Александър Вутимски е псевдоним на Александър Коцев Вутов – роден на 30 юли 1919 г.
До 10-годишна възраст живее в Своге. След трагичната загуба на близките си – майка, баща, двама братя, починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества да живее при роднини в София.
Първото му отпечатано стихотворение е "Пак самичко" (в. "Весела дружина", №6, 15 окт. 1935), но първият му сериозен поетически дебют е стихотворението "Улицата" (сп. "Ученически подем", 1936-37, № 2). Началните творчески изяви на Вутимски са свързани с ученически и други леви издания – "Ученически подем", "Звън", "Светлоструй", "Трезва младеж" и др. Участва заедно с Александър Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Емил Манов в издадения от тях литературен сборник "Праг" (1938); като студент – в литературен сборник "Жажда" (1939). Публикува и в "Млад кооператор", "Кооперативна просвета", "Росица", "Вестник на жената". Подписва се Ал. Вутов, Ал. Коцев, Ал. Вълканов.
От май 1939 г. редовно сътрудничи в издаваното от Владимир Василев сп. "Златорог", където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдоним Ал. Вутимски. Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Това са младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответствуващото на личността и самосъзнанието й място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друт свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре. Затова все по-често Вутимски предпочита самотата на бедна кръчмица пред вихъра на компаниите, чийто център доскоро е бил с декламациите си, степа и китарата.
Поетичният му свят се населява със самотници – самотно момиче в кръчма, самотен фенер на забравен от всички кръстопът, самотно стърчащи есенни дървета, скитници и пияници, които призрачно се разминават и носят тежестта на житейския си кръст. Светлината отстъпва място на здрача зад прашния прозорец в хотелската стая. В здрача светът губи реалните си измерения, старият часовник отмерва изтичащото човешко време.
Характерна за поетиката на Вутимски е вариативността – темите и мотивите се повтарят, наслагват и обогатяват. Откъслеците живот, запечатани във всяко отделно стихотворение, се допълват, за да представят изповедта на "синьото момче" (поетичен двойник на Вутимски) – сложна, драматична фигура, съчетаваща ангелско очарование и демонски нрав. Вариативността е характерна и за есетата на Вутимски. Те доочертават художествените и естетическите възгледи на поета, повтарят или добавят нови щрихи към автобиографията му. Могат да бъдат определени като поетични размишления за житейски и нравствено-психологически явления ("За простотата", "За силата", "За парите", "За равенството", "За радостта", "За най-смирените", "За красотата" и др.). Написани без морализаторски патос, без излишно философствуване, тези "късчета" проза дооформят портрета на талантлив представител на поколението поети от 40-те г. в българската литература.
Вутимски не успява приживе да издаде своя стихосбирка. Остава неиздадена и художествената му проза (запазена в машинописен препис – 15 кратки есета, писани през 1941-43 г.).
Александър Вутимски умира на 23 септември 1943 г.