Понеделник сутрин. Юлска София. Вчера съм изчела романа. Бързо. Това е бърз роман. Въпреки близо 300-тата си страници той се изчита на един дъх. И човек остава без дъх. Поне аз. А след като си поех все пак дъх, се разплаках. Но, нека отстъпя на всеки да изживее своят прочит на "18% сиво". Нека разкажа за срещата си с неговия автор.
Усмихнат, земен, разговорлив. Ето такъв видях Захари Карабашлиев в тази понеделнишка сутрин. Той си поръчва чай, настанява се удобно и е готов за въпросите ми. А аз се вълнувам, защото в главата ми все още са сцените от романа, защото съм щастлива да се запозная с българин, написал толкова добра история по толкова лек начин, без да натрапва нищо и без капчица излишък. Когато го сравнявам с Керуак, не е щастлив – "Стига с този Керуак!". Но прилика има, най-малкото в темата – пътят. Но като че в текста на Захари намирам и частица от реализма на Труман Капоти, както и голяма доза съвременна романтика, каквато лъха от книгите на Фредерик Бегбеде, например. Но всъщност всяко сравнение не е на мястото си. А съм сигурна за явлението Карабашлиев тепърва ще се пише. Ето и разговорът ни:
Книгата е доста "топла". Скоро си я довършил. Пише дата декември. И веднага на хартия?
Да, веднага на хартия. Беше много важно за мен да я пипна като книга. Нещата се завъртяха много бързо с намирането на правилните хора, свързването със Сиела – всичко стана много бързо.
Доволен ли си от крайния резултат?
Да, доволен съм. (усмивка). Доволен съм от начина, по който се прие книгата. Допреди три седмици нямаше такава книга. Имах доста срещи с хора. Имаше премиери на книгата в Русе, Варна, Пловдив, Стара Загора, Шумен и много интересно, с всяка следваща среща виждаш все повече хора, които са я чели. От първата премиера, която беше в София, на която почти нямаше някой, който я е чел и въпросите бяха по-скоро общи, за живота в Америка, или какво ме е накарало да пиша. С всеки следващ град читателите са вече по-заинтересовани от самата книга, от текста и това е всъщност много по-забавно (усмихва се), отколкото да говорим за емиграцията в Сан Диего.
Ти писа на български език? Използва ли тези тетрадки от 99 цента, които споменаваш в текста? Има ли ги и всички описани снимки?
Да, абсолютно, на такива тетрадки писах. Има и много снимки, но по-скоро снимките са ме провокирали към думи – отвъд видимото, отвъд черно-бялото. Когато ръкописът попадна у Любо Дилов – син, той ми предложи да издадем книгата, идеята му беше да бъде роман със снимки. Но аз не можех да си я представя. А аз исках да имам книга, която да мога да си представя. Роман със снимки засега ми е още чуждо. Предпочитам тетрадките и по някакъв начин нещо класически прието, като книгата. Мислил съм и за изложба, но искам да я оставя за по-нататък. Всяко допълване на текста със снимки би било ограничаващо за въображението на читателя. Защо да те грабя от възможността сам да си го представиш? Твоето въображение е толкова по-могъщо от една черно-бяла снимка, повярвай ми! Това е силата на думите.
В книгата героят е много изкушен от фотографията.
Този фотоапарат, който героят ми Зак си купува – използвал съм го по-скоро като техника за описване – да обрамча този фрагмент от действителността в рамката на 35 милиметровия формат. Има поредица от сцени, в които героят просто вдига фотоапарата и снима и това, което той вижда през обектива, той го вербализира и по този начин аз превеждам визуалното в словесното.
18 или колко процента от написаното в романа е истина?
(Смее се). Ами, мога да ти кажа, но … засмива се той и отпива.
А има ли все пак нещо истинско?
Да, до голяма степен.
Защо остави себе си?
А, кой ти каза, че съм аз? Имената са същите, но "лирическият" герой е различен от автора. Просто не можех да си представя, че главният герой ще се казва по друг начин. Може би за да се запази тази автентичност, да ме доближи 100%, максимално до дълбочината на момента, до неистовостта на това, което се случва точно тук и сега.
Ще я преведеш ли на английски?
В момента го правя.
Смяташ ли, че книгата би имала такъв голям успех някъде навън, както има тук у нас?
Бог знае. Надявам се. Моята теза е, че ако нещо е написано добре, истинско, достатъчно художествено, без да отива в тези непознати зони на вътрешни копнения, такива славянски затормозени вглъбявания, вече сме далеч от времето на Достоевски и Толстой, мисля, че може да се приеме. А моят роман е по-скоро кинематографичен в похватите си. Аз съм учил сценарий и драматургия и явно това ми е повлияло. Стоял съм близо до действието през цялото време, до диалога.
Защо я написа? Защото беше обещал на някого, както се споменава в самата книга?
Не можех да не я напиша. Ако съм обещал – излъгал съм.
Ще пишеш ли още?
Естествено. Не мога да не пиша. Понякога ми се иска да не пиша, а да се занимавам с нещо по-материално-смислено. Но явно това няма да се случи с мен в този живот.
Смяташ ли, че може да се реализира филм по книгата?
Киното е друга бира, много по-мащабно начинание. Аз самият пиша сценарии и книгата се появи като реакция. Знам колко фрустриращо е да работиш върху нещо и то да не се получи. Затова когато седнах да пиша романа, имах много освобождаващото усещане, че този път всичко е под мой контрол. Не трябва да мисля за осветление, да се занимавам с първа и втора камера, онзи се отказал, другият се развежда с жена си, едни пари трябвало да дойдат, пък те не са получени … Всички тези неща правят киното едно много комплицирано и трудно мероприятие. И затова, връщайки се към писаното, си мисля колко освобождаващо е всичко да зависи от теб самия, ти си режисьор на собствената си книга. Усещането за контрол и упражняването на този контрол върху самия себе си е много мощно изживяване.
Тъй като ми беше трудно да си го представя като филм – написах роман. Ако на някой му е лесно от този роман да си представи филм, аз нямам нищо против.
Завършил си българска филология …
Да, оттам е културата на познаване на текстове и автори, усещането че можеш да пишеш. Макар нас никога да не са ни учили, че можем да пишем. Нашето образование поне по моето време беше как да анализираме чуждите текстове, но сякаш не се очакваше от нас да пишем. Сякаш писането е занимание, което се случва винаги на някакви мъртви хора. И колкото и да обичам университета, той не ни подготви за писане. Аз бих насърчавал моите студенти, ако имам такива, именно към креативно писане, да работят сами, да пишат, да търсят.
А ти къде намери импулса за писане?
Мисля, че импулсът за писане ме намери мене. Не съм го търсил. По някакъв начин винаги съм знаел, че ще пиша. Като дете пишех, като студент – също.
Има ли скандал в книгата? Има ли някой, който не би желал да прочете книгата?
Да, не бих желал дъщеря ми да я прочете. Но знам, че в момента я чете. Майка ми … естествено, че има сцени, с които не се гордея много. Майка ми е достатъчно интелигентен човек и знае, че това не съм аз, а лиричният герой. Всъщност няма нищо лирично в моя герой.
За да си честен към това, което пишеш, трябва да опишеш и някои сцени, които не би искал сам да преживееш. Но това са нещата от живота. Как да ги прескочим, за да продължим нататък? Всяка сцена е свързана със следващата. Няма нищо произволно, което да те отвлича нанякъде, където нямаш работа. Романът, освен че е много чувствен и много импулсивно воден, защото героят през цялото време следва своите импулси, като писане е много мислен. Има си структура, начало, среда, край – аз много държа на тези детайли, има история, повествование …
Случващото се в романа е една компресирана форма на съществуване. Героят излиза от релсите. В момента, в който излезеш от релсите, излезеш от нормалната си комфортна зона на съществуване, започват да ти се случват неща, странни неща, неща, които те променят. Това е роман за човек, който излиза от нормалното 9 до 5 работа, по свой собствен избор и започват да се случват приключения. Трябва да излезеш от тази комфортна зона, за да се случат нещата, които ще те променят. Няма как иначе.
Той е индивидуалист, поставен в изключителни обстоятелства.
Можем да прочетем романа и като любовен?
Да, това си е един любовен роман. Съвременен любовен роман. Един от малкото любовни романи, без да е лигав. Любовно-реалистичен, доколкото любовта може да е реална въобще. Тази любов и липсата й е извора на романа.
Какво четеш в момента?
"Възможност за остров" – съвременен френски роман, "Бамбук" – страхотен роман от един сръбски автор.
Следва?
Следва сборник с разкази, който е почти готов. Имам готовност и желание у хората за разкази – по-къса форма, в която да видим и другата част от Захари Карабашлиев. Стилът е подобен, много лични… Пак голяма част са в сегашно време, "аз" форма, кинематографичен стил. Надявам се да се получи добре.
Прочетете за книгата "18% сиво" тук.
Прочетете част от интервюто със Захари Карабашлиев на видео тук.