Един от най-добрите български автори се завръща с забележителна история за силата на любовта и изкуплението.
Галин Никифоров – един от най-добрите писатели в съвременната българска литературна сцена – се завръща с „Тяло под роклята”.
Авторът на „Лисицата” и „Лятото на неудачниците” надскача границите на родното с впечатляващ роман, който напълно ще промени представата ви за социалните, езиковите и общочовешките граници. За лимитите, които човешкият дух може да надскочи в стремежа си към доброто.
„Тяло под роклята“ е история за изкуплението. И за обичта между брат и сестра – близнаци, които се допълват един друг и всеки не е пълноценен без другия. До момента, в който връзката помежду им не е болезнено прекъсната, а човешкото у всеки от тях – поставено на карта.
Приказка за клетката на реалността, която всеки от нас изгражда с изборите си и за птицата на надеждата, която попада в клопката ѝ. Ще може ли любовта да я пусне отново на свобода, или ще я остави да умре?
Българската литература се нуждаеше точно от такъв роман.
Заповядайте на премиерата на книгата на 3 октомври 2018 г. от 19:00 ч. в Младежки театър „Николай Бинев”.
Линк към Facebook събитието може да откриете ТУК.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си “Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.
Откъс – Галин Никифороф – „Тяло под роклята“
(….) Още улици, още хора, още любопитни погледи към кафеза, който носи. Трябва му време, докато се отърси от картините, родени от въображението му. Отново прехвърля кафеза от едната в другата си ръка и отново долавя страха на лястовицата – тя е като сърцето му: пърхаща и уплашена, лишена от свободата си.
В двора на болницата всичко е по старому. Вече десет години, откакто е напуснал, повечето неща не са се променили. Познатата будка на охраната все така прилича на фургон без колела. Служебният паркинг до главния вход си е същият, както и градината с параклиса и пейките, където част от пациентите слизат от време на време да подишат чист въздух. Сив джип минава сякаш на пръсти зад Борис и се смалява по страничната алея, двама мъже с картонени чашки в ръце говорят оживено, млада жена пуши на няколко метра от тях, без да се смущава от голата си глава, която сякаш предупреждава, че онкологичното отделение е някъде наблизо.
Борис се изкачва по стълбите към входа, когато от сградата излиза стройна брюнетка, която провокира естетиката му на човек от света на модата. Роклята ѝ е тип „носна кърпа“ – отпред къса, отстрани с дълги източени краища и „разпилени“ полудълги ръкави, декорирана с популярни мотиви на арт деко. И всичко това в необикновено червено! Когато тя излиза от сянката на сградата и двамата с Борис мълчаливо се разминават, той е сигурен, че цветът е точно „Росо Валентино“ – вижда го над ръбовете на слънчевите си очила като малко кърваво море. Нюанс, кръстен на един от гениите в модата, с хроматически стойности, които всеки стажант знае наизуст: червено – 237, зелено – 70, синьо – 62. Това не може да бъде сгрешено. И не може да не значи нещо – в подобни случаи той винаги вижда знаци, които не умее да тълкува. Все пак: нещо хубаво ли ще се случи, или нещо лошо?
Потъва в прохладата на партерния етаж и докато върви към асансьорите, сваля очилата си и ги слага в горния джоб на сакото си.
На последния, четвърти етаж е почти безлюдно. Отдясно е отделението за деца с умствени увреждания и стаите за неизлечимо болни пациенти, които чакат последната си нощ или чудото, което да ги спаси. Вляво са стаите за помощния персонал и два лекарски кабинета за не особено амбициозни доктори, които обичат спокойствието. Тук времето е спряло, нищо не се случва.