Хиляда години молитви
(разказ)
Ракетен инженер, отвръща г-н Шъ, когато го попитат за професията му в Китай. Пенсиониран, добавя после от скромност, щом започнат да му се възхищават. Г-н Шъ научи тази фраза от жената в Детройт, на която се опита да обясни характера на работата си и си помагаше, като рисуваше картинки, когато думите не му достигаха. „Ракетен инженер“, възкликна тя и се изсмя на глас.
Хората, които среща в Америка, по начало добронамерени, стават още по-благоразположени, щом научат за професията му, затова той обича да повтаря думите й винаги, когато е възможно. Пет дни след като е пристигнал на гости на дъщеря си в този град от Средния запад, г-н Шъ вече е завързал доста запознанства.
Майки с бебешки колички му помахват. Двойка старци, мъжът в костюм, а жената с пола, дват в парка всяка сутрин в девет – тя, с ръка върху неговата; спират се и го поздравяват, говори винаги мъжът, а тя се усмихва. Една жена от старческия дом в съседната пресечка идва да си бъбри с него. На седемдесет и седем е, с две години по-стара от него, и е иранка по рождение. И макар и двамата да говорят съвсем малко английски, нямат проблем с разбирането и за нула време се сприятеляват.
– Америка добра страна – често казва тя. – Синове правят богати пари. Америка наистина е добра страна. Дъщерята на г-н Шъ работи като библиотекарка в отдела за Източна Азия в библиотеката на колежа и печели за година повече, отколкото той за двайсет.
– Дъщеря ми, и тя прави много пари.
– Обича Америка. Добра страна за всички.
– Да, да. Ракетен инженер съм в Китай. Но много беден.
Ракетен инженер, знаете – казва г-н Шъ и с ръцете си показва връх.
– Обичам Китай. Китай добра страна, много стара – казва жената.
– Америка млада страна, обича млади хора.
– Америка щастлива страна.
– Младите хора са по-щастливи от старите – отвръща г-н Шъ, после се усеща, че е направил твърде прибързано заключение.
Самият той се чувства в този момент по-щастлив, отколкото в който и да е друг момент от живота си. Жената пред него, която обича всичко със или без причина, също изглежда щастлива. Понякога английският им свършва. Тя минава на персийски, примесен с по някоя английска дума. На г-н Шъ му е трудно да й говори на китайски. Тогава тя е тази, която води разговора сама в продължение на десет-двайсет минути. Той кима и се усмихва на воля. Не разбира много от това, което му казва, но усеща радостта є да му говори, същата онази радост, която той изпитва да я слуша.
Г-н Шъ започва с нетърпение да очаква сутрините, в които седи в парка и я чака. Обръща се към нея с „Мадам“, защото никога не е попитал за името й. Мадам се облича в цветове, които не може да си представи, че жена на нейната възраст или от мястото, откъдето идва, може да носи – червено и оранжево, виолетово и жълто. Има чифт метални шнолки, бяло слонче и
синьо-зелен паун. Те хлабаво притискат оредялата й коса и това му напомня за дъщеря му, когато беше малко момиченце, още преди косата є да е пораснала напълно, с пластмасова пеперуда, която висеше халтаво над челото. За миг му се ще да признае на мадам колко му липсва времето, когато дъщеря му беше невръстна и хранеха надежди за живота си. Но е убеден, преди дори да е започнал, че няма да се справи с английския. Освен това няма навика да говори за миналото.
Вечер, когато дъщеря му се връща вкъщи, г-н Шъ е приготвил вечерята. Преди няколко години, когато жена му умря, той се записа в готварски курс и оттогава насам изучава кулинарното изкуство със същия плам, с който изучаваше математика и физика в студентските си години.
– Всеки човек се ражда с повече таланти, отколкото би могъл да използва – казва на вечеря. – Никога не бих си представил дори, че ще се запаля по готвенето, ама ето ме – по-добър готвач, отколкото съм си представял.
– Да, много впечатляващо – отвръща дъщеря му.
– И по същия начин – той й хвърля бърз поглед – животът ни носи повече щастие, отколкото сме си мечтали. Трябва само да се обучим как да го търсим.
Дъщеря му не отговаря. Макар и да се гордее, че е сготвил и че тя го хвали, яде малко и сякаш насила. Безпокои го фактът, че тя не изпитва достатъчно ентусиазъм в живота си, както се полага. Разбира се, има си причини, току-що е разведена след седем години брак. Бившият му зет се върна в Пекин за постоянно след развода. Г-н Шъ не знае какво е повело лодката на брака им към подводната скала, за да се блъсне в нея, но каквато и да е причината, сигурно не е нейна вината. Тя е скроена за добра съпруга, с мек глас и добро сърце, изпълнителна, една по-млада версия на майка си. Когато му се обади да съобщи за развода, г-н Шъ си я представи неутешима и наранена, затова поиска да я посети в Америка, да й помогне да се възстанови. Тя отказа и той започна да й звъни всеки ден и да я моли, като харчеше голяма част от месечната си пенсия за международни разговори. Накрая тя се съгласи, когато той заяви, че желанието му за седемдесет и петия му рожден ден е да види Америка.
Беше лъжа, но се оказа добра причина. Америка си струва да я погледнеш, дори повече, Америка го прави нов човек, ракетен инженер, добър събеседник, любещ баща, щастлив човек.
След вечеря дъщеря му или се оттегля в стаята си да чете, или отпрашва с колата и се връща по среднощ. Г-н Шъ я моли да излизат заедно, да я придружава по кината, в които си представя, че ходи сама. Тя отказва любезно, но категорично. Със сигурност не е здравословно за една жена, особено за умозрителна личност като дъщеря му, да прекарва твърде много време сама.Той започва да говори повече, за да разсее самотата й, да задава въпроси за онази част от живота й, на която не е свидетел. Как беше на работа днес, пита. Добре, отвръща тя уморено. Без да се обезкуражава, той задава въпроси за колегите й, дали са повече жени, отколкото мъже, на каква възраст са, дали са женени, дали имат деца. Пита какво яде на обяд, какъв компютър използва, какви книги чете. Разпитва за старите й приятели от училище, хора, с които смята, че е загубила контакт заради срама от развода. Пита я за плановете є за бъдещето, като се надява, че разбира колко спешно трябва да уреди ситуацията. Жените в годините за женене – двайсетте и началото на трийсетте – са като лишей, отскубнат от дървото; с всеки изминал ден стават по-малко свежи и по-малко желани и много скоро губят стойността си, та трябва да се отървеш от тях на намалена цена.
Г-н Шъ е достатъчно разумен да не споменава за цените при разпродажба. Но пък не може да устои да не изнесе лекция за плодотворността на живота. Колкото повече говори, толкова повече се трогва от собственото си търпение. Дъщеря му обаче не се поддава. Яде все по-малко и ден след ден става все по-мълчалива. Когато най-накрая той заявява, че тя не се радва на живота както се полага, тя го пита:
– Как стигна до това заключение? Живея си живота много добре.
– Това е лъжа. Щастливият човек никога не е толкова мълчалив!
Тя вдига поглед от купичката с ориз.
– Татко, не помниш ли, ти беше толкова мълчалив. Беше ли нещастен тогава?
Г-н Шъ, неподготвен за подобна прямота от страна на дъщеря си, не може да отговори. Чака я да се извини и да смени темата, както правят възпитаните хора, щом разберат, че поставят околните в неловко положение с въпросите си, но тя не се отказва. Очите й зад очилата, широко отворени и настойчиви, му напомнят момичето, което беше като малка. На четири или пет вървеше непрекъснато по петите му, задаваше въпроси и изискваше отговори. Очите също му напомнят майка й; в определен етап от брака им тя го гледаше с този въпросителен поглед и чакаше отговор, който той нямаше.
Въздъхва и казва:
– Разбира се, винаги съм бил щастлив.
– Ето, татко. Човек може да бъде мълчалив и щастлив, нали така?
– Защо тогава не разговаряш с мен за своето щастие? Разкажи ми за работата си.
– Ти също не разправяше много за своята работа, помниш ли? Дори когато питах.
– Ракетен инженер, знаеш как е. Службата ми беше секретна.
– Ти за нищо не говореше много – възрази тя.
Г-н Шъ отваря уста, но думите не идват. След малко отронва:
– Сега говоря повече, нали? Подобрявам се значи.
– Определено.
– От това имаш нужда и ти. Говори повече. И започни веднага.
Дъщеря му не проявява същия ентусиазъм. Довършва храната си бързо и мълчаливо и излиза, преди той да е приключил.
На следващата сутрин г-н Шъ споделя с Мадам.
– Дъщерята не е щастлива.
– Дъщерята щастливо нещо да имаш – отвръща Мадам.
– Разведена е.
Мадам кимва и започва да говори на персийски. Г-н Шъ не е сигурен, че тя знае значението на думата развод. Жена като нея, която тъй смело е влюбена в света, сигурно е била защитена от неприятните страни на живота от съпруга си, от синовете.
Той я поглежда – лицето й грее от говорене и смях – и почти й завижда за енергията, която дъщеря му, с четирийсет години по-млада, не притежава. Днес Мадам е облякла оранжева блуза с щампирани виолетови маймуни, провесени и захилени; главата си е увила в шал в същия десен. Вярно, че е разселена, но щастливо разселена, без съмнение. Той се мъчи да си спомни какво знае за Иран и съвременната му история; с ограничените си познания може само да заключи, че Мадам е жена с късмет.
Той също е късметлия, независимо от малките или по-големи нещастия. Колко невероятно, мисли си, че той и Мадам, и двамата от различни светове и с различни езици, имат тази възможност да седят и да разговарят на есенното слънце.
– В Китай казваме: Xiu bai shi ke tong zhou – обажда се той, когато тя млъква. Трябват триста години, за да получиш възможността да пресечеш река заедно с друг човек в една лодка, понечва да й обясни на английски, но пък, каква ли е разликата между езиците? Мадам ще го разбере със или без превод.
– Това, че успяхме да се срещнем и да разговаряме – сигурно е отнело дълго време и много молитви, за да стигнем дотук – обяснява й на китайски.
Мадам се усмихва в потвърждение.
– Има си причина във всяко общуване, това означава поговорката. Съпруг и съпруга, деца и родители, приятели и врагове, непознати, с които се сблъскваш на улицата. Нужни са три хиляди години молитви, за да сложиш главата си до любимата на възглавницата. А за баща и дъщеря? Може би хиляда. Не е случайно, че двама души се оказват обвързани като баща и дъщеря, това е сигурно. Но дъщерята, тя не разбира това. Вероятно си мисли, че съм досадник. Предпочита да си затворя устата, защото ме е познавала такъв досега. Не разбира, че не говорех много с майка є и с нея, защото в ония години бях ракетен инженер. Всичко беше секретно. Работехме по цял ден, а вечер охраната събираше бележниците ни и всичките ни записки. Подписвахме се върху досиетата в архива и така приключваше всеки работен ден. Никога не ни позволиха да кажем на семействата си какво работим. Бяхме обучени да мълчим.
Мадам слуша със скръстени върху сърцето длани. Г-н Шъ не е седял тъй близко до жена на своята възраст, откакто съпругата му умря; та дори и когато беше жива, никога не бе разговарял толкова дълго с нея. Очите му натежават. Невероятно – той пропътува половината свят, за да дойде при дъщеря си и да компенсира всички разговори, които й е отказвал, докато беше млада, и какво открива – че тя не се интересува от думите му. Представи си Мадам – една непозната, която дори не знае езика му, го слуша с повече разбиране. Г-н Шъ масажира очите си с палци. Мъж на неговата възраст не бива да се оставя на нездравословни емоции; поема дълбоко въздух и се засмива.
– Естествено, има причини и за лошите взаимоотношения – сигурно трябва да се моля с половин уста за дъщерята в продължение на хиляда години. Мадам кимва сериозно. Тя го разбира, убеден е, но не иска да я натоварва с дребните си нещастия. Потрива ръце, сякаш да се отърве от праха на спомените.
– Стари истории – казва на най-добрия си английски. – Старите истории не са вълнуващи.
– Обичам историите – изрича Мадам и се разбъбря. Г-н Шъ я слуша, а тя се усмихва през цялото време. Той гледа как захилените маймуни на главата є се клатят нагоре-надолу, когато се смее.
– Късметлии сме ние – обажда се, когато тя млъква. – В Америка можем да говорим за всичко.
– Америка добра страна – потвърждава тя. – Аз обича Америка.
Същата вечер г-н Шъ казва на дъщеря си:
– Запознах се с една иранка в парка. Познаваш ли я?
– Не.
– Някой ден трябва да те запозная. Такъв оптимист е. Може да ти бъде добър пример, в твоето положение.
– Какво ми е положението? – пита дъщеря му, без да вдига поглед от чинията си.
– Ти ми кажи – отвръща той. Но когато тя не прави опит да продължи разговора, продължава: – Минаваш през черен период.
– И защо мислиш, че ще хвърли светлина в живота ми?
Г-н Шъ отваря уста, но не намира отговор. Бои се, че ако признае, че двамата с Мадам говорят на различни езици, дъщеря му ще помисли, че е полудял старец. Нещата, които в даден момент ти се струват разумни, изведнъж стават абсурдни, погледнати от различен ъгъл. Разочарован е от дъщеря си, с нея говорят един и същи език, но вече не могат да споделят моментите на близост. След дълга пауза продължава:
– Знаеш ли, една жена не бива да задава такива директни въпроси. Добрата жена проявява зачитане и знае как да накара хората да говорят.
– Аз съм разведена, така че със сигурност не спадам към добрите жени по твоите стандарти.
Той смята, че тя проявява неуместен сарказъм и не й обръща внимание.
– Майка ти беше пример за добра жена.
– Успя ли да те накара да говориш? – пита тя и очите й, вперени в неговите, са по-ожесточени от всякога.
– Майка ти не би се държала така предизвикателно.
– Тате, първо ме обвиняваш, че говоря малко. Разприказвам се и ти твърдиш, че думите ми са непочтителни.
– Говоренето невинаги е задаване на въпроси. Да говориш, означава да казваш на хората какво чувстваш към тях, да ги подканяш да споделят те какво чувстват към теб.
– Тате, откога се извъди такъв психолог?
– Дойдох да ти помогна и правя каквото мога – отвръща той. – Искам да знам защо бракът ти завърши с развод. Искам да знам защо не се получи и да ти помогна да намериш правилния човек следващия път. Ти си ми дъщеря и искам да си щастлива. Не искам да се проваляш повторно.
– Тате, не съм те питала преди, но колко време смяташ да останеш в Америка?
– Докато се възстановиш.
Дъщеря му се изправя и краката на стола простъргват по пода.
– Сега сме единственото семейство един за друг – изрича той почти умолително, но преди да продължи, дъщеря му затваря вратата на спалнята след себе си. Г-н Шъ поглежда към ястията, едва докоснати от нея, пържените кубчета тофу, пълнени с накълцани гъби, скаридите с джинджифил, сместа от бамбукови кълнове, червени чушки и зимен грах. Макар че тя всяка вечер се възхищава от сготвеното, той чувства как похвалите й са неискрени; тя не знае, че готвенето се е превърнало за него в молитва, и оставя молитвите му без отговор.
Съпругата щеше да успее да развесели дъщерята – споделя с Мадам той на следващата сутрин. Сега се чувства по-добре, когато й говори на китайски. – Двете бяха по-близки. Не че аз не им бях близък. Много ги обичах. Но така става, когато си ракетен инженер. Много работех през деня, а нощем не можех да спра да мисля за работата си. Всичко беше секретно, та не можех да разговарям със семейството за нещата, които ме занимаваха. Но съпругата, тя беше най-толерантният човек на света. Знаеше, че съм толкова отдаден на работата си и не искаше да прекъсва мислите ми, а и не позволяваше на дъщерята. Сега знам, че не е било здравословно за момичето. Трябвало е да оставям мислите за работа в службата. Бях твърде млад, за да го разбера. Сега, дъщерята, тя няма какво да ми каже.
Наистина беше негова грешката, че не си създаде навик да разговаря с дъщеря си. Но пък, спори той сам със себе си, по онова време мъж като него, сред малцината избрани да работят за велика кауза, трябваше да се нагърби с повече отговорности към работата си, отколкото към семейството. Достойно, но тъжно, въпреки това повече достойно от тъжно.
По време на вечеря същата вечер дъщеря му го информира, че е намерила китайска туристическа агенция, която прави обиколки както на Източното, така и на Западното крайбрежие.
– Ти си тук, за да видиш Америка, мисля, че е най-добре да се включиш в няколко екскурзии, преди да е дошла зимата.
– Скъпо ли е?
– Аз ще платя, тате. Нали това искаше за рождения си ден?
Тя му е дъщеря в крайна сметка; помни желанието му и го зачита. Но това, което не разбира, е, че Америка, която той иска да види, е страната, където тя е омъжена щастливо. Загребва зеленчуци и риба и пълни купичката й.
– Трябва да ядеш повече – изрича с нежен глас.
– Значи, утре им се обаждам и ти ангажирам място.
– Знаеш ли, може би по-добре се чувствам, като си седя тук. Вече съм стар човек, не съм за пътувания.
– Но тук няма много за гледане.
– Защо да няма? Това е Америка, която исках да видя. Не се безпокой. Имам си приятели тук. Няма много да ти досаждам.
Телефонът звъни, преди дъщеря му да отговори. Тя го вдига и автоматично отива в стаята си. Той чака да чуе затръшването на вратата. Тя никога не говори пред него, дори когато непозна-
ти се мъчат да й продадат нещо по телефона. Няколко вечери, когато говори по-дълго и с приглушен глас, той се изкушаваше от идеята да долепи ухо на вратата и да слуша. Тази вечер обаче изглежда е размислила и оставя вратата на спалнята отворена.
Той я слуша как говори английски по телефона с по-остър глас, отколкото някога я е чувал. Говори бързо и се смее често.
Не разбира думите й, но по-лошото е, че не разбира държанието й. Гласът й, твърде остър, твърде силен и невъздържан, звучи толкова неприятно в ушите му, че за миг сякаш случайно е зърнал голото й тяло, напълно непознат човек, не дъщерята, която познава.
Той я фиксира с поглед, щом излиза от стаята си. Тя връща слушалката обратно и сяда на масата, без да продума. Той наблюдава известно време лицето й, после я пита:
– Кой беше на телефона?
– Приятел.
– Мъж или жена?
– Мъж.
Изчаква да му даде повече обяснения, но тя изглежда няма такива намерения. След малко я пита:
– Този мъж – той… специален ли е за теб?
– Специален? Разбира се.
– Доколко?
– Тате, може би това ще ти помогне по-малко да се притесняваш за мен – да, той е много специален. Повече от приятел е – добавя дъщеря му. – Любовник. Сега чувстваш ли се по-добре, като знаеш, че животът ми не е толкова нещастен?
– Американец ли е?
– Вече е американец, да, но е родом от Румъния.
Поне е израсъл в комунистическа страна, мисли си г-н Шъ, опитвайки се да намери положителното в ситуацията. – Познаваш ли го добре? Той разбира ли те – там, откъдето идваш, културата ти? Нали знаеш, не бива да правиш една и съща грешка два пъти. Трябва наистина да си внимателна.
– Познаваме се от много отдавна.
– Отдавна? Един месец не е дълго време.
– От по-отдавна, тате.
– Най-много месец и половина, нали така? Слушай, знам, че те боли, но жената не бива да се втурва в една връзка, особено в твоята ситуация. Изоставените жени, те правят грешки в самотата си.
Дъщеря му вдига очи.
– Тате, бракът ми не беше това, което си мислиш. Не са ме изоставяли.
Г-н Шъ я поглежда в очите – в тях се чете искрена решителност и облекчение. За миг му се приисква да му спести повече подробности, но както повечето хора, щом веднъж е започнала
да говори, тя не може да спре.
– Тате, разведохме се заради този мъж. Аз бях тази, която изостави другия, ако държиш да използваме тази дума.
– Но защо?
– Знаеш, нещата в един брак могат да тръгнат на зле.
– Една нощ, прекарана в леглото като мъж и жена, ги прави влюбени за сто дни. Ти беше женена седем години! Как си могла да сториш това на съпруга си. Какъв беше проблемът всъщност, като изключим малката ти извънбрачна авантюра? – пита г-н Шъ. Последното нещо, за което са я възпитавали е да стане невярна съпруга.
– Няма смисъл да говорим за това сега.
– Аз съм ти баща. Имам право да знам – той удря с юмрук по масата.
– Проблемът ни беше, че никога не разговарях достатъчно със съпруга си. Той винаги подозираше, че крия нещо от него, защото си мълчах.
– Криела си любовника си.
Дъщеря му не обръща внимание на думите му.
– Колкото повече ме караше да говоря, толкова повече ми се искаше да мълча и да бъда сама. Не ме бива за говорене, както ти сам отбеляза.
– Но това е лъжа. Току-що разговаря по телефона толкова невъздържано. Не само говори, но и се смя, като проститутка.
Дъщерята на г-н Шъ се стряска от силните му думи и го гледа дълго, преди да отговори с омекнал глас.
– Различно е, тате. Разговаряме на английски и е по-лесно.
Не ме бива да говоря на китайски.
– Това е абсурдно извинение.
– Тате, ако си израснал с език, който никога не си използвал, за да изразиш чувствата си, ще бъде по-лесно да научиш нов език и да говориш повече на него. Това те прави нов човек.
– Нима обвиняваш мен и майка си за своето прелюбодейство?
– Не казвам подобно нещо.
– Но не е ли смисълът точно такъв? Не сме си свършили добре работата, защото сме те отгледали с китайски, и ти си намерила нов език и нов любовник, защото не си можела да разговаряш със съпруга си свободно за брака ви.
– Ти никога не говореше и мама никога не говореше, а и двамата знаехте, че има проблем в брака ви. И аз се научих да не говоря.
– Майка ти и аз никога не сме имали проблеми. Просто и двамата бяхме мълчаливи.
– Но това е лъжа!
– Не, не е! Знам, че направих грешка, като бях прекалено ангажиран с работата си, но трябва да разбереш, че мълчах заради професията си.
– Тате – рече дъщеря му и го погледна съжалително, – знаеш, че и това е лъжа. Никога не си бил ракетен инженер. Мама знаеше. Аз знаех. Всички знаеха.
Г-н Шъ се взира в нея продължително.
– Не разбирам какво искаш да кажеш.
– Знаеш, тате. Наистина ти никога не говореше за работата, която вършиш, но другите – те говореха за теб.
Г-н Шъ се мъчи да намери думи, с които да се защити, но устните му потрепват, без да издадат звук.
Дъщеря му се обажда:
– Съжалявам, тате. Не исках да те нараня.
Г-н Шъ диша дълбоко и се мъчи да запази достойнството си. В крайна сметка не му е толкова трудно, защото през целия си живот е оставал хладнокръвен по време на бедствия.
– Не си ме наранила. Както каза, говореше само за истината – промълвява и става прав. Преди да се оттегли в стаята за гости, тя тихичко казва зад гърба му:
– Тате, утре ще те запиша за онези екскурзии.
Г-н Шъ седи в парка и чака Мадам, за да се сбогува с нея.
Помолил е дъщеря си да резервира билет, така че да може да излети от Сан Франциско веднага след като се върне от екскурзията. Ще има седмица, преди да тръгне, но той няма смелост да разговаря с Мадам повече от един път, за да изясни всички лъжи, които й е казал за себе си. Не е бил ракетен инженер. Получил беше образованието и работи като такъв в продължение на три години от всичките трийсет и осем, които прекара на служба в Института. Трудно е за млад човек да мълчи за работата си, преповтаря наум г-н Шъ. Млад ракетен инженер, гордост и слава. Искаше просто да споделиш с някого това вълнение.
И този някой беше едно двайсет и пет годишно момиче преди четирийсет и две години – момичето, което работеше на машината за перфориране на картите в службата. Перфоратори, наричаха ги тогава, професия, която отдавна е заменена с компютри, но от всички неща, дето изчезнаха от живота му, най-много му липсва перфораторката на карти. Неговата перфораторка. Казваше се Илан, изрича г-н Шъ гласно във въздуха и някой реагира на името с весело „Здравейте“. Мадам приближава с кошница с есенни листа. Вдига едно и му го подава.
– Красиво – казва му.
Г-н Шъ изучава листото, жилките му, достигащи до всяко крайче, в различни нюанси на жълто и оранжево. Никога досега не е виждал света в такива детайли. Мъчи се да си спомни омекналите краища и помръкналите цветове, с които повече е свикнал, но като пациент, на когото току-що са оперирали катаракта, всичко му се струва ярко, ужасяващо и въпреки това – привлекателно.
– Искам да призная нещо – изрича и Мадам му хвърля блестяща усмивка. Той є прави място на пейката и продължава на английски.
– Не съм бил ракетен инженер.
Мадам кима отсечено. Той й хвърля поглед, после го отмества.
– Не съм бил ракетен инженер заради една жена. Единственото, което двамата правехме, беше да разговаряме. Нищо лошо да разговаряш, мислиш си ти, но не, разговорите между женен мъж и неомъжена девойка не бяха позволени. Ето в какво тъжно време живеехме тогава. Да, думата е тъжно, не ненормално, както ладите сега наричат онзи период. На човек винаги му се ще да говори, макар мълчанието да беше част от нашето обучение. Разговорът е толкова обичайно нещо, но пък как хората се пристрастяваха към него! Техните разговори започваха от петминутната почивка в офиса, а по-късно сядаха в столовата и разговаряха през цялата обедна почивка. Говореха за надеждите и вълнението си, че участват в този велик исторически момент, за това как ще построят първата ракета за своята млада комунистическа майка.
Започнеш ли веднъж да говориш, продължаваш все повече и повече. Беше различно от това да се върнеш вкъщи и да разправяш на съпругата си, защото не беше необходимо да криеш нищо. Разговаряхме за собствения си живот, разбира се. Говоренето е като да яздиш необуздан кон, не знаеш къде ще те заведе и не е нужно да мислиш за това. Такива бяха и нашите разговори, но не сме имали любовна връзка, както ни обвиниха. Не сме били влюбени – обяснява г-н Шъ и после, само за един миг, е объркан от собствените си думи. За каква любов говори той? Разбира се, че бяха влюбени, но не беше любовта, за която ги подозираха – той винаги се държеше на уважително разстояние, ръцете им никога не се докоснаха. Но беше любов, в която разговаряха свободно, в която мозъците им се сливаха – това не беше ли също любов? Не е ли това също причината дъщеря му да прекрати брака си, заради всички тия разговори с другия мъж? Г-н Шъ се размърдва на пейката и започва да се поти, независимо, че духа хладен октомврийски вятър. Той твърдеше, че са невинни, когато ги обвиниха в любовна връзка; застъпи се за нея, когато я изпратиха в далечен провинциален град. Тя беше добра перфораторка, но в такава работа е лесно да обучиш друг. На него обаче му обещаха да остане на служба, при условие че публично признае връзката си и си направи самокритика. Той отказа, защото се смяташе за жертва. Спрях да бъда ракетен инженер на трийсет и две. След това никога не са ме включвали в разработки, но всичко в службата беше конфиденциално, та съпругата ми не знаеше. Това поне вярваше до снощи. Прехвърлиха го на най-нисшата длъжност, която може да се даде на човек с неговото образование – украсяваше офисите за рождения ден на председателя Мао и тържествата на Партията; караше с количката бележниците и документацията от една изследователска група към друга; вечер събираше дневниците на колегите и документите, вписваше ги и ги заключваше в сейфа в присъствието на двама охранители. Запази достойнството си в службата и се връщаше вкъщи като мълчалив и потънал в работата си ракетен инженер. Отвръщаше очи от въпросителните погледи на жена си, докато един ден въпросите в очите є изчезнаха; гледаше как расте дъщеря му, тиха и разбираща като майка си, добро момиче, добра жена. С трийсет и двама охранители беше работил в кариерата си, млади мъже в униформа, които носеха празни кобури на колана си, но щиковете върху пушките им бяха истински.
Но нима имаше друг избор? Нима решението, което взе, не беше от лоялност към съпругата му, а също и към другата жена? Можеше ли да признае една любовна връзка, да нарани добрата съпруга и двегодишната си дъщеря заради не чак толкова голямото желание да прекара живота си с друга. Нещата, които принасяме в жертва, осмислят живота ни – изрича той думите, които толкова често им повтаряха по време на обучението. Разтърсва глава. Чуждата страна пълни главата на човек с чужди мисли. За старец като него не е хубаво да мисли толкова много за спомените си. Нормалният човек трябва да живее за настоящия момент, с Мадам, скъпата приятелка, седнала до него, която му подава да разгледа на слънцето това невероятно красиво златисто листо от гинко.