Трябва повече хора да повярват в женския футбол в България – убеден е Мартин Илиев, който е основател на един от най-симпатичните клубове в този перспективен спорт.
В българския женски футбол има един човек, който върши работата на цял щаб – и го прави така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Казва се Мартин Илиев. Собственик, треньор, мениджър, логистик, психолог, шофьор… и човека, без когото клубът София Лейдис 2021 просто нямаше да съществува.
Докато големите отбори говорят за бюджети, структури и футболни „проекти“, Мартин говори за съвсем други неща: за работа, за постоянство, за момичетата, които идват на тренировка в дъжд, студ и от работа или от изпити в училище. И за удоволствието да правиш нещо истинско, дори когато ресурсите са минимални.
Той не обича да се оплаква и не използва големи думи — но ако го чуете да разказва за отбора, ще разберете колко много работа стои зад една мечта, изградена с малко средства и много упоритост.
В това интервю Мартин говори за предизвикателствата, за бъдещето и за това как, въпреки трудностите, София Лейдис продължава да стои на картата на женския футбол в България.
1. Как започна София Лейдис 2021? Как реши да направиш женски футболен отбор?
Честно казано — започна от нищо. Просто видях, че има момичета, които искат да играят футбол. Помислих си: „Защо да не го направя.“ И така… от едно желание започна всичко – направих своя отбор на 28 юни 2021.
2. Имало ли е момент, в който си се съмнявал, че клубът ще оцелее? Какво те държеше?
О, да… и то не веднъж. Честно казано – почти всяка година, всеки полусезон изниква нещо непредвидено. Винаги има нов проблем – променят се условия, появяват се неща, за които изобщо не съм си представял, че ще ми се наложи да се справям. През тези години минах през много предизвикателства, които дори не съм подозирал, че могат да съществуват.
Но най-голямата тежест не е умората, а отговорността. Когато знаеш, че тези деца разчитат на теб, че за тях този отбор значи много, няма как просто да кажеш „спирам“. Често съм си мислил – ако утре затворим клуба, къде отиват тези момичета? Какво ще правят?
Теренът ги учи да се борят, да работят в екип, да не се отказват. Спортът е здраве – и физическо, и психическо. А когато едно дете не се занимава със спорт, много лесно може да тръгне в по-лоша посока. Това ме държи най-много.
Като ги видя как идват на тренировка с усмивка, как им пука, как се стараят – това ми дава сили. Няма как да се откажеш, когато знаеш, че за някого ти си причината да има място, където да принадлежи.
3. Кое е първото нещо, което видя в момичетата и те накара да продължиш?
Видях желание. Видях чиста любов към играта. Няма претенции, няма капризи — просто искат да играят. Трудно е да не се заразиш от такова нещо.
4. Как изглежда един „обикновен“ ден в клуб, който няма база, няма финансиране и няма спонсори?
„Обикновен“ ден всъщност почти няма. Всеки ден е различен и изисква много координация. Освен тренировките има постоянна организация – кой откъде идва, кой как ще стигне, кой може да закъснее заради училище или работа. Много от момичетата се налага да ги взимам и връщам, за да могат изобщо да стигнат до тренировка.
Когато гостуваме в друг град, организацията става още по-сложна – трябва да съберем целия отбор, да планираме пътуване, часове, връщане. Това отнема време и енергия, но е част от работата.
Старая се да осигуря повече възможности за тренировки, за да може всяко дете да намери удобен час. Затова тренираме до четири пъти седмично, на различни терени и в различни часове. Наемаме игрища на различни места в София, за да може всяко момиче да напасне графика си и да не се отказва заради логистика.
Не е лесно, но когато видиш, че децата идват, стараят се и не пропускат тренировки, разбираш, че всичко това си струва.
5. Кое е най-трудното – да намериш момичета, да ги задържиш или да намериш условия за тренировки?
Всичко е трудно.
Да ги намериш — защото девическия и женският футбол у нас не е популярен.
Да ги задържиш — защото много клубове са известни в мъжкия футбол и родителите насочват децата си там, въпреки че децата им стоят резерви и не ги включват в игра.
Условията — те винаги са проблем, нямаме терени и помощ от държавата, докато други клубове имат.
Но като цяло — най-трудно е да поддържаш духа им, когато резултатите са тежки. Тогава трябва да ги мотивираш и да им покажеш, че трябва да стоят изправени и със самочувствие.
6. Как преживяваш unfair play ситуации – провокации, обиди? Как ги обясняваш на момичетата?
Казвам им така: „Гледайте си играта. Останалото не ви трябва.“ И ги уча да не падат на нивото на другите. Да не отговарят. Да стоят с достойнство. Трудно е, но го учим. Това ще им трябва и в живота занапред.
7. Кои истории на момичетата най-често те трогват?
Ох… много са.
Криси, която пътуваше цяла година с нощния влак от Добрич, за всеки мач. След работа, а за да отсъства взимаше смените на колегите си. След цяла нощно пътуване се включваше в играта – никога не се оплака, никога не каза, че е уморена.
Йо — става в тъмни зори, помага на майка си в работата ѝ, след това ходи на училище и след това не пропуска тренировка.
Софи — след тежка контузия, която не ѝ позволи да играе почти една година, се завърна и пак играе като лъвче и е една от най-бързите нападателки не само в нашия отбор.
Такива истории ти пълнят душата.
8. Как мотивираш деца, които понякога губят с голяма разлика, но идват на тренировка усмихнати?
Казвам им:
„Резултатът не казва кои сте. Вашето сърце казва.“. Понякога е много трудно, аз също преживявам с тях загубите. Най-важното е да разберат, че не ги съдя по резултата.
9. Кое най-много цениш в характера на твоите футболистки?
Чистотата.
Те не играят за пари, за слава или за камера. Играят, защото обичат играта. Това е рядко. Това е ценно. Това ми дава и на мен мотивация да продължа и да не се отказвам.
10. Какво означава за теб това да „възпитаваш чрез футбол“?
Означава да ги учиш да стават, когато паднат.
Да уважават другия.
Да се борят, но без да мачкат.
Това е футболът. И това е животът.
11. Какво е по-важно за теб — резултатите или изграждането на характери?
Характерите.
Резултатите ще дойдат. Или няма да дойдат. Но характерът остава цял живот.
12. Как учиш момичетата да се справят с пораженията?
Казвам им:
„Не сте загубили, ако сте научили нещо.“
Показвам им грешките и им показвам какво точно са направили добре. Няма мач без нещо добро.
13. Къде виждаш женския футбол в България след пет години?
Ако има желание и подкрепа — много по-напред.
Но трябва повече хора да повярват в него и разбира се подкрепата на държавата е много важна.
14. Какво трябва да се промени, за да оцелеят клубове като София Лейдис?
Първо — условията.
Второ — отношението.
И трето — малко помощ от институциите. Наистина е време да обърнем повече внимание като държава и да подкрепяме нашите деца, да спортуват повече
15. Какво би казал на родителите, които се чудят дали да запишат дъщерите си на футбол?
Казвам им:
„Опитайте. Нищо не губите. Но детето може да спечели много.“
Футболът не е само спорт — дава увереност, приятели, дисциплина.
16. Какво би казал на спонсорите, които подценяват женския футбол?
Бих им казал:
„Погледнете тези деца. Те заслужават шанс.“
Една малка помощ за нас е огромна за тях.
17. Какво ти дава сила да продължаваш?
Момичетата.
Когато ги видя как идват на тренировка — изморени, но усмихнати — това ми стига.
18. Какво чувство изпитваш, когато видиш момичетата да празнуват победа? А да плачат след загуба?
При победа — радост, но спокойна.
При загуба — тежи ми повече, отколкото на тях.
19. Ако можеше да кажеш едно изречение на всяко момиче в отбора — кое би било?
„Не се отказвай от мечтата си — продължавай да играеш“
20. Какво мечтаеш за София Лейдис 2021?
Да имаме място, където да тренираме спокойно.
И още повече — да имаме поколение момичета, които след време да кажат: „Аз започнах от София Лейдис.“
21. Как би описал отбора с три думи?
Сърце.
Характер.
Семейство.