Това лято попаднах на втора книга на "социалистическа" тематика – "Анна и Алената глутница" от Мила Искренова (издателство "Scalino"). Първата беше "Писма за оригами" от Дияна Боева (издателство "Ерго"). Няма да правя сравнение между двете, а ще споделя моите читателски разсъждения за "Анна и Алената глутница".
Заглавието прилича на трилър (не е далеч от истината). Корицата също напомня за трилър – с аленочервения цвят и голите крака, „потопени” в червеното, асоцииращо се с кръвта. Докато не видите малкият „сърп и чук” , като татуировка, точно под едното коляно. Мога да нарека книгата също любовен роман на исторически-документален фон, и няма да сбъркам. Това съвсем може да обърка читателя: що за книга е това? От моя опит съм забелязала, че най-много харесвам книгите, които не могатда бъдат сложени в един-единствен жанр.
Корицата е изящна, говореща, толкова дълбока, че за асоциациите по нея може да се напише много. Поздравления за Ивз Андонова за страхотната работа! Впрочем, забелязала съм, че "Scalino" изпипват всяка своя корица.
Определят „Анна и алената глутница” като роман, но той е по-скоро от модерен тип, не е класическият роман с много герои, описания, полифоничност, и пълно представяне на характерите на героите. Книгата е камерна, главите са кратки, някои от тях са завършени фрагменти, които биха могли да имат самостоятелен живот. Заглавията на главите също са къси – от една, две думи и много рядко – от три: „Две жени”, „Апартаментът”, „Кръв”, „Белене”, „Лагер”, „Изкуство”. Сред главите има „Видение 1”, „Видение 2” и т.н., и „Първи монолог на Анна”, „Втори монолог на Анна” и т.н. Като куплети на песен. Импресии, които омекотяват прозаическия текст и го правят не толкова „прозаичен”.
Тази ритмичност на действието, повтаряемостта на тези „монолози”, както и телеграфния стил, ми заприличаха на текст за театър. Знам, че Мила Искренова е свързана с танцовото изкуство, това е професията й и животът й. И случайно или не, докато четох, си представях части от случките като „пърформанс”, някакъв вид театър с музика, песен и танц. Като пасо добле – страстно. Особено в любовните сцени. Макар, че героите по купоните слушат Пинк Флойд и може би тяхната музика също ще се впише добре. Както и да е, обичам да си фантазирам, дори моите фантазии да не отговарят на намерението на автора на книгата.
Главната героиня Анна е свободолюбива и завихрена, живее живота си в един социалистически абсурд, танцувайки по нотите на любовта, секса и свирката на Държавна сигурност. Алената глутница е по петите й – не й дава да диша, да пътува, да обича. Книгата не е страшна, макар че разказва за страшни неща. От нея струи еротика на талази. Хареса ми как Мила Искренова се е справила и с описанието на секс сцените – без да са вулгарни, са много „истински”, без клишета. Въобще, тази елегантна на външен вид книга може да се чете и обмисля от много ъгли.
В сюжета има напрежение, тайни, драматичен сблъсък на характери. Мълчанието и недоизказаното е ключов елемент (има дори глава с това заглавие) – метафора за ставащото през социалистическото ни битие през осемдесетте години на ХХ век. Ако искаш да останеш жив, ще си мълчиш. Документалните части са обособени в отделни глави, различни по стил. Като комюникета, които звучат по радиоточките. Книгата разказва отделни модели и принципи на действие на комунистическия режим. Така че тя би могла да се чете и като помагало по история на социализма в България. Не случайно Мила Искренова е написала послеслова, адресиран към младите.
Има още „изненади” в книгата, "особености", "симпатичности", но нека читателят ги открие сам.
Какво ми липсваше, докато я четях и вървях към края? Исках да прочета още примери и истински истории от комунистическото житие-битие. Финалът е странен, приказен. Има ли хепи енд, няма ли? Ако вземем историческият факт, че социализмът рухва – може би това е щастливият край.
Нареждам „Анна и алената глутница” в графата ми „любими книги” и заради насладата от стила и езика. Радвам, че Мила Искренова е посегнала и разработила темата за социализма, който е все още непознат за младите хора в България, родени след 1989 г. Докато учебниците по история мълчат по въпроса, писателите я извадиха на показ. Защото имаме право да знаем и да помним.
Приятно четене!
Още по темата:
Дияна Боева: Държавата ни продължава да мълчи за комунистическите лагери