С писателите Христина Панджаридис и Димитър Стоянов разговарям за романа им "Ярост".
Въпрос: Разкажете за конкурса, защо го организирате и как въобще намирате България?
Д: Конкурсът е направен с цел хората да прочетат книгата и да преценят дали си заслужава или не. Ако се окаже, че книгата струва – тя ще умре там, където е. Ако им хареса, това ще се разбере.
Х: Затова го нарекохме „Прочетох българска книга“, защото разбрахме, че най-големият тираж, в който една българска книга се издава, е 300 бройки. Това ни прозвуча доста цинично. Чрез този конкурс се опитваме не само да обърнем внимание към нашия първи роман, но и към всички български автори. Смятам, че имаме много добри български автори, които заради това, че сме малка страна, са пренебрегнати и не им се обръща внимание.
Купих си френска книга, преведена на български и на нея си пише – „Издадена със съдействието на "Програма Култура 2000 на Европейския съюз“. Другите държави дават пари, за да им се превеждат книгите. А нашата малка, хубава България – не.
Д: Което ни дава повод да благодарим за вашето Kafene.bg и за това, което правите за културата. Имаме нужда от такива сайтове.
И до ден днешен не мога да разбера защо България, която има възможност, не е направила нищо за културата. Във Франция всяко дарение към културните институции е освободено от данъци, което е изключително важно за насърчаване на дарителството. В България такъв тип помощ към културата все още няма. Ясно е, че в условията на криза ще свиват дори и малкото пари, които се отделят за култура. Но в момента, в който малко се оправят нещата, би било интересно да се улесни подкрепата на българската култура.
Х: Наскоро България е била избрана за домакин на голям международен фестивал на книгата, но в нашите министерства хората са закъснели с подаването на документите и така шансът се е предоставил на друга държава, която, естествено, си направила покрай книгите реклама и на туризма и на вината…
Д: Определено има промени към добро, макар че вие може би не ги виждате, защото живеете тук. Те ще стават са все повече и повече.
Х: И аз видях в автобусите, в трамваите хора, които четат книги, не по-малко, отколкото във Франция съм виждала. Говорих с книжарки и библиотекарки и те казаха, че интересът към книгите се възвръща. Не е както преди години. Започват да се търсят книги.
Д: Навремето книгите се издаваха в 20 – 50 000 тираж. Редяхме се по книжарниците на огромни дълги опашки. Всъщност трябва да благодарим на "Сиела" за шанса, който ни дадоха с издаването на романа. Те са хората, които дават шанс на българските писатели. А това, че дават шанс на непознати български автори, е изключително важно и добро.
Въпрос: Да поговорим за Ярост.
Д: Книгата е яростта, нашата, вашата, на всеки един от нас към тази система, която ни прави на маймуни и която все по-често налага един единствен критерий в света – парите. Те без съмнение са важни, но са само един от седемте критерия, описани в книгата.
В България преди години хората живееха без пари. Социализмът ни беше направил да нямаме, но въпреки всичко живеехме, търсехме други ценности като култура, изкуство, спорт. Хората живееха по-щастливо. Сега хората гледат кой колко има и само парите са им в устата За съжаление е така.
Започва се постепенно. Хората започват да четат, да търсят други неща, да поглеждат какво ги заобикаля. Все по-често виждаме градинките между блоковетет оправени и поддържани. Изгелжда това им е нужно. Парите не са единствената цел. Нашите баби и дядовци са живели много по-скромно, което в никакъв случай не ги прави по-малко щастливи. Всичко е въпрос на усещане.
Х: Може би в такава икономическа криза човек се обръща навътре, към духовността си и започва да цени нещата, които може да получи чрез общуването с хората, с които се чувства добре.
Въпрос: Как писахте книгата, в тандем? Дълъг процес ли беше написването?
Д: Kнигата е всъщност ярост, породена от любов. Моята любов към това хубаво момиче, което пише едни чудесни красиви разкази и навсякъде където сме се опитвали да ги предложим малко от хората им обръшат внимание, защото тенденцията е романът.
Х: В един момент си казах „Трябва да започна да пиша, да се появя пред света с книга, но как да напиша роман… Трудно ми е да напиша роман с моите разкази от 2-3-4 страници. Просто незнам. Нямам сюжет…" Така известно време си търсех сюжет за роман.
Д: Което ми позволи да изкажа моята гражданска позиция в тази ярост, която никога не би се появила на бял свят без Христина, защото тя е писателка, тя е журналист, тя е човекът, който пише. Аз съм обикновен човек, който изказва мнение, но го прави с любов и с ярост, защото яростта е истинска! Това, което правят с нас, макар и да се повтарям, но е истина – играят с нашите пари на хазарт. Хвърлят ги, когато печелят печалбите, а когато губят, губим ние.
Х: Всъщност книгата я написахме заедно и за доста кратък период – две седмици. Но беше почти денонощна работа, с почивки естествено. След това имаше девет редакции. Благодарим на Поли Мичева от издателство „Кръгозор“, на която изпратихме ръкописа и тя ни отговори много бързо. За два дни беше прочела романа, насърчи ни много и обърна внимание на някои неща, които да разширим, да обогатим. Тя ни подаде ръка, без да се познаваме. Тя е човекът, на когото сме много задължени.
Въпрос: А как стигнахте после до "Сиела"?
Х: Поли Мичева каза, че това не е за тяхното издателство, тематиката им е друга, женски и детско-юношески романи и че трябва да потърсим друго издателство. Ние изпратихме имейл.
Д: Изпращали сме и на други издателства. Едно от тях ни отговори, че ако искаме да палим Франция, да си я палим ние, т.е да я публикуват там. Бяхме сравнени с Волтер и Русо, определено подигравателно.
Х: Нямаше някакви аргументи.
Д: Един елементарен страх на човек, който го е страх за собствената му къща, защото действително рецете на Кадафи са дълги. Той показа не само на българите, но и на цял свят, че може да пипа навсякъде. Толкова по-добре че "Сиела" посмя да направи този жест, да издаде една книга, истина е вече, че "Кадафи под бомбите" е малко по-късичка процедура.
Х: Това е литература, опира се на някои факти, но е също и едно художествено произведение.
Въпрос: Какви са отзивите досега, доволни ли сте? Вече е факт от повече от месец.
Х: На 13 юли беше премиерата в София, на гара Елин Пелин, където живеехме преди. Хората, които са я прочели, казват "страхотен роман" – кратък но…
Д: Имаше и критики затова, че скелетът е малко сух, т.е няма достатъчно обем, но критика от този род винаги ще има. Ако го бяхме написали както великите автори могат да го направят, щяхме пък да бъдем критикувани, че е раздут.
Въпрос: Е, нищо, това е първа…
Х: Следващата – малко по раздута.
Д: Идеята на тази книга е да се стигне именно до нейните разкази и съжалявам, че наблягам толкова на тях, но те са нещо изключително и заслужават да видят слънце, тоест хората да ги прочетат, за да разберат, че има и други български автори, с много хубав къс разказ. България е позната в това отношение.
Х: Иначе да, аз бих искала да покажа какво съм написала като жанр "къс разказ", но имам и готов роман – ако някое издателство се интересува, мога да го предоставя. Естествено натрупахме много впечатления и имам много нови идеи за къси разкази и ще продължа с тях. Това ми е любим жанр и се надявам, че се справям с него.
Д: Тя ненапразно е от Елин Пелин.
Въпрос: Добре, а в самото писане, то е било толкова бързо. Вие самите доволни ли сте от продукта, който се получи? Цялата ярост успя ли да се излее по правилния начин и казахте ли най-важното?
Д: Има, все още има. Да видиш пред себе си, т.е по телевизията говедата, които ни правят на маймуни да разказват какви ги вършат. Представете си го само, дори накратко казано звучи добре. Тези, които крадоха, мазаха, правиха, струваха и сега, в момента една част от тях са в Бояна, а друга в Женева и т.н. Същите тези си поръчват часовници за милион евро, с които могат да бъдат спасени няколко хиляди дечица… Това е яростта в тази книжка. Макар и от опит, в края на краищата, всичко зависи от нас, хората дали това наистина ще се случи, защото те си играят с нашите пари. В банките, навсякъде, това са и наши пари.
Х: И както виждам има доста казина в София, специално. Бих искала България да не бъде едно казино, а например една книжарница.
Въпрос: Виждате ли бъдеще на книгата и извън България?
Д: Определено. Убеден съм, че българската книга има бъдеще в чужбина. Както Орхан Памук даде тласък на турската литература, време е нашите политици да подкрепят българската култура. Например чрез една такава награда, не на „ярост’, това ни е първи роман, но има хора, които го заслужаават, които да дръпнат, а след тях – всички останали. Т.е подкрепата на хора като вас и на всички останали културни дейци биха могли да дръпнат не само културата, но и туризма и всичко останало в България.
Въпрос: Добре, във Франция ли я виждате евентуално или… на френски или на английски?
Д: Определено на френски, защото Франция все още успява да устоява на тази англосаксонска вълна, която е в цял свят. Във Франция все още масово инвестират чужди фирми, независимо от тежките данъци. Истината е, че там парите не са всичко, има хубост, живее се меко, работи се доволно, спокойно. Французите работят, за да живеят, а не за да изкарват пари. Това е нещото, което разделя англосаксонската част на планетата от Франция. Французите може би работят по-малко като време, но работят доста интензивно и най-вече живеят. Фактът, че имат два часа почивка на обяд ги прави различни от всички останали, защото могат да се приберат вкъщи или да отидат да обядват, а не да мушнат някакъв сандвич набързо като американците и вече все по-често като нас, българите. Т.е удоволствието дори от храната, от истинската храна ги прави това, което са. Обичат да живеят.
Х: Храната е споделена със семейство или приятели.
Д: Живот, не пари. Пари за живот, а не живот за пари. Това е част от ценностната им система. Нашите деди са свикнали точно на такъв начин на живот. На други места по света това също е валидно. Днес в Африка можете да видите хора, които нямат пари, но са щастливи и доволни от това, което имат.
Х: Много бихме искали книгата наистина да има успех и в други страни, но това е свързано с добри преводачи (което се оказа трудно за намиране), също така на късмет и на връзки. Във Франция почти никой не се интересува от българската литература. За да се отвори вратата, трябва не само да чукаш и да кажеш "Моля отворете", но явно трябва да се разбие, по друг начин не става.
Въпрос: Ами вие сте натрупали ярост, можете да разбиете тази врата.
Х: Засега чукаме.
Въпрос: Добре, значи яростта не е само българска черта, яростта е световна, има ли я в другите хора, виждате ли я?
Д: Вие я виждате, вие самата я видяхте в Гърция и в Испания. Това са млади хора, на които не им дават шанс да живеят. Това е цяло едно поколение, обречено на безработица. Защо на едни хора, които са учили и имат всичко, което им трябва, не им се дава шанс да работят и да живеят? Как е възможно цяло едно поколение да бъде отритнато само заради това, че някои си играят на хазарт с парите ни? Не, не е нормално. Не сме против капитализма, „Ярост“ не е против капитализма, а против тази част от капитализма, с нейната финансова въртележка. Определено имаме нужда да живеем един за друг. Когато даваш на човек, е винаги по-добре, отколкото когато му взимаш. Ние, като хора се чувстваме по-добре, когато даваме. Дайте и се чувствайте добре. Бил Гейтс, който години наред взимаше, най-накрая успя да събере достатъчно, за да започне да дава и съм сигурен, че сега се чувства по-добре.
Въпрос: Искате да пожелаете нещо на читателите на книгата, на читателите на сайта, на себе си?
Х: На читателите на сайта Kafene.bg бих искала да пожелая да обърнат внимание на българските книги, защото сме първо българи, да не бъдем винаги чуждопоклонници, да бъдем и българи. Нека като четем, да имаме еднакъв аршин и за чуждите, и за нашите автори, за да не виждаме в нашите автори само недостатъците, а в останалите – положителните качества. На всички българи повече – оптимизъм и стремеж към доброто и наистина да се опитаме да го направим, не само да критикуваме, да критикуваме и себе си.
На нас самите пожелавам здраве, другото ще се получи.
Д: Искам да подчертая женското начало в тази книга, независимо, че е написана от двама – мъж и жена. Главната героиня е жена, а аз, като мъж, обичащ жените, зная, убеден съм, че светът ще се оправи, когато вие вземете властта в ръцете си. Жената знае какво иска, може да го постигне и когато се стигне до яростта й, става страшно. Надеждата е във вас. Мъжете са по-спонтанни, недомислящи. Жената преценява, прави, струва, тя е живот, тя дава живот и иска да съхрани живот.
Х: Да, тя е любов и търпение…
Д: … и всичко това, но така както е живот, търпение, послушание и всичко останало, просто не бива да се прекалява, защото стигне ли се до нейната ярост, четете и ще разберете докъде може да доведе… тежко е!
Х: Да благодарим на всички приятели, които ни уважиха и не намериха някакви подобаващи извинения, за да не дойдат на премиерата ни. Все пак сме дошли в България, специално за това и те намериха време. А на тези, които не намериха време – прощаваме им!
Вижте още:
"Ярост" на Христина Панджаридис