От 11 до 30 септември на първия етаж на галерията “Шипка” 6 ще бъде изложена юбилейната изложба на Петър Младенов (1887–1978). С това събитие СБХ отбелязва 120 години от рождението на един от най-големите български майстори на пейзажа. В изложбата са показани повече от 50 творби, притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия и частни колекции.
Петър Младенов има много значим принос за българското изкуство. 120- годишният му юбилей, който отбелязваме сега, е добър повод да се обърнем към него. Той е свързан с развитието на пейзажа като жанр.
Роден в София, израснал в един от най-бедните й квартали, където скитането по улиците е важна част от живота на всяко дете, преди Рисувалното училище работил в гостилници и фабрики, той е истински градски човек. Затова и градът присъства в голяма част от творчеството на художника – в сериите от Охрид /1916-1918/, Цариград /1922-1928/, София /1936-1939/, Мелник /1939/, Велико Търново /1940/, остров Тасос /1942-1943/.
Градският пейзаж логично се появява в българското изкуство в първите години на XX век, но и тогава той е по-скоро случаен, отколкото постоянен обект на вдъхновение за художниците. Затова, когато през 1913 година Петър Младенов подрежда няколко десетки такива пейзажи върху две стени на софийското казино – неговата първа самостоятелна изложба, публиката е “смутена” и “очарована”. От това, колко различно и сложно е неговото изкуство още от началните си стъпки.
Макар че има няколко платна, изпълнени в масло, акварелът е “неговата” техника. С този сложен и капризен материал той се “бори” до края на дните си. Уникалното в неговите платна е това, че той преправя своите творби – в началния етап на създаването им, разливал по неподражаем начин акварелното петно върху контура, по-късно многократно променя живописната повърхност, докато постигне желания резултат. В повечето случаи няма творба, която да е останала в първоначалния си вид.
За Петър Младенов не съществува понятие като “чист пейзаж”. Той смята, че пейзажът не трябва да отразява природата, а вътрешното състояние на художника. На въпроса защо в работите му има толкова скръб и печал, отговарял: “Защото съм имал триста беди на главата си” или “Такива ми са очите – това виждат”. Очите му наистина са отправени към страданието и тъжната страна на живота. Опитва чрез пейзажа да внуши определени социални противоречия, да се идентифицира с идеалите и драматичните събития, съпътствали младостта му. Другият голям принос на Петър Младенов за нашето изкуство е участието му в създаването на Дружеството на новите художници. През 1931 година той успява да събере в една творческа организация немалък брой художници – ярки индивидуалности, всяка със свой принос в българската живопис, скулптура, графика, декоративни изкуства, обединени от едни и същи идеали, политическа ориентация и сюжетни предпочитания, от сходни постижения в областта на пластическия израз. И от желанието да бъдат модерни и съизмерими с европейското изкуство творци.