Неоспорим факт е как уличното изкуство успява да оживи публичното пространство. Мимът Мишо (студентът по пантомима Михаел Велков) е одухотворена скулптура, отразяваща се в очите на минувачите. Парадоксално и забавно е колко истинска, колко реална изглежда тази скулптура. Разбира се, преди да се раздвижи и да смути насъбралите се зяпачи. Гарантирам ви, че настройката на неговата честота става само за няколко секунди.
Автор на текста зад кадър и режисьор на филма: Десислава Томова.
Оператор: Илиана Цакова.
Музика: “Take my wings away” на българската група “Band of Mad Women”.
ХИГИЕНА НА ДУХА
МОТО: “Пазете чистота!!!
Изяснете,
избистрете,
почистете
само с едно
напръскване и избърсване.
Е-ее-ти-ка.
Ес-те-еее-ти-ка.
Етиката е сгряна от топлината на естетиката.
Естетиката е благородно озарена от етиката.
Е-е-е-еталон.
Е-е-е-етикет
върху човешки амбалаж, с надпис:
“Моля, следвайте Личната си легенда!!!”
Сантияго, Сантияго, пастире мой,
позволи ми един реторичен въпрос:
Целта на живота ни само морална ли е?
Къде са останали
Катастрофите,
Големите пожари,
Земетръсите,
Експлозиите,
Скоковете от високи кули,
Заслепяващия блясък,
Воя на разярените,
Себеналагането на невежите?
Кои са нашите приятели –
Мижитурките,
Шушумигите,
Проститутките,
Лихварите,
Крадците на сгодни случаи,
Вехтошарите,
Гангстерите,
Теософите,
Вагабонтите,
Доносниците,
Пробудените сомнамбули,
Любовниците в мига на раздялата?
Само спазвай телесната температура.
Не се погубвай в озъбения пулс на съвремието.
Моментално, обезкости съблазнителното тяло на миналото.
Погледни през прозореца към настоящето
ТУК и СЕГА.
Ние никога не се обезверяваме напълно.
Надеждата ни е безмерна и чапата,
проглеждаща в черния цвят на жалейка.
Нашата надежда е да избягаме от баналността
и да приседнем във
феноменологията на ежедневието.
Как ще я познаем, ли?
Тя няма видими отличителни белези.
Тя е вътрешен трептих
уловен от случайния минувач.
Едно от неразгаданите чудеса на света.
Инерцията на посветения.
Интервенцията на магьосника.
Протекцията от Бога.
Протезата на Безсмъртието.
Кучето-водач за слепецът.
Непримиримостта към премълчаваното,
изстреляно някъде далече в необятния Космос.
(събеседникът – интервюиращ)
Какви са Вашите предпочитания, мадам?
Защо ми се струвате недоволна?
Какво Ви липсва?
(с ехото на собствения отегчен глас)
Презирам недоброжелателното любопитство,
открехването на личното пространство
приютено зад кислородна маска.
(крещя…)
ПОМОЩ
СПАСЕТЕ ме!!!
(събеседникът – безмълвно)
Нахлува ехидно, развилнява се и
оставя бездиханно личното ми пространство.
(с ехо на собствения глас)
Изстръпвам,
тлея,
бледнея,
старея,
при мисълта
за отлагането
на катастрофата.
Та нали вече шофираме
по магистралата
за ОТВЪДНОТО…
Стихотворението е публикувано в "Литературен вестник" от 03-09.03.2004г.
Още за автора