Франческа Ланчини (Francesca Lancini) е родена през 1983 г. в Бреша, Италия. Работила е като професионален модел и актриса. Живее в Милано. Снимала се в „Бандата на Оушън-2” (2004) на режисьора Стивън Содърбърг. „Без токчета” е нейният първи роман.
Героинята ти София е модел, но според мен е просто една от младите жени днес, които се опитват да открият себе си. Права ли съм?
Тя преди всичко е една млада жена в търсене на своя път. Фактът, че е модел е само литературен похват, чрез който избрах да разкажа нейното израстване в един контекст, който познавам съвършено.
До каква степен семейството определя израстването на човек? Не са ли вече по-решаващи външните фактори?
Вярвам, че способността ни да обичаме и да изразяваме тази обич зависи от това колко сме били обичани в първите години на нашия живот. Родителите отставят своя отпечатък, върху който после е нужно да работим, за да се променим, за да се харесваме, за да разберем накъде вървим. Връзката със света според мен има важна роля, но не и първостепенна.
Помогна ли ти книгата да вземеш решение да напуснеш света на модата и да откриеш себе си?
В душата си оставих модата още на втория кастинг в живота ми, никога не съм искала да стана топмодел и никога не съм правила нещо, за да успея да го постигна. Моят приоритет винаги е бил да се издържам финансово и да открия страст, която може да стане моята работа, и след университета, с първите ми публикувани статии започнах да го разбирам. Това да откриеш себе си не се обуславя от работа, с която живееш.
До каква степен изграждането на сюжета и на образите отразяват личността на писателката Франческа Ланчини?
Джиневра отразява моята ирония, София – моята съзерцателна страна, Гонзало е мъдростта, която бих искала да притежавам, Лиса – способността да се адаптирам, Консоласион – спонтанността, Алесандро – умението да се изразявам визуално. Във всеки един от моите герои в романа има нещо, което ми принадлежи или което бих искала да придобия. Понякога се научава повече от личностите, които се раждат от фантазията. Сюжетът е една последователност от измислени епизоди, които поставят главната героиня в положението да си задава въпроси, това е животът, останалото зависи от нас.
Как виждаш ти лично мястото на жената днес – еманципирана или връщаща се към семейството и децата?
Днешната жена, която считам за пример е тази, чиито ценности са утвърдени и която успява да се докаже в работа си благодарение на свободата на мисълта и действията си.
Идеята да напишеш роман спонтанна ли беше, или дълго премисляна?
Идеята за този роман се появи в Маями, където се оказах в къща пълна с модели, които се замеряха една друга с корнфлекс и за да си „отмъстя” написах един разказ за тях. Когато един мой приятел прочете този разказ ми каза: „продължавай, пиши още, развий го”. Така и направих.
Как приеха "Без токчета" в модните среди? Имаше ли сърдити?
До мен не стигнаха никакви реации от света на модата защото тези, които са част от него не четат книги.
Жанрово книгата не може да се причисли нито към чиклита, нито към романтичните драми. Поне според мен.
Как я определят в Италия и какви са читателите й?
Определя се като роман за съзряването, в Италия го дефинираха като „нещо средно между „Спасителят в ръжта” и „Дяволът носи Прада”. Читателите на различна възраст са привлечени от различни неща: романа беше харесан от младите момичета, които са любопитни към света на модата, от жените, които размишляват върху емоционалната страна на историята, от родителите, които искат да разберат своите деца, от представителите на мъжкия пол, които искат да видят женската гледна точка.
Не се ли страхуваш, че киното ще се плъзне по скандалното и по блясъка на модата при филмирането на романа?
Не мисля, че има такава опасност доколкото аз лично ще работя по сценария заедно с екип от още трима сценаристи, на чиито нови идеи ще разчитам, за да преведем на езика на образите духовните състояния на героите.
Срещала ли си по агенциите момичета като София или това си ти – едно изключение в света на модата?
Аз изобщо не съм изключение, докато работех като модел срещнах доста момичета с книги в ръцете и много от тях мислеха с главите си, в повечето случаи те не бяха италианки обаче.
У нас (а сигурно и в Италия) всяко момиче си мечтае да се качи на модния подиум. Какво би им казала?
В това няма нищо лошо, да дефилираш на модния подуим ти позволява да печелиш добре и да работиш малко, но е нужно да имаш верни възприятия за собственото ти тяло и да не се опитваш да го промениш, после трябва да се мисли за алтернатива, смяната на поколенията на модния подиум е по-бърза от скоростта на светлината.
Ти самата имаш ли сестра? Ще разкажеш ли нещо за семейството си?
Имам сестра по-малка от мен с десет години, която чете и дава мнение, за всичко, което пиша. Родителите ми са доста по-различни от онези, описани в романа, обичат се от трийсет години със същия интензитет на чувствата от началото на живота им заедно.
Участието във филми не успя ли да те омагьоса? Имаш ли други предложения за роли?
Аз се оказах доста лоша актриса. Бих искала да пиша за киното, да продължа да работя като сценарист и след като приключим сценария по моя роман. Засега пиша сюжети за филми, които представям на продуцентските къщи.
Казвали са ми, че телевизията е друга болест, за която няма лек? Имаш ли нови ангажименти като водеща?
Телевизията е като социалните мрежи, зависи как човек я използва. Предстои ми да започна снимките на една програма на италианска телевизия Rai, в която ше бъде автор и водеща и това е предване за култура, в което ще се говорим за книги, филми, театър и млади продуценти и режисьори. Считам се за щасливка, защото работя за телевизия, която има своите традиции в документалните филми, музикалните програми и предаванията за пътувания.
Приемат ли те в писателските среди в Италия? Имала ли си случаи на пренебрежително отношение, защото си модел?
Клишетата съществуват, за да се използват: едно момиче, което е работило като модел не може да пише. От друга страна, достатъчно е да се прояви някаква литературна компетентност и веднага те обявяват за истински талант. Смятам, че след десетата ми книга ще започнат да приемат по-обективно написаното от мен отколкото моето минало.
У нас е почти изключение да се преводава творческо писане. На какво учиш студентите си?
Бих искала да ги науча да търсят и да развиват идеите в формите на разказването. Има точни правила, които се отнасят до композицията, сюжета, диалозите, изграждането на героите, които трябва да са в куфара, който всеки писател носи със себе си. Но най-вече ги уча да не се страхуват да опознават себе си и да се разпознават в текстовете на другите.
Ще разкриеш ли подробности от втория си роман, ще го прочетем ли и в България?
Скоро ще предам в издателството втория си роман, в който се разказва за едно семейство само от жени, които продават оръжия. Следващата година той ще излезе в Италия, и надявам се и в България веднага след това.
Лесно и бързо ли пишеш? Налага ли се да редактираш текстовете по няколко пъти?
Пиша и продължвам да работя върху написаното на следващия ден, първият вариант често остава и последен, ако не се налагат композиционни преобразувания. Никога не изоставям една глава докато не сметна, че е достатъчно добра.
Коя от многобройните ти професии е най-близо до сърцето ти?
Писането във всички негови форми.
Какво знаеше за София и за България?
Знаех някои неща и бих искала да науча и още. София е гостоприемен и много човешки град, съвсем по мярката на човека в онзи смисъл, на който човек е мярка за всички неща – за видимите и за невидимите. Да се разхождам по улиците на този град за мен е истинско удоволствие.
*Интервюто е направено със съдействието на издателство „Скалино”.
Още по темата:
Романът "Без токчета" на Франческа Ланчини с премиера в София