Разговаряме с Красимира Василева – фотограф по призвание и юрист по образование, както и автор на благотворителна изложба, която разказва за живота и борбата на 14-годишния Любомир Еленков, страдащ от детска церебрална парализа. Изложбата за кратко време събра много дарения за лечението на момчето.
Затрогващите фотографии на Красимира печелят първа награда в категория "Документални разкази и фотоесета от България" и специалната награда за хуманистична фотография, учредена на името на Шаварш Артин в ежегодния конкурс на БГ ПРЕС ФОТО 2016.
А кой е Любчо? Още преди да се роди, животът му за жалост е предопределен – на 8-и март преди 14 години пиян шофьор помита на пешеходна пътека родителите му. Майката умира, бременна в осмия месец. Лекарите като по чудо спасяват бебето, което обаче се ражда с много тежки увреждания. Таткото на Любчо напуска този свят няколко месеца по-късно, в състояние на будна кома – той така и не разбира какво се е случило и че синът му се ражда и му предстои да се сблъска с тежкия си живот. В майка и баща на детето се превръщат неговите баба и дядо Саня и Владо.
За лечението на Любчо са нужни 6500 евро, сума, непосилна за семейството.
Къде и как се срещнахте с Любчо и как дойде идеята за инициативата с благотворителната изложба?
За Любчо прочетох в медиите и неговата житейска трагедия дълбоко ме докосна, разстрои. След доста време случайно попаднах на контакт на баба му, потърсих я и от тогава минаха може би около три години. Занимавам се с фотография в свободното си време, снимала съм и друг път социални недъзи. Твърдя обаче, че в случая на Любчо, недъга е не само физически в частност, а на цялото ни общество. Защото той илюстрира как в резултат на безнаказаността и провокираната от нея безотговорност по пътищата, това дете се ражда с трайни увреждания. И втори път, как в резултат на липсата на адекватна грижа от страна на държавата, това дете е принудено само да се бори с недъга си. Снимайки го, идеята ми бе да организирам благотворителна изложба за него, но и да покажа визуализирайки в целия му абсурд, живота на децата с увреждания в България. Кой знае, това може да допринесе промяната.
Красимира и Любчо
Постигнахте невероятен ефект – събрани са наистина много средства в рамките само на няколко дена. Как ви провокира това?
Окуражава ме и ми връща вярата в хората и в доброто. Това идва да покаже, че хората продължават да бъдат такива в цялата палитра на човечността – милосърдие, състрадателност, съпричастност… душите ни не са закърнели и това е невероятно откритие за мен. Дава ми простор на надеждата. Може би ще продължа да търся човещината по този начин, да я провокирам и будя, там където е приспана. Оказва се, че не е трудно. Само трябва да се подаде ръка..
Това е прекрасен жест, но как от една птичка ще направим пролет?
Винаги има начало и то тръгва от някъде или някой. Ако ефекта от тази изложба се мултиплицира и даде простор за изява и на други творци, независимо в коя област, кой знае. Изкуството може да спаси света във време именно когато бездуховнито върлува.
Все повече съвременното изкуство прераства в социално. Времето ли го изисква или е въпрос на зрялост на самите артисти?
Всяка една епоха е имала своите предизвикателства. Може би не е и въпрос на творческа зрялост. Вероятно е индивидуално търсене, личностна нагласа и светоглед на артиста.
Какво си пожелавате за 2017-та?
Желая си умиротворение. И възможност да бъда полезна.
А на нашите читатели?
Да останат човеци.