След дипломирането си през 2000 година с магистърска степен по английска литература в “King’s College”, Лондон, Богдан Русев започва кариера в областта на журналистиката и белетристиката. Зад гърба си има публикувани над 600 статии и разкази в различни издания.
Богдан Русев ни е най-вече познат като главен редактор и автор в списание “Егоист”. Негови са книгите “Вълшебна нощ”, “Електрочакра”, “12 приказки от Белегаст”, над 30 книги-игри и други.
Кое за теб е cool като стил?
Какъв сложен въпрос! Има едно определение на елегантност, което гласи, че елегантност е когато постигаш максимален резултат с минимални усилия. Това е доста близко до определението на cool. В смисъл, ако правиш нещата добре и отстрани изглежда, че го правиш без да се стараеш, значи си cool. А до колко го правиш без усилия – останалите няма нужда да го разбират. Не вярвам в работенето заради самото работене и в това, че човек като се напъва с всички сили и може да постигне нещо. Ако нещата не стават лесно значи нещо не е наред по веригата и не могат да се очакват кой знае какви добри резултати. Аз обикновено гледам да си намирам неща, които да ми се удават и да се занимавам с тях. Като видя, че нещо не върви си търся друго занимание, вместо да ставам посредствен.
Познат си освен от страниците на списание “Егоист” и като автор на сайбърпънк проза, имаш издадени книги с разкази и приказки… В какъв жанр предпочиташ да пишеш?
Няма такъв. Като форма все още ми е най-лесно да пиша разкази. Най-новата ми книга “Ела при мен”, която ще излезе през есента е с три доста дълги новели. В момента е в процес на подготовка за печат. Това, което сега започнах да пиша е детективски роман със заглавие “Къщата”, който ще е доста по-дълъг в сравнение с останалите неща, които съм писал. Много ми е интересно да разполагам с толкова много място за сюжет. Това си е сериозно усилие. Част от трудността идва от това, че не е спринтова дисциплина за млади хора, а си е вече маратон. Трябва да поддържаш едно темпо в продължение на много по-дълго време, а за това вече се иска повече опит.
Не знам дали има някакъв жанр, който повече да ми харесва. Едно време ме дърпаше към някакви по-експериментални разкази, после ми се дописаха детски приказки… Една от новелите ми е в едно такова приказно време на “л”, което е също толкова богато и изразително, колкото сегашното и минало свършеното. Приятно е.
Ти си в състава на журито на "Новелови награди" 2007. Какви са очакванията ти от конкурса за новела от млад автор?
Интересно ми е да видя какво са написали децата. Силно се надявам да има някакъв подбор преди да стигнат нещата до нас.
Оказа се, че връзката ни с вас е почти телепатична, защото тъкмо бях довършил книгата с новелите си и вашият сайт ме покани за жури на конкурса.
Превеждаш автори като Джон Гришам, Чарлз Буковски, Том Робинс и Уилям Бъроуз. Каква е спецификата на този тип работа?
Общо взето има два вида преводи. Аз се занимавам с художествена литература. Единият вариант е да си вземеш автори, които се превеждат без усилие. Това не е толкова въпрос до език, а до изказ, фраза.
Например, аз много обичам да превеждам Гришам и Робърт Паркър, защото при тях мозъкът ми почти не участва. Процеса е почти като медитация. Сядаш на компютъра и се стремиш да не мислиш за нищо. Просто ти влиза от едната страна на английски, а от другата на български, ръцете ти се движат… Ако се изморяваш от нещо, то е от седенето на компютъра – пръстите ти се изморяват, а не мозъка. Много ми харесва усещането, в което си проводник. Другият вариант са по-трудните автори като Том Робинс и Бъроуз – седиш и го дебнеш за да разбереш какво е искал да каже, за да не изпуснеш нещо. Това са многопластови автори. По-интересно е и по-предизвикателно да превеждаш такива автори, съответно по-трудно и по-бавно. Аз обичам лесните неща. Робърт Паркър ми е любимия автор за превеждане – той е почти само диалог, романите му са като пиеси. От него научих много за това как да пиша в диалогична форма.
Какво е отношението ти към онлайн изданията и по-специално към форумите и коментарите под статиите ти?
Не ме вълнуват коментарите. Аз малко флиртувам с това, че съм от предишното поколение. За мен цялата тая история с онлайн демокрацията в блоговете, себеизразяването you tube, цялото това нещо което се твърди че е версия 2 на мрежата и голямата еволюция за мене не е чак такова голямо събитие. Променят се техническите средства, но съдържанието си остава същото. Интернет е пълен с ужасни глупости и голяма част от тях са в коментарите. Така че гледам да не ги чета, да не се ядосвам. Все пак има едни хора, които създават нещата и други които ги употребяват и това, че те имат възможността вече да изкажат собствено мнение, за мен не е качествена разлика. Те и преди можеха.
Как се чувстваш в настоящата си работа като Creative Director в рекламна агенция? По какво си прилича и по какво се отличава работата ти за медиите, писането на книги и рекламния бизнес?
Хубавото на рекламата е, че работиш с много хора. Идеите се раждат или по двойки или по групи и виждаш как на някой човек му щрака пипенцето и се подават оттам някакви ходове, което е много интересно. Обичам да гледам екипи в действие и да участвам в тях. Понякога ти се струва, че си измислил нещо жестоко, а трябва да преодолееш съпротивата на много хора за да се стигне до производство. Обикновено нещата, които се произвеждат нямат толкова общо с първоначалната идея. Колкото по-гладко върви, толкова по-добре. Ако върви прекалено гладко, вече става подозрително и започва да намирисва на рутина.
Доколко се влияеш от чуждото мнение?
Много се ядосвам и подхождам емоционално, когато не мога да се разбера с най-близките си хора, с тези, с които работя всеки ден. Обикновено се караме за някакви идеи – единият твърди, че нещо трябва да е синьо, друг червено. “Ти луда ли си, защо да е червено?” Като се кротнеш за малко да отидеш до тоалетна и като се върнеш и погледнеш пак, проблемът ти се струва супер смешен. Във вселенския ред на нещата няма никакво значение какъв цвят ще е. Рекламистите са нервно племе. Нервираме се много.
Кое от всичките ти занимания предпочиташ пред останалите?
Не предпочитам. Гледам да ги съчетавам. По различен начин ми харесват, изискват различни умения. Предполагам че бих се отказал да работя в медия и да правя реклами, ако стана световно известен писател. Тъй като все повече си давам сметка, че това никога няма да стане, смятам много спокойно да балансирам заниманията си.
Информация за книгата "Ела при мен"