново жилище е съпроводено с огромни трудности – една част от собствениците отказват поради страх за живота си, а останалите са „лешояди”, които искат четири пъти по-висок наем в замяна на риска, който поемат. Ала редом със страха и подлото нежелание да застанеш на нечия страна, има хора, готови да протегнат ръка. Затова, въпреки бремето на блиндираната самота, Савиано не спира да пише.
Младият журналист посвещава „Красотата и адът” на всички читатели, които превърнаха книгата „Гомор” в опасен текст, които попиха нейните думи, предадоха ги на своите приятели, вкараха ги в училищата и доказаха, че историята на Роберто Савиано е станала история на всички нас.
Това не е книга за мързеливите циници, за тези, които се задоволяват да плуват на повърхността и да оцеляват в еднообразните сиви дни. Роберто Савиано е личност, която не може да се примири с безучастността, с летаргията на обществото. Той не се колебае да даде гласност на проблемите, за които малцина имат смелостта да говорят. В тази връзка Салман Рушди споделя пред Роберто: „Мъртвите не харесват живота, не го харесват и всички, които, за да работят, се продават; за да пишат – трябва да правят компромиси. Всички, за които твоят живот означава, че може да се живее и по различен начин.”
Роберто Савиано много точно напипва пулса на обществените проблеми. В „Красотата и адът” авторът изразява реакцията си по всички въпроси, които тревожат будната му гражданска съвест: от убитите заради перото си журналисти като Анна Политковская и Джанкарло Сиани – 26-годишен мъж, намерил смъртта си през 1985 г., защото с изключителна прецизност разказва за войната между камористките кланове – до съдбата на стотици обикновени хора, разболяващи се от рак заради заровените тоскични отпадъци от Камората, или затрупани под сградите, построени с некачествен цимент на мафиотските фирми.
Роберто Савиано разкрива нови интересни факти за организираната престъпност и очертава връзките на престъпните групи от Източна Европа с мафиотските кланове в Италия. Авторът проследява пътя на наркотиците, който минава и през територията на България, и посочва, че София и Плевен са част от центровете за преразпределението на ценната стока.
Дълбоко убеден в изключителната мисъл на Джовани Фалконе, че „мафията е човешко дело и както всички човешки дела има начало, ще има и край”, авторът отдава почит на всички карабинери, следователи, прокурори и журналисти, положили неимоверни усилия в борбата срещу мафията, но изразява съжаление, че битката не е довършена докрай. Подобно на италианския магистрат Алфонсо Сабела, Савиано критикува изградената романтична представа за организираната престъпност във филми като „Кръстникът” и „Белязания”, които пречат на публиката да възприеме действителния й образ – доста по-страховит и по-реалистичен. Затова според Савиано отговорност носят не само твореците, но и тези, който четат и слушат.
Като контрапункт на пасивността на голяма част от обществото младият журналист ни среща с личности, които също като него са посветили живота си в отстояване на истината – писателя Салман Рушди, осъден от режим, който не приема изразяването на мнение, противно на собствената му идеология; агента под прикритие Джо Пистоне, проникнал под името Дони Браско в най-могъщата фамилия на Ню Йорк; възрастната Фелича, която 20 години се бори да осъди бос на Коза Ностра за убийството на своя син и да изчисти оклеветеното му име.
В „Красотата и адът” е включено и изказването на Савиано пред Нобеловата академия в Стокхолм. Журналистът е поканен да изнесе слово за опасната сила на литературата, за отговорността на писателя и читателите, за хората, които страдат заради правото да говорят и пишат. Савиано дори споменава за смъртта на българския писател Георги Стоев, пречупвайки случилото се през призмата на собствената си съдба.
В книгата си авторът споделя с горчивина за огромната цена, която плаща за издаването на „Гомор”, и признава, че не е и подозирал на какво ще бъде обречен. „Когато твоят живот се промени завинаги или когато някой разкаял се посочи точното време на твоята екзекуция, първият ти въпрос е: „Какво съм направил?”. Започваш да мразиш думите си, започваш да мразиш това, което си написал. Защото дори и текстът ти да стигне далече, той ти пречи да се движиш свободно, да говориш, да живееш. Твоите думи вече са се преврнали в думи на множеството. И това е истинската опасност. Но плащаш ти, плащаш само ти.”
Кой е Савиано?
Роберто Савиано е роден в Неапол, родното място и на Камората – престъпна икономическа империя с незаконни дела в цял свят. Известна сред запознатите като Системата, тя диктува правилата на висшата мода, разпределя най-големия трафик на наркотици, урежда нелегалното изхвърляне на токсични отпадъци на незаконни сметища и извършва огромни финансови измами в строителството. Държи в смъртоносната си хватка градовете и селата в околностите на неаполското крайбрежие – в резултат областта е с най-високо ниво на убийства в Европа, а раковите заболявания в последните години отбелязват обезпокоителен скок.
В същото време годишният оборот на Камората е 30 милиарда евро.
Савиано е израснал в това забравено от Европа място, израснал е в самото сърце на Камората. Потресен от колосалните финансови измами и ужасите, причинени от мафията, Роберто Савиано се записва в младежко сдружение за борба с престъпната организация и през следващите четиринайсет години целият му живот е отдаден на разобличаване дейността на мафиотските кланове от Неапол, натрупали вече колосална икономическа мощ.
За да събира информация, авторът прави и невъзможното: работи като строителен работник и като асистент на китайски текстилен производител – все дейности, подчинени на Камората. Скита по „екологично чистите” полета край Неапол, където Камората заравя незаконно токсични отпадъци. Проучва системата за намиране на работа в чужбина с камористки препоръки и лети до Великобритания. Дори влиза в ролята на сервитьор на една камористка сватба.
Рицар на истината, за свое оръжие Савиано избира словото. Мълчанието, обгръщало дейността на Камората, е нарушено. Национални медии започват да отразяват случващото се в Неапол и близките градчета. Следват арести и конфискации на имущество на камористи. Организират се манифестации срещу Камората по улиците на Неапол.
Словото постига това, което държавните институции не успяват.
Шефовете на Камората осъждат Савиано на смърт.
Внезапно Роберто Савиано се оказва сам. В магазините не му продават хляб, сервитьорите отказват да го обслужат, приятелите му се отдръпват, а връстниците му престават да го поздравяват. Получава анонимни заплахи, че ще бъде убит, и знае, че краят му е неизбежен.
Единствен на помощ му се притича писателят Умберто Еко. Авторът на „Името на розата” се появява по новините на националната телевизия и призовава държавниците: „Не бива да оставяме Савиано сам като магистратите Фалконе и Борселино.” Малко по-късно президентът Джорджо Наполитано лично назначава на младия писател полицейски ескорт и защита – нещо нечувано в историята на Италия.