Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 година в Пловдив. Завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри със специалност помощник-режисьор.
Завършва българска филология в Пловдивския университет. Автор е три книги със стихове "Седмо небе" (1988), издателство Христо Г. Данов; "Високо, над далечината" (1997), издателство Жанет 45; "Възхитително и леко" (2003), две издания, издателство Пигмалион.
Той е бил изпълнителен директор на Европейски месец на културата – Пловдив 1999 година. Участва в създаването на отворената гражданска кампания ” Обичам Пловдив” в края на 2005 година. Освен това е и създател и собственик на два от най-известните музикални клубове в Пловдив – "Конюшните на царя" и "Петното на Роршах". Създател е и на Празници на изкуствата "Лятно време" в Старинен Пловдив (1997).
Как се случи писането във Вашия живот?
По–интересно е какво българския писател не позволява да се случи на словото. Как съумява да го опази от малките размери на държавата, от заемането на обществени позиции, които не отговарят на стойността на написаното, от пресилената поза на "съвест на нацията", от суетата на възрастта, от истеричавото желание за внимание с нарастването на възрастта. Големият въпрос на българския писател е "Да бъда ли само писател или да не бъда".
От къде идват историите Ви? До каква степен са провокирани от реални събития, от действителността?
Въпросът предполага наличието на една-единствена реалност, което е неприемливо и недостоверно. Нима някъде над главите не се въртят енергийни образувания от книги, картини, музика, наречени Достоевски, Омир, Моцарт, Микеланджело? Не са ли сътворили те нови, надредни, успоредни светове, за които – поне! – сме убедени, че са населени, обитаеми, добронамерени към нас, останалото човечество? И кой от световете е вечен – този пред очите ни или онзи в книгите, картините, музиката? Както животът е повод за въображението, така и въображението е повод за живот. Така че, всичко в историите, които се разказват чрез мен, е реално. Понякога – плашещо реално. Изкуството е уплах от живота, страх от смъртта и желание за безсмъртие. Неделимата частица на изкуството е времето.
Следващи текстове?
Бъдещите текстове са пътници, затворени от години в прозрачната чакалня на едно летище, без да знаят кога ще обявят полета йм. Още по-изнервящо е, че често пъти обявената посока се сменя и самолетът се отправя в неизвестното. Факт е, че често се случва самолетът с писателското намерение да изчезне от радара. Писателят е самотен посрещач на оцелели и случайно попаднали на летището му пътници.
Имате много награди. Важни ли са наградите за един творец? Или имате и друг, свой критерий за успеха?
Със сигурност знам кое не е критерий за успех – мнението на роднините, приятелите, колегите, рехавия кръг от познати. Установил съм, че те нямат полезното разстояние от теб и не те схващат като писател. Познавам те, следователно не съществуваш като писател. Първият момент на осъзнаване на това положение е болезнен, след това настъпва облекчение и освобождаване. Единствено важното за книгата, а не за автора, е отношението на напълно непознатите хора. Само препоръчаната книга има съдба в България. В този смисъл всяка преекспонация на авторовата личност на българския книжен пазар унищожава общуването с книгите му. Авторът обидно лесно и бързо става по-важен от книгите си в България.
Благоприятна ли е средата в Пловдив за творчески натури?
Пловдив е провинция, около която постоянно се въртят столици на империи. Това създава един ироничен имунитет към столичните трептения, трепети, тресавища и трески. От друга страна, провинцията е синоним на пълната празнота. Буда е провинциалист, обратното е под въпрос, но със сигурност е по-възможно, отколкото ако живееш под дъжд от трамвайни искри. Далече, високо, празно и бавно – това е Пловдив.
Как се съчетават клубовете, музиката и писането във Вашия живот?
Трудно се съчетават, ако правиш разлика между тях. А най-трудното е да се научиш ти самият да не си пречиш.
Пожелание към читателите на Kafene.bg и на читателите на Вашите романи?
Банално и безценно здраве.
* * *