Тошо Дончев е роден през 1944 г. в Будапеща. Завършва филологическия факултет на Будапещенския университет “Лоранд Йотвьош” през 1967 г. Той е издател, учен, организатор, общественик, държавен секретар в предишното правителство на Орбан, днес – директор на Унгарския културен институт. Пише на унгарски език. В това интервю разговарям с него за целта на литературата днес, за щастливия край и заръките на баща му, като обхващаме последните му три книги на български език: „Вълчи вой – кучи лай”(ИК Жанет 45”, 2012 г.), „Прокълнатото щастие на леля Ица”(ИК Жанет 45, 2008) и „Умната! Или петте правила на щастието” („Литературен форум”, С., 2013). На 8 април, точно на рождения му ден, в Унгария ще излезе новата му книгата "Изповедта на един българин", която съдържа разкази, спомени и есета. Да се надяваме скоро да я видим и на български.
Има ли нещо, което обединява трите книги?
От 15-16-годишна възраст ме занимава темата за потеклото ми и за българите в Унгария. Родът ми е от село Драганово, но съм роден в Будапеща. Интересува ме въпросът за индендитета на българските преселници в Унгария. Това е и темата на докторската ми десертация: език, история, психика, пластовете на индендитета на един българин, който живее и работи в чужбина и волю-неволю се занимава със своя произход и по какъв начин трява да възпитава следващите поколения. Разбира се, признавам, че в българите в Унгария по това време личи както възрожденското, така и Байганьовското начало. Имено тази черта на балканджиите им дава възможност да оцелеят в най-тежки времена.
В трите книги настроението се движи между двата полюса – при леля Ица има много хумор, комедия на ситуациите, докато в разказите ви има много тъжни истории. Съзнателно ли го търсихте?
За мен писането на художествена литература е плод на вдъхновение и импулси. Обикновено в най-трагичните новели преразказвам истински случки. Те не са плод на моята фантазия – на някои съм бил очевидец, други съм чул от моите родители. Например разказа „Закуската на Армин Фишер” – в последствие няколко пъти чувах тази история преразказана. След това се запознах с главната героиня в моя разказ и от нея научих тези страшни преживявания. Тя беше приятелка с моята майка. Тази жена, от еврейски произход, е имала много трудна съдба, преживяла е големи страдания през Втората световна война. Били са собственици на магазин за платове на едро, но комунистите го национализират. Когато се запознах с нея, тя работеше като обикновена продавачка в същия този магазин, на който преди това е била собственичка. Въпреки всичко тя продължаваше да се труди с много обич и старание. Докато разговаряхме, ми показа белег от куршум на рамото си. Точно този елемент съзнателно пропуснах в разказа. Историята и без това е трагична, нямаше нужда от още кръв и напрежение.
"Чичо Лайош мери мармалад" също написах по действителен случай. Това са толкова трагични моменти, че нямах намерение нито да ги украсявам, а по-скоро спестих жестокостта на реалната история. Пишех като наблюдател. Без да сме евреи, нашето семейство изпитваше симпатии към тези хора. Затова се стараех да бъда обективен, да опиша вярно историческата ситуация, която противопоставя хора с иначе най-добри намерения. В това се състои трагедията на ситуацията. Въпреки всичко, едно от нещата, които съм слушал от моя баща е, че човек винаги има избор и носи отговорност за своите дела. Това е може би най-важното за българите в чужбина – те са предприемчиви, градинари или търговци – но винаги поемат отговорност за себе си и за другите. Днес много хора бягат от отговорността, искат от държавата и от другите да ги спасят, без самите те да решат съдбата си. Не бива да прехвърляме отговорността върху събитията, другите хора и т.н., а да застанем зад делата си.
Като че ли не обичате щастливия край в литературата?
Може да прозвучи малко силно, но както се казва: „в крайна сметка всички сме мъртъвци”. За какво ви е хепиенд? Щастливият край е временен, случва се в момента. Ако продължим да разказваме историята в бъдещето, ще видим, че хепиендът е бил заблуда, временно състояние. Естествено, не можем да живеем с мисълта, че сме бъдещи мъртъвци, но сладникавият подход в медиите и във филмите като че ли направи хепиендът модерен. Лигаво, хубаво, радостно, приятно – животът не е такъв! Това е илюзия, заблуда, камуфлаж. Това пречи за истинските преживявания.
Какво е писането на литература за вас?
Всеки писател трябва да си зададе този въпрос: защо пише; има ли смисъл; каква е крайната му цел и дали я постига. В миналото на Ботев и Вазов целта на литературата е била да мобилизира хората към една цел; да овековечи идолите и ценностите. По-късно, през социализма литературата има подчинена, утилитарна роля – тя трябва да обслужва целите на партията. Днес, слава богу, това го няма – сега вече има политическа коректност.
Пиша, защото ми харесва, защото не мога да не пиша. Радвам се, когато знам, че моят читател отделя сили и време да прочете книгите ми. Вълнувам се какво въздействие ще окажат моите книги върху читателя, но не живея с илюзията, че те ще променят живота му. Те дори няма да променят мисленето му. Знам, че човек трудно се променя. Това, което може да се случи е, изведнъж, след като прочете дадена книга, читателят да промени отношението си към нещата, да погледне с други очи на някои аспекти от живота и отношенията си.
Получавате ли обратна връзка от читателите?
Да. Например: „Не можах да прочета този разказ докрая, защото тръпки ме побиха – толкова е страшен!”. Тогава си казвам, че това е истински комплимент. От гледна точка на професионалния разказвач това означава, че съм си свършил работата добре. Не съм написал научна фантастика, в разказите ми няма чудовища, нито екшън с кръв и насилие. Всичко, което се случва между страниците е истина. Тези „страшилища” не са изверги, а обикновени хора, които в дадена ситуация се превръщат в чудовища. Моята философия за човека е, човекът поначало не е добър. Не казвам, че зъл и лош, а че е греховен в библейския смисъл на думата. Малко са хората, които имат непоклатими вътрешни устоии, които не се предават на злото и изкушенията.
Как избрахте заглавието „5-те правила на щастието”, напомнящо на американския стил?
Наистина може би звучи малко по американски, но не съм целял това. Това са заръките, правилата на моя баща. Той живееше с много ясни позици и аз благородно му завиждах. Ориентираше се в живота много правилно. Затова поисках да направя цялостен портрет на българина в чужбина. Това е неговата житейска философия. Чудех се как се ориентираше в онези сложни времена и го правеше много по-добре от професионалните политици, използвайки своята житейска мъдрост. Тези правила са проверени и действат: да поемеш отговорност за себе си и семейството си; всичко зависи от теб и от Бога; за чистата съвест; практически здравни съвети – да пазиш златната среда – стой далеч от страстите и ще се спасиш от много усложнения в живота. Той казваше, че най-голямото щастие е да се радваш на занаята си, но въпреки това парите са по-важни в живота.
Разкажете за работата на Унгарския културен истинтут „Балаши”?
Мога много да говоря за нашите постижения. През 2012 г. излязоха 24 унгарски книги на български – своебразен рекорд, с който може да се похвали България, защото го няма в никоя друга страна. Това е резултат и от над 100-годишния опит на добри преводачи и издатели. Положихме големи усилия за финансиренето, но ето, че книгите са факт.
Обработихме унгарски шедьоври в Националната галерия за чуждестранно изкуство и за първи път направихме изложба от картини, графики и малки пластики. Издигнахме паметник на Стефан Дуньов от град Чипровци – потомък на банатските българи, първият полковник след 19 век, съратник на Лайош Кошут, на Гарибалди, учен, юрист, географ, българин по баща и майка.
Радваме се на голяма свобода в избора на програмата. Провеждаме концерти, изложби, литуратурни вечери – представяне на унгарска литература в превод на български; курсове по унгарски език; имаме и курс по унгарски народни танци два пъти месечно.
Предоставяме нашите зали за изложби на български художници, разширяваме непрекъснато кръга като идват не само унгаролози. Български поети и писатели организират тук литературни вечери. Това е част от нашата поликита, защото Унгарският културен институт „Балаши” се превърна в много приятно място за срещи, разговори и духовни преживявания. Следете програмата ни в нашия сайт. Вижте програмата за април тук.
