Философо-фантастичен трилър на Яцек Дукай е приключение за любителите на интелигентното, будещо интелекта и въображението четиво, променящо погледа ни към действителността.
Действието на романа Лед се развива в алтернативна действителност: 1924 година, Първата световна война не се е състояла, в Петербург властва Всерусийският император, Кралство Полша е все така замразено под властта на източния деспот и остава в Бел Епок. Във Варшава, скована от лед, в средата на лятото вилнеят снежни бури, по улиците шестват лютите – неземните ангели на Мраза, замразяващи истина и фалш…. Бенедикт Герославски – способен студент математик, но и непоправим хазартен тип, е принуден от царското Министерство на Зимата да тръгне с Транссибирския Експрес за далечния леден Иркутск с мисия да намери баща си – заточеник в Сибир, оставен на принудително заселване в Сибир, който по неизвестен и странен начин умее да разговаря с лютите, преобразяващи Историята. Срещу хиляда рубли синът се отправя в рискованото пътуване, което ще промени живота му…
Фабулата искри от спиращи дъха обрати – политически, любовни, криминални, с вплетени научни, технологични и метафизични ракурси, с интригуващи образи – изобретателя Никола Тесла, философите Тарски и Котарбински, Пилсудски и Распутин – населяващи сцената, разпъната между мизерната реалност в царска Варшава през лукса на Транссибирската железница до иркутските салони на местната полска буржоазия и поднебесния дворец на генерал-губернатора, за да стигне до снежните полета на далечния Север, реално и мистично преобразен след падането на Тунгуския метеорит. Роман за Историята, разказ, видян в двоен ракурс – през очите на главния герой и на неговата проекция под формата на „същество, което не съществува”, което трябва да се изправи пред смразяваща кръвта в жилите „друга възможна” световна история, в необикновено пътешествие до срещата с Другостта.
За автора
Яцек Дукай е един от най-значимите съвременни полски прозаици – завършва философия във Варшавския университет, което стои в основата на широкия диапазон от теми в творбите му и навлизането в множество области от човешкото познание. Автор е на романи, които се превръщат в събитие за любителите на жанра сайънс фикшън: „Ксаврас Вижрин“, „Черни океани“, Extensa, „Други песни“, „Перфектно несъвършенство“, „Лед“, както и на много разкази, един от които – „Катедрала“ – екранизиран като анимационен филм от Томаш Багински, е номиниран „Оскар“ през 2003 г. Многократен носител на наградата за научна фантастика „Януш А. Зайдел“ и е номиниран за наградите Nike, Cogito и Angelus. За романа „Лед“ е удостоен с наградата „Кошчелски“ (2008) и с Наградата за литература на Европейския съюз (2009).
Откъс
Аполитея, или за Държавата на Небитието
По какъв начин това, което не съществува, може да управлява това, което съществува?
Задавам си този въпрос, предмет на управлението, облечено в материя, погълнат от видимата, осезаема Държава, всесъществуваща чрез стотиците си хиляди функционери.
Какво е Държавата? Държавата е структура на властта на народите, посредством която едни хора управляват други хора. При това управляващите са малцина, а управляваните много, така че образно представена, тази структура има формата на пирамида или обърнато дърво.
Тя винаги изглежда по един и същи начин, независимо дали ще вземем за пример монархията, отговаряща само пред Бога, като Руската Империя, или всеобщата демокрация като Съединените Американски Щати. В тази структура винаги сме зависими от волята на индивид, който стои по-високо в нея, с изключение на самия император или президент.
Защото Държавата по самата си дефиниция представлява система за репресия и робство и поставяне на човека в зависимост от човека. А ако някой каже, че разлика има и тя е в огласяването веднъж на няколко години в демокрацията на волята на избирателите, то аз ще отговоря, че за структурата тази разлика няма никакво значение: въпросът не е в това – кой управлява, а че управлява.
Полската държава не съществува от век и половина – три други държави ни оковаха в своите властови структури. Не само че сме обект на репресии, това е репресията на друга култура, чужда нам духовно и морално.
Казват, че сме изгубили Държавата си именно заради бунтарството и анархистичните навици на някогашната шляхта. Предпочитам да виждам в това по-скоро симптом за тази полска черта, която смятам за нейна позитивна страна у поляците: симптом за стремежа именно към освобождаване на човека от Държавата. Наистина е трудно да се посочи народ, който да е така силно завладян от тази идея.
Как човек може да се освободи от Държавата? Път към това не открива нито демокрацията (както бе посочено по-горе), нито анархията. Защо не анархията, та нали Михаил Александрович Бакунин издига много сходни постулати? Ами по тази причина, че не е достатъчно да напишеш похвална утопия, трябва и да я въведеш в действие и да я защитиш в реалния живот.
А в света такъв, какъвто е, обществото, лишено от правото на собственост върху земята, на която би могло да живее спокойно, и не притежаващо армия, дотолкова силна, че да го защити на тази земя от съседите, веднага ще бъде прегазено от армиите на съседите заедно с всичките си анархистични идеи, след което ще бъде насила вкарано в структурите на тези чужди Държави. Затова решение не носят също и никакви социализми, независимо колко добре е описана по намеренията си конструкцията за велика социалистическа Държава – тя е невъзможна дори в идеалната Марксова формула, докато на земята остане дори и една несоциалистическа държава, срещу която множествата от индивиди, напълно свободни, освободени от експлоатация и фалш, ще трябва, щат не щат, да се организират отново в класи, слоеве и касти.
И ето я задачата: как да се защитят хората и земята от Държавите, без сам да създаваш Държава?
Ролята на държавни структури и изпълнители на властта би трябвало да изпълнява тук Не-Държавата, Несъществуващата Държава. Без чиновници, комисари, данъчни изпълнители, полицеймайстери и министри, без съветници и съдии. Решенията, отнасящи се до цялото общество, политическите избори, стопанските реформи, вътрешните закони ще се приемат не защото ги е наложило едно или друго правителство, избрано по един или друг начин, силно с една или друга форма на принуда – а защото не би могло да не бъдат приети. В царството на природата не съществува Държавата: гъсеницата се преобразява в пеперуда не защото кралят или парламентът на насекомите е приел постановление за нейното преобразяване и я е принудил към преобразяване, а защото то е естественото, необходимо и единствено възможно решение.
Паралелно с това как светът се покрива с Лед, се затваря цепнатината между това, което е възможно, и това, което е необходимо. Колкото по-голям е Мразът, толкова по-малка е ролята на чиновниците и всички изпълнители на власт. Накрая сам царят в Зимния Дворец ще разбере, че е станал съвсем ненужен, защото вече не издава никакви заповеди, които би могъл да не издава, и в никое от решенията си няма свободата на избор между две възможности: едната винаги добра, другата винаги лоша, и той вижда това предварително предрешено добро и зло, като заповядва това, което е необходимо (дори и когато искрено желае тази необходимост). Тогава управлява не царят – управлява нещо, несъществуващо в материален израз: необходимостта, тоест Истината.
Държавата изчезва пред лицето на необходимостта, Държавата е земният застъпник на единоправдата и няма основания да съществува в Лед. Бъдещето на този свят е аполитеята, в която човекът не зависи от волята на друг човек, а непосредствено от Историята, и несъществуващото управлява съществуващото.