Цветослава Симеонова е от Плевен. Завършила е актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” – в класа на проф. Атанас Илков. В трупата е на Столичен куклен театър. Позната ни е и от телевизионното предаване “Ала – Бала”, в което изпълняваше ролята на талисмана на предаването – Портокала. Играе и Мечо Пух в детската вокална група “Мечо Пух”. Присъдена й е актьорска награда за куклено изкуство за ролята на Косе Босе (1998 г.), има и три награди от Международния куклен фестивал в Пловдив – 2000 г.
Това интервю е специално за Кafene.bg.
Защо станахте куклена актриса?
Да си призная честно, първо желанието ми беше да играя в драматичен театър. И даже започнах като стажант-актриса в трупата на Плевенския драматичен театър. Там играх един сезон и после ме приеха в НАТФИЗ. Но съществува едно разбиране, че по-ниските жени стават само за куклени актриси, а в драмата търсят по-високи актриси и актьори.
И аз първата година кандидатствах и драма, и кукли. На куклите до последно си вървях, а на драмата се издъних още на първия кръг. Добре стана, че ме скъсаха първия път, защото на следващата година, когато ме приеха в НАТФИЗ, взимаше клас най-големият, един от най-добрите педагози, основателят на куклената катедра – проф. Атанас Илков. А който се е докоснал до него – е много щастлив.
На какво Ви научи проф. Атанас Илков?
На първо място ни научи да бъдем хора, да се уважаваме, да сме добри, да сме позитивни, да обичаме това, което правим. Създаде у нас една актьорска дисциплина. Освен на театър ни научи и на много човешки неща.
Как се играе пред деца?
Трудно, защото те веднага те разкриват, ако не си искрен. На децата, примерно, ако им е скучно, те не се правят, че са внимателни. А изпуснеш ли вниманието им, ако не си магьосник да ги завладееш отново, почват да се разсейват, шумят. Ако не им е интересно, може да чуеш някакъв искрен коментар от рода на “Хайде да си ходим!” или нещо друго. По време на спектакъл те се много вълнуват, понякога и коментират.
От какво най-много се впечатлява детската публика?
От магийката, от чудесата, от изненадата, от красивите неща. Много е приятно да чуеш такива откровени ахвания, коментари. Спомням си веднъж, когато бях отишла на едно представление като зрител, а в салона публиката беше деца от втори – трети клас. И по време на целувката на принца и принцесата някои момиченца с писъци ставаха от столовете, хапеха си ръцете. Изживяват подобни сцени много емоционално.
Понякога, ако нямам нещо настроение или не ми е комфортно, си казвам: “Нямам право да не съм на сто процента”. Защото с играта си по някакъв начин оставаш в душичката на това дете, в спомените му, в мислите му. Аз съдя по себе си, защото такива силни емоционални спомени от детството ми са се запечатали трайно в съзнанието ми. Нямаш право да си смръщен, за да не разочароваш детето.
Кои са любимите приказни герои на малчуганите?
Различни са. Момиченцата мечтаят да са принцеси, феи и харесват такива героини. А момченцата харесват понякога и лошите.
Е, лошите обикновено са силни.
Да, някои деца се забавляват от това. Но те обичат и героите от класическите приказки.
Вие имате ли любима приказка?
Аз обичам всички приказки, но любимата ми приказка от моето детство е “Дивите лебеди”. Много си харесвах Елиза с многото братя, които се грижат за нея.
А любима роля?
Във всяка роля влагам нещо от себе си. Нямям любима роля. Всяка по някакъв начин ми е на сърцето. За да я играя, трябва да я обичам.
Според Вас кой е най-добрият детски разказвач?
Този, който е запазил детското у себе си, който разказва искрено и чисто и е без задни мисли, не търси комерсиалното. Защото децата усещат, когато си искрен с тях.
Шест години играхте Портокала в “Ала – Бала” по БНТ. Какво Ви даде тази роля?
Много нови преживявания и много запознанства. Едно от най-добрите ми приятелства е с водещата на предаването Адриана Павлова, с която се намерихме там. Вече предаването го няма, но хората от екипа продължаваме да се срещаме и сме приятели.
Разкажете някоя интересна случка от екрана!
Има много смешни и интересни случки. С всеки гост е различно. Някои се стягат повече, други успяват да се отпуснат. Веднъж един наш колега – популярен актьор (който дори в живота е изключително смешен), ни беше на гости и ни обяснява, че си носи резервна фланелка в чантата за всеки случай. Защото, знаете, че някои цветове не са подходящи за пред камера. Та той си се бе подготвил и, вадейки я, ахва – “Какво е това, бе?”, след което измъква предницата на една фланелка, взета направо от театралния гардероб, тъй като в театъра има и такива сценични костюми. Той беше толкова учуден, а на нас ни беше изключително забавно. Така успя да ни разсмее, че после дълго време не можахме да започнем. Има и други такива случки. А ние така се зареждаме с положителни емоции и става хубаво, истинско предаване, а не нагласено.
А зрителят обича да гледа интересни, пикантни неща. На сцената съм забелязала, че когато стане някой гаф, а такива се случват, това е живо представление, публиката гледа как актьорът ще се измъкне от ситуацията. И даже е имало случаи да ръкопляскат, когато той е импровизирал перфектно.
На мен ли ми се струва, или у нас все по-малко са детските предавания на малкия екран?
Ох, много тъжен въпрос, много болна тема подхващате. Наистина са малко предаванията, за съжаление. Нямам нищо против анимационните блокове, може би времената са такива, но загубиха се живите предавания. Не се правят вече. Макар че в България не си напъват много, много мозъците да измислят някакво авторско предаване и за възрастни. По-лесно е да го копираме. Видели сме го някъде отвън и го правим и у нас.
Живите детски предавания по БНТ бяха свалени от екран, вероятно заради бюджетни причини. Някои се излъчваха в 7 часа сутринта, а аз не знам колко деца стават рано през почивните дни, за да гледат по това време телевизия. Не знам каква е причината за спиране на тези предавания.
Жалко за детската публика!
Да, жалко. Децата гледат анимация. Дори сега, ако говоря с някое дете и го попитам има ли любим герой, то ще ми посочи анимационен герой като Спайдърмен и т.н. Това са вече новите приказни герои.
Напоследък ми прави впечатление, че децата са по цял ден пред компютъра. Играят агресивни игри. Веднъж ми се наложи да вляза в един компютърен клуб и докато си пишех писмото, чувах около мен “удари го, бе” ,”убий го” – реплики, които си разменяха децата там, играейки. Много бездуховно поколение се създава. Надявам се да не е така.
В кои спектакли участвате през този сезон?
Радвам се, че представленията, в които участвам, се играят от години и не слизат от афиша. Има деца, които идват по няколко пъти на един спектакъл. Случва ми се понякога да казват репликата преди мен и да ми провалят изненадана (смее се). Те знаят какво ще се случи, обаждат се.
В момента играя в “Принцесата и граховото зърно”, в “Коледен карнавал”, в “Едно приказно градче” по приказки на Маргарит Минков и в “Свободно съчинение за слънцето”.
Как се чувства една принцеса на сцената?
Еми, като принцеса. Пред децата трябва да си истинска. Невероятно е.
А коя е ролята, която много искате да изиграете?
Не знам. Всички роли ми се играят. Искам да съм вещица. Досега не съм играла такава роля. Обаче не дърта вещица с брадавица, макар че и това е много предизвикателно, а да изиграя вещерското, женското, което всяка жена трябва да го носи по малко, за да е наистина жена.
Децата вярват във вълшебства. А Вие в какво вярвате?
Ами, аз също вярвам във вълшебства, защото мисля, че има вълшебства. И те се случват, когато човек вярва. Ама, не такива с магическата пръчка, а ако вярваш наистина и мислиш, и си последователен за нещо, вярвам, че то се случва.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Пожелавам им да бъдат много истински, да вярват в себе си, да не забравят, че са били деца и да не загубват това уникално нещо, което според мен всеки един човек носи у себе си – да не се уеднаквяват! Да съхранят неповторимото у себе си! И да не спират да мечтаят!