Наскоро излезе втората книга на Христо Кърджилов – „Свински парчета“. Донякъде стряскащо заглавие, което поражда и любопитство. Срещаме се с Христо в сладкарница Росиче и си говорим за писането, носталгията, изкуството като цяло. Ето и самото интервю.
Книгата „Свински парчета“ – злободневна е, пиперлива, земна…
Казахте „злободневна“… Времето, което описва, средата и края на 80-те години, малко преди промените. Героите не са същите, не са онези мои приятели, с които дълго споделяхме масите в подобни заведения. Но това заведение беше култово, намираше се в сърцето на града, до сакралното място площад Славейков. Там се намираше освен въпросната гостилница, или иначе казано – питейно заведение, кръчма – хубави български думи, които лека полека се позабравиха, също и питиепродавницата на бай Генчо, а също там се намираше и моето ателие. Нещата, които са описани в книгата са до 90% действителни. Разбира се те са орнаментирани, украсени, динамизирани, което прави книгата по-четима и по-интересна. Истина е, че тези герои съществуват, с променени имена, както е резонно да се прави, защото някои хора могат да се засегнат.
Това беше вид съпротива срещу едно безвремие, срещу липсата на алтернативи и на възможности за изява и доказване на личността. Това беше своеобразен протест, протест срещу сивотата, срещу ритмичното ежедневие, което може да те доведе само до една празнота, която човек чувства, ако няма сили в себе си да разнообрази както вътрешния си мир, така и самия бит около себе си.
Има хора, които през онези години отдаваха цялото си усърдие, цялата си страст и емоция примерно да построят една вила. Събота се качваха на Москвича със семейството, влагаха целите си физически усилия и после, понеделник, когато си клатят краката на работното място и си почиват и така до следващия петък … Това беше също един вид протест.
Тази книга е един спомен, прегръдка за моите приятели. Има хора, които носталгично се връщат ежедневно в тези години. Всеки с носталгията си, всеки с времето си.
Ще е интересна ли книгата и на младите? Трябва ли хората, които го помнят това време, да изпитват носталгия към него?
Вероятно не на всички ще се хареса. Някои неща са преувеличени, някои са гротескно предадени. Но защо не един млад човек да види какво е било по това време? Не съм меродавен, не съм панорама на онова време. Това са спомени, събрани в една книга, различни случки, обединени в една единна форма. Започва весело, а накрая сюжетната крива завършва доста тъжно, в едни мрачни тонове, дори жестоки на моменти. Но това е животът.
Лудостта на хората… с това завършва книгата.
Понякога сме подозрително здрави! Да, тази случка също е действителна, макар и доста орнаментирана и подсилена. Ако площадът е пълен и изведнъж целият шум спре и се чуе гласът на по-емоционално невъздържан човек, дали пък няма да му отговори половината площад… Дали у хората наоколо няма да се отключи нещо и те да започнат да му подражават?
Защо избрахте това заглавие? Доста е шокиращо…
Заглавието дойде съвсем естествено, въпреки че е много трудно да се избере заглавие, което да кореспондира добре със самия текст и да е лицето на книгата. В текста става дума за това табло. Изключително комична ситуация – висеше в старите месарници в онези години, зад главите на месарите – тялото на едно животно, разграфено, с ивици и цифри. Домакините се ориентираха по това, водеха диалог с месарите кое месо за кое ястие може да се използва. След това изчезнаха тези табла, защото не бяха необходими – изчезна и месото. В една месарница – изумителна гледка – тавите блестяха с остротата на хладно оръжие, лъскави от липсата на каквото и да е в тях. Двама месари с относително бели престилки много шмекерски се усмихваха, а отгоре над тях беше именно това табло, а до него – портрет на Георги Димитров. Това е самата истина.
Това заглавие определено провокира, тъй като една известна българска поетеса – Мирела Иванова, ми каза „Как можа такова остро, дори грубо заглавие да сложиш“… Тя е поетеса, на изтънченото слово и сигурно това й е издрало окото. Но – затова е литературата, със своите крайности, красоти, високи, емоционални, тъмни моменти. За това е словото.
Вие сте интересна личност – освен с писане, основно се занимавате с рисуване. Как ги съчетавате и съвместявате?
Емоционалността стои на едно място. Всичко е в ръцете на инструмента, ръцете, които държат съответния инструмент. По-скоро физически трябва да ги разделям – не може сутрин да пишеш, а вечер да рисуваш. Поддържането на едно ателие е трудна и сериозна работа. Трябва да има ред и това разкъсване е невъзможно.
Трябва да се използва думата артист и колко е точна тя, защото прескачайки тези условни граници ти си оставаш същия, със същия емоционален заряд, с опитомената невъздържаност на морал, взривове от емоции, интелектуални попадения, които понякога са толкова силни, че трябва да ги обуздаеш. Именно тогава идва ред на инструмента, защото инструментът е един посредник и понякога мъчително изкарва това, което носиш, като чувствителност, друг път трябва да го обуздае, да спре тази помитаща стихия, ако до там може да се говори за таланта на един човек. Така че разликата е само, че едното е лист, а другото – платно.
Влизайки в новото поприще ми беше наистина много любопитно. Сега вече посвикнах с този дуализъм в мен. Бях в чужбина, северния бряг на Африка, както го описвам в първата си книга и там стана абсолютно внезапно, буквално. Посегнах към химикалката, написах няколко страници и след около седмица бях убеден, че съм до кръста, едва ли не, в новото поприще и че трябва някой да ме държи за косата, защото може и да потъна.
Много се опасявах от втората книга – Свински парчета, да не излезе обичайния синдром на пишещите.
В тези заведения, като описаното в романа Мусала, бяха много по Раковска и навсякъде по центъра. Там се събираше цвета, не казвам бохемата, а цвета на интелектуалната мисъл на Столицата – писатели, артисти, литератори… Това бяха освен места за социални срещи и места, на които деляха маса хора, които бяха изключително високо в българското общество сложени. Хора, които представляваха лицето на българската култура в онези години.
Няма ги вече тези места. Няма ли я българската култура? Или си е намерила други места…
Тези клубове на писатели, на художници, на преводачи, на журналисти вече не съществуват… Сега се промениха нещата. Но то ако беше много хубаво онова време и подредено, защо трябваше да се промени?! Има носталгия. Всичко се променя. Ние сме тези, които трябва да се променяме. Може би това липсва на художниците, но може би има и други начини да намират близост с приятели и колеги. Промяната е, че много от приятелите ми вече ги няма. Иначе животът си тече.
Ще пишете ли още?
Пиша в момента. Имам един том разкази, които са доста по-различни, повече се родеят с първата ми книга – Котки в квартал Страх. Те са по-диаболични, фаталистични, имат друга острота. Формата също е различна – разкази. И още един роман, който тръгнах вече да свършвам, но има още работа по него, така че съм го оставил да изчака. Искам едни илюстрации да направя, едни картини ме чакат… Ритъмът започна все повече да се сгъстява. Времето, което отдавам на всяко едно от двете изкуства, става все по-кратко. Не знам как ще организирам тази динамика, защото страшно ми се иска и едното и другото да вървят успоредно.
***