Откъс от "27 велики футболни истории" от Георги Бърдаров. Още за книгата прочетете тук.
Всяка една история за магията на футбола трябва да започ-ва с „Чудото от „Маракана“ – безспорно най-драматичната и доказваща истината история, че във футбола, както и в живота, всичко е възможно и в най-безнадеждната ситуация надеждата е жива, докато съдията или Господ не свирят последния съдийски сигнал.
Датата е 16 юли, годината 1950-а, мястото Рио де Жанейро, и още по-точно – стадион „Маракана“. На този ден официално се открива най-големият стадион в света. Той ще остане паметен, защото за пръв и последен път в историята на футбола един мач ще привлече почти 200 000 зрители. А самият мач е финалът на 4-ото световно първенство между Бразилия и моя (по-късно ще поясня защо!) Уругвай.
Но както всяка история, така и тази има предистория. Защото корените на футбола са далеч в миналото. Още преди новата ера в Китай се е играла игра подобна на футбола, назована цуцзю. През XIV век английският крал Едуард III забранил с указ на войниците да играят футбол, защото се отклонявали от много по-благородните занимания по фехтовка и стрелба. Три столетия по-късно обаче по улиците на Флоренция, Сиена, Париж, Лондон и други европейски градове тълпи от мъже се впускали в кървава битка подир едно направено от мехур на свиня кълбо, наподобяващо днешната топка. Правилата ли? Имало едно-единствено правило – вратите били двата края на улицата, а целта един от отборите с крак, ръка, глава или друга част на тялото да я прокара оттам и да спечели срещата. Било позволено всичко – удари, блъскане, ритане, една абсолютна средновековна вакханалия, от която горките жители на въпросната улица изпитвали ужас, тъй като понякога играта се проточвала с часове.
Съвременният футбол обаче се появява едва през XIX век. За негова официална родина се приема Англия, където през 1857 г. е създаден първият изцяло футболен клуб „Шефилд“, организиран е първият турнир за Купата на английската асоциация, изработени са първите правила и е изигран първият международен мач между Англия и Шотландия.
В края на XIX–началото на XX век, в резултат на жестоката трудова експлоатация в първите мини, фабрики и заводи на Стария континент, над 100 милиона европейци емигрират към Обетованата земя – в случая САЩ, а част от тях – и към Южна Америка. Така футболът е пренесен в този край на света и намира изключително благодатна почва да покълне и разцъфти с неподозиран за Европа блясък и сила. Почвата е благодатна, защото Латинска Америка е истински вавилонски сбор от раси, етноси, езици и култури. Тук си дават среща Африка, Европа и истинската, дива, чудна и велика индианска Америка. При тази странна смес от хора покълват и се развиват различни културни и социални феномени и сред тях безспорно изпъква футболът.
Латиноамериканците са страстни хора, а много скоро футболът се превръща в основната им мания. Бразилия, Аржентина, Колумбия, Чили, Перу една по една са заразени от магията на великата игра. Никнат клубове, първенства и купи. Играят се мачове с представители отвъд океана. Заражда се един от най-странните социални феномени на XX в. – футболният. Мачовете привличат десетки хиляди хора, които поне за час и половина забравят страданието, бедността, болката, проблемите вкъщи и на работното място. Идентифицират се със „своите“ клубове, мечтаят, плачат, страдат и се въздигат до портите на рая с всеки отбелязан гол, с всеки пропуснат гол, с всяка загуба и победа. А после цяла седмица коментират случилото се и се приготвят за следващата събота, когато е поредният мач на любимците им и отново за час и половина ще са в друго измерение.
Играта стига и до малкия, странен за Латинска Америка и толкова загадъчен Уругвай. Моят Уругвай (по-късно ще поя-сня защо!). В тази странна държавица с едва 3 милиона души население, единствената, в която няма местни индиански представители и почти липсват африканци, сякаш всичко се движи по европейски стандарти и модели. Тя е презаселена с италиански, испански и немски имигранти. Първа дава избирателно право на жените в региона и втора в света (1877 г.) въвежда безплатното основно образование. Гордее се с екологичната си чистота, независимостта, извоювана във война с Бразилия, и своята определена скучноватост на фона на колоритната Латинска Америка…, ах, да, и с футбола. Той е май единствената реална връзка с континента, на който се намира, иначе Уругвай спокойно би се вписала в центъра на Централна Европа, някъде между Австрия, Чехия и Швейцария. Но футболът, ах, футболът, винаги ще слага латиноамериканския си отпечатък върху нея и ще кара целият свят да говори с уважение за нея. Моят Уругвай (по-късно ще стане дума защо!) е най-малката държава световен шампион по футбол (два пъти!). Освен това те са ставали два пъти олимпийски шампион и 15 рекордни пъти (повече от Аржентина и Бразилия) шампион на Южна Америка. Нейните символи, клубовете Пенярол и Насионал са носители общо на 8 Копа Либертадорес (клубният шампионат на Южна Америка) и на 6 Междуконтинентални купи. Според Международната федерация по футболна история и статистика Пенярол е клуб номер 1 на Южна Америка за XX в. Достатъчно, нали? За една държава с едва 3 милиона души население.
А иначе футболът в началото на XX в. се развива с бесни темпове и след първите национални, междунационални срещи и турнири по естествен път се оформя идеята за Световно първенство. Първото е през 1930 г., а за домакин е избран моят Уругвай (ще кажа защо моят де!), тъй като вече е удивил света с две последователни олимпийски титли. Някак си закономерно с оглед на тогавашното разпределение на силите Уругвай става и първият световен шампион. Следват още две първенства, спечелени от Италия, след което идват ужасите на Втората световна война. И докато Европа се отърсва сред отломките на пълното си разрушение, неизличената още кръв и незаличимите с десетилетия спомени от ужаса на войната, светът жадува животът да започне наново. През 1948 г. в Лондон се провеждат XIV Летни Олимпийски игри, а за 1950 г. е насрочено 4-ото Световно първенство по футбол. За домакин е избрана Бразилия, която е абсолютно незасегната от военните действия. Междувременно футболът се е превърнал в страст номер 1 за огнените бразилци, повече от самбата, от капоейрата, от Копакабана, от карнавала в Рио. Футболът е над всичко. И през 1950 година бразилците се подготвят да организират най-пищното и успешно първенство. Приготовленията траят повече от година. Сякаш цялата страна, от най-богатия до най-бедния, от дендитата в центъра на Сао до просяците във фавелите на Рио и индианците от джунглата на Амазонка, живее с мисълта за първенството и помага с каквото може. Но оставяйки настрана грандиозните усилия по организацията и шоуто, всички очакват едно-единствено нещо – Бразилия да стане световен шампион. И Бразилия ще стане световен шампион! През предварителната група тя минава като на парад с две победи и едно равенство за цвят – 2:2 с Швейцария. Британският вестник The Telegraph излиза със статия, в която пише: „Няма сила, която може да спре извънземните бразилски виртуози!“.
Оттук насетне започват магията и ред събития, които се случват за първи и последен път в историята на футбола. За пръв и последен път броят на участниците е фаталното число 13 (в навечерието заради безпаричие се отказват три отбора). За пръв и последен път няма фаза на елиминации, четвъртфинали и полуфинали, а финална група от 4 отбора. Там е, разбира се, Бразилия, а още Испания, Швеция и моят толкова малък, но пък толкова горд Уругвай. Първите два кръга в групата само узаконяват смазващото превъзходство на „кариоките“. Бразилия помита Швеция със 7:1 и Испания с 6:1.В същия момент Уругвай буквално додрапва до 2:2 с Испания, а в 77-ата минута на мача с Швеция губи с 1:2 и на практика е загубила всичко, само за да се върне в играта с два гола в края и да спечели с измъченото 3:2.
И ето, идва последният мач на четвъртото световно първенство, своеобразният му финал между Бразилия и Уругвай. Предвид на двете си победи и головата разлика от 13:2, Бразилия ще стане световен шампион и с равен, но кой ти мисли за равен? Въпросът е само с колко ще бъде победен Уругвай – с 6, със 7, с 8:0? А денят вече е 16 юли, мястото Рио де Жанейро, и по-точно стадион „Маракана“. От ранни зори многохилядната тълпа, докопала се до заветното късче хартия, наречено билет, пълзи към стадиона. В крайна сметка още нещо се случва за първи и последен път – на недостроения още „Маракана“ се събират 199 984 зрители! Празникът е започнал. В Рио са издигнати 18 специални трибуни за самба, като най-високата е пред кметството, където новите световни шампиони ще покажат купата на хилядното множество. Президентът на ФИФА Жул Риме учи заключителната си реч на португалски, за да поздрави новия световен шампион на родния му език (за справка: в Уругвай говорят испански). Пред „Маракана“ са паркирани 18 чисто нови кадилака, а отдолу, на мястото на номера, е изписано по едно име на бразилски футболист и срещу него „световен шампион“. А най-големият местен всекидневник излиза в деня на мача с уводна статия, чието заглавие е „Бразилия победи! Бразилия е световен шампион! Купата е у дома!“, и това часове преди главният съдия да даде началния съдийски сигнал!
Какво ли им е било в сърцата и душите на уругвайците в този момент? Никога няма да узнаем. Може би една странна смес от гордост, решителност и жажда за победа, която изригва след няколко часа. Всъщност те имат един странен треньор – Хуан Лопес. Хуан Лопес е станал треньор по случайност, първоначално е бил част от треньорския екип като… медицинско лице. Той не разбира много от футбол, но разбира от нещо друго – като бивш медик е добре запознат с психологията и предприема няколко странни хода. Първо скрива отбора от маниакалната лудост, обхванала града, като го прибира в съблекалните на стадиона 6 часа преди мача. А после стоварва една купчина с вестници в ъгъла и казва:
„Момчета, абе тия, че ще ни бият, ще ни бият, то е ясно, че ще станат световни шампиони, ще станат, ама може ли така да се подиграват с нас и да пишат, че са били, преди мачът да е започнал? Може ли така високомерно да ни отписват? Как смятате да отговорим?“
Напред излиза капитанът, огромният негър Обдулио Варела, изпикава се спокойно върху купчината вестници, прибира „оръдието“ в гащетата, слага ръка от лявата страна, там, където под герба на Уругвай тупти сърцето му, и отговаря простичко:
„Ще умрем, но ще защитим честта на Уругвай!“ – забележете, дори не споменава думата победа, но когато си горд по дух, честта струва много повече от всички купи, награди и материални стимули на света.
Часът вече е 18,00, под оглушителния рев на двестахилядната тълпа 22-мата излизат на терена. Бразилците – самоуверени, усмихнати, със самочувствие, урусите – горди и решени на всичко. Сега като гледам архивните кадри от началото на мача, колкото и да е странно, по нито едно уругвайско лице не се чете страх. А дали наистина не ги е било страх? Та Бразилия е помела всичко по пътя си, а в тоя врящ котел от 200 000 запалянковци надали е имало и стотина уругвайци. Те са били абсолютни аутсайдери и абсолютно сами сред екзалтираната бразилска тълпа. Обречени напълно според всички специалисти, медии и отговорни фактори във футбола. Ала няма време за мислене, защото англичанинът Джордж Райдер дава началния съдийски сигнал и един крак, обут в черен чорап, побутва топката напред. Финалът е започнал. Първото полувреме минава при смазващ натиск на кариоките. Атаките им следват една след друга, като приливите по безкрайните плажове на Копакабана. Стадионът е полудял, предвкусвайки поредното голово шоу на златистожълтите. Но урусите са като една стена, огъват се, привеждат се до самата земя, но не падат. Използват всяка възможност за атака, играят спокойни, със самочувствие и нито за миг не се прибират в глуха защита.
А какво се случва в този момент в Монтевидео? Надиплени черносиви облаци са се надвесили над града, откъм океана духа лек ветрец, леко ръми. Ала 50 000 уругвайци са се събрали на Plaza Independencia в центъра и с радиоприемници на ушите слушат със затаен дъх какво се случва в Рио. Дали някой е очаквал чудото? Надали… По-скоро са се надявали урусите да не се изложат и да не паднат с много голове. И все пак…
Първото полувреме на „Маракана“ завършва при 0:0. Светва някаква червена лампичка в щаба на кариоките, та нали вече трябваше да водят с няколко гола! Ала играта им спори, трибуните се радват, голът е само въпрос на време. Предстоят още 45 минути, в които да напълнят мрежата на Селесте. Всичко е под контрол.
Не са изтекли и две минути от второто полувреме и при поредната атака на Бразилия Фриаса нанася тежък удар по диагонала, от ъгъла на наказателното. Вратарят на Уругвай, легендарният Густаво Рока Масполи, отбива, но топката се връща във Фриаса и той с точен удар я насочва към вратата – 1:0 за Бразилия. Гол, гоооооооооооооооооол, гооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооол!, както обичат да крещят бразилските коментатори. Трибуните са в пълен екстаз, хората се прегръщат и плачат от радост, непознати се целуват, лудостта е обхванала мало и голямо.
А какво се случва в тоя момент в Монтевидео? Небето се раздира от свекавици, дъждът се усилва, а една 50-хилядна въздишка на мъка отеква на Plaza Independencia. Да, никой не си го е признавал, но всеки тайничко в душата си се е надявал на чудото, а сега? Сега остава само да броят головете във вратата на Масполи.
Но да се върнем на „Маракана“. Топката от вратата на Селесте я вади най-добрият им играч, Хуан Алберто „Пепе“ Скиафино, с пребледняло, изпито лице. Занася я бавно в централния кръг, поставя я на точката в центъра и се изправя. Пред него има само два пътя – към Уругвай и към вечността, и двата са еднакво сладки… А бразилците в пълен делириум продължават да атакуват. Публиката иска още голове, публиката иска празник. Атакуват всички – нападатели, халфове, защитници, всеки иска да вкара, всеки иска да стане част от историята. Забравят за тактически указания, за това, че им стига и победа с един гол. Не, темпераментните кариоки са на крилете на вдъхновението. Всеки от тях иска 200-хилядната тълпа да скандира името му като голмайстор. Стрелят от всевъзможни позиции, плетат своите магични комбинации. Уругвайците обаче са като юмрук. Ще паднат, ама ще паднат прави! Монтевидео продължава да е притихнал до неузнаваемост. А надеждата? Надеждата се разхожда самодоволна, мокра и гола някъде край Колония дел Сакраменто, готова всеки момент да се разтопи в продължаващия да вали дъжд. Урусите постепенно успокояват играта. Не се усеща никаква паника. В този инфарктен момент Обдулио Варела е поел нещата в свои ръце и умело ръководи отбора си така, че да не се сринат. Посрещат първоначалния устрем на ентусиазма, укротяват го, както се укротява диво животно в цирка, приспиват го леко със спокойното си поведение. А после все по-често поглеждат напред. Тече вече 66-ата минута, когато отляво по уругвайската атака напредва Моран, навлиза необезпокояван, сякаш на шега, в разредената бразилска защита. Та те, милите кариоки, всички атакуват, всички искат да се запишат в паметния мач, който ще им донесе първата световна титла. Моран поднася топката пред наказателното поле на Бразилия. Там я поема Скиафино, слаб и строен като среновековен принц (какъвто е и прякорът му!), и започва елегантен танц с нея. Все пак уругвайците претендират, че именно те, а не аржентинците, са измислили тангото. В тоя момент май всички са готови да им повярват. Скиафино танцува близо минута с топката около двама бразилски защитници…, но нека в този момент замълча и ви оставя в ръцете на най-известния уругвайски коментатор за всички времена Карлос Веласкес:
„Скъпи приятели, скъпи сънародници, Обдулио отби поредната атака на кариоките и последва бърз пас към Моран. Пред Моран има много празно пространство, той напредва, десет, двайсет метра, абсолютно сам е. Напред се изнася Пепе Скиафино, Моран му поднася топката. Пред Пепе са само двама бразилски защитници, блокират го. Хайде, Пепе, измисли нещо, Пепе, моля ти се, Пепе, измисли нещо, моля ти се, Пепеееее! Пробва финт отдясно, неуспешно, пробва финт отляво, блокиран е. Рязко движение напред, слабата му фигура се промъква като сянка, като дух между двамата, премерен удар горе вляво, Барбоса се разпъва и… ааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа, Господи неееееее, Господи дааааа, топката е във вратата, Господииииии, един… един… един на един. ПЕПЕ СКИАФИНО! Скъпи приятели, Пепе Скиафино бележи, Уругвай изравнява 1:1!“
В притихналия допреди малко Монтевидео се случва чудо: градът изригва. Във въздуха хвърчат радиоапарати, покъщнина, чадъри, малки деца. Монтевидео и малкото петънце на картата Уругвай са пред делириум. Дори дъждът спира да вали.
Да, и с равен бразилците са световни шампиони, ама вече са налели оловото в краката. Движат се като сенки, страхът се прокрадва в душичките им, ами ако все пак нещо се обърка? Атакуват, ама от предишната им самоувереност и самбата не е останал и помен. Стадионът също сякаш усеща нещо. Подкрепят ги, но сърцата им са се свили от страх. А единайсетте в небесносини фланелки след гола на Скиафино са изключили външния свят. Въобще не мислят за противника, за двестате хиляди зрители, мислят само за това, че не са се изложили, че и да паднат – ще паднат прави, че оттатък Рио де ла Плата ги очакват близките им. Каквото и да стане до края, те вече са герои. В крайна сметка футболът е само една игра, игра като живота. Важното е да вярваш и да не се предаваш.
Тече 79-ата минута, по дясното крило на уругвайската атака топката получава Алсидес Гиджа, единственият останал жив футболист от този паметен мач, макар вече да е на 86 години. Часовникът показва 19,29, когато Алсидес поема топката и си спомня думите на първия си треньор Хайме Морено: „Алсидес, видиш ли празно пространство пред себе си, бягай, бягай, бягай, сякаш дяволът те гони, и нанасяй удар!“. И Алсидес бяга, бяга, бяга, стига ъгъла на наказателното поле. В тоя момент там като сянка се промъква Пепе Скиафино. Вратарят на кариоките Моазир Барбоса предусеща какво ще последва и прави крачка настрани, за да пресрещне очаквания пас. Ала Алсидес усеща дъха на дявола зад гърба си. Не поглежда нито към наказателното поле, нито към съотборниците си, нито към вратаря, без да вдига глава, нанася остър удар. Топката минава по късия диагонал между слисания вратар и гредата и се оплита в мрежата!
2:1 за Уругвай! Уругвай е световен шампион! Чудото от „Маракана“!
Останалото е за историята, за сухата статистика и патетичните журналисти. В оставащите 10 минути бразилците нападат, но без резултат. Монтевидео е притихнал, всеки се е надявал, но май никой не е очаквал чудото. Има, разбира се, и шампанско, и луда латиноамериканска фиеста, и пияни от радост хора, но повече от всичко има гордост. Гордост от силата на духа и невъзможните възможни неща. Дори дъждът спира и иззад хоризонта над океана между четири небесносини хоризонтални линии се появява едно усмихнато Слънце.
Последен удар на кариоките. 91 м и 13 секунди, Густаво Рока Масполи боксира и докато топката е още във въздуха, прозвучава последният съдийски сигнал. На терена настъпва суматоха, всеки се щура в различна посока и не знае какво да прави. А „Маракана“ е така странно притихнал. Едва ли можем да си го представим – 200 000 души, а гробна тишина. Чуват се само хлипове, стенания, провлачен плач. Ако се вярва на бразилската статистика, на стадиона има 8 самоубили се, включая отишлите си преждевременно от инфаркт, а в страната загиналите са десетки. След години президентът на ФИФА Жул Риме ще си спомни: „Изведнъж се озовах сред море от хаотично блъскащи се хора, нямаше церемония, нямаше закриване, нямаше речи, президентът на бразилската федерация ридаеше като малко дете. В един момент видях капитана на уругвайците, потупах го по рамото и му тикнах купата в ръцете, сякаш скришом. Толкоз!“.
Бразилският вратар Моазир Барбоса се оказва дълголетник „за зла участ“, защото след този мач е презрян до края на дните си. Не му продават в магазина, не му сервират в заведенията, на улицата хората го разпознават и отвръщат лице от него. 30 години след финала си спомня как в кварталната сладкарница баба казва на внучето си, което случайно се е спряло до неговата маса: „Не говори с него, той е този, който закопа Бразилия!“.
Има още една история, която не знам дали е истинска, но на мене ми се иска да е. Докато чакат полета си на летището, уругвайските играчи, уморени и щастливи, наблюдават морето от скръб, което е заляло Рио, и тогава капитанът Обдулио изрича следното:
„Пичове, ако знаех, че ще предизвикаме такава всенародна болка и тъга, лично щях да си вкарам автогол!“
Но Монтевидео вече очаква своите герои!
И ето че дойде време да обясня защо точно моят Уругвай?
Годината е 1983, мястото България. Гореща, порядъчно скучна и безлична социалистическа неделя в столичния работнически квартал „Младост“. Тече култовото за тези години предаване „Всяка неделя“. Аз съм десетгодишен хлапак, когото са наказали по някаква причина да не играе навън, затова се мотая около телевизора и чакам поредния епизод на „Розовата пантера Пинко“. Малко преди нея минава международният видеообмен. И тук ясно си спомням как Мичмана с неговия характерен тембър обяви: „Отвъд океана завърши поредното първенство на Южна Америка, в чийто финал Уругвай надделя над Бразилия, спечелвайки рекордната си 13-а титла на континента и възкресявайки по този начин спомена за „Чудото от „Маракана“.
Съчетанието Уругвай-чудо-„Маракана“ веднага възпламени детското ми любопитство и започнах да заливам баща ми с въпроси, но нищо не можеше да отклони един партиен секретар с леко дисидентски уклон от въпросите на Кеворк. Няколко дни по-късно обаче пристигна с подарък, признавам, най-чудния подарък, който съм получавал като дете – книгата на Антон Антонов-Тонич „В плен на Златната богиня“, посветена на световните първенства по футбол. Още помня как грабнах книгата, разтреперан от вълнение, изтичах в кухнята до прозореца, на светло, и веднага отворих на „Чудото от „Маракана“. Изчетох го на един дъх и разбрах, че моят живот завинаги ще бъде свързан с Уругвай.
Какво ли не съм преживял с тях през тези 30 години! Колко безутешен рев, колко търсене на оскъдна информация за тях в годините преди нета, колко тичане километри наред в най-голямата жега на морето, за да се докопам до един от двата броя на вестник „Народен спорт“, които се полагаха на будката, недалеч от която почивахме с нашите край Варна, колко безсънни нощи и колко опияняваща радост в миговете на големите ни победи. Световното през 2010 г. го изкарах на един дъх, всеки мач на урусите гледах прав, на предела на крайната емоция. Преживях, сякаш съм на терена и играя, всеки магичен миг от първенството със Селесте и неговия лидер Диего Форлан. И винаги ще бъде така. Аз и Уругвай… моят Уругвай!