Още преди да започне „WelKome America!” в Театър "София", зрителят е подготвян с играта на един клоун със спукани балони. "Не може до безкрайност да надуваме балоните и да ги пускаме в небитието, защото когато се спукат, от тях излизат нашите бесове." – коментира Тея Сугарева – режисьор на пиесата от Матей Вишниек.
Ето и малко повече за Тея Сугарева: В София се играят още няколко нейни представления: в Младежкия театър „Николай Бинев” „Зазиданите” от младия и талантлив драматург Ясен Василев; в Камерния театър „Възраждане” пиесата „Робин” – също на млад и амбициозен екип. Тя се надява да продължи и „Мъртви души” – мултимедиен проект в Сатиричния театър. В това интервю Тея разказва за „WelKome America!” – за промяната, която сами трябва да направим и за репродуциращия се лош пример от предишните поколения.
Как избрахте 6 от 20-те пиеси в книгата на Матей Вишниек?
Матей Вишниек е много интересен драматург. В момента, в който правех своя избор, той въобще не беше представян в България. Винаги съм се вълнувала от нови проекти, защото няма натрупани очаквания към текста или към автора. На второ място ми допадна историята на неговия живот. Той е румънец, избягал от социалистическия режим, живял дълго време във Франция и никога не се завръща в родината си, дори след демократичните промени. В неговото творчество присъства усещането за неизпълнен дълг, предадена кауза, пропуснати възможности. Избрах точно тези шест пиеси, защото на пръв поглед те звучат злободневно, ежедневно или дори банално на моменти, но любопитното в тях е, че под тази еднозначност се съдържа голяма нетърпимост и болка от неосъществената промяна.
Какво става, когато човек не приеме промяната?
Тези пиеси се занимават с промяната като естествен човешки инстинкт, който всеки млад човек носи в себе си. Младите са поставени в свят на диктуваните отвсякъде американски мечти, американски начин на живот или дори да не е американски – някъде другаде се случва нещо по-добро от това, което е тук и сега. Облъчени от тези фалшиви ценности те искат да осъществят промяната на всяка цена, да бъдат адекватни на изискванията, да бъдат новатори, най-добрите. Това пренавиване, озверяването по наложени отвън идеали за добро задушава желанието още в зародиш, още докато то е естествено. Това е основната линия в цялото представление и затова съществуват тези интермедии – прекалено зрелищни, бутафорни, театрални, циркови и т.н. – това са средствата, а под тях се крият много несполуки и голямото желание да бъдеш нещо повече. Пиесите на Матей Вишниек са мигове от техния живот, в които се генерира енергията на тази неприспособимост и непримиримост към тук и сега.
Много впечатляващ е моментът с разваления телефон в „Тази страна държи на теб, бе!“.
В пиесата става дума за един затворник, шеф на затвора и един млад негов подчинен. В тази конфигурация може да се види как по-възрастното поколение, което не се знае от колко време седи на директорския стол във затвора диктува и изисква, а младият му подчинен започва да го копира. Виждаме как лошият пример се репродуцира от поколение в поколение.
Относно отворения финал на представлението как бихте продължила изречението: „Това не е кораб, а…”?
Самото начало на изречението е желанието да се предефинира цялата ситуация тук и сега. Оттам нататък всичко зависи от нашите действия. За мен е важно да се каже: „Това не е кораб…” и да се започне от някъде, от "Това е…" и не се знае до къде ще стигнем.
Дали зрителят ще направи някакви паралели между представлението и сегашната ситуация в България на протести и недоволство?
Вярвам и се надявам представлението да породи размисъл у зрителите, но посланията са по-скоро на асоциативно ниво. Нарочно съм се пазела в това представление да давам готови препратки към съвременната действителност в България, защото по този начин то щеше да стане злободневно. Важното е хората да се замислят, че не може да чакаме някой да дойде и да осъществи промяната вместо нас. Дали Америка ще дойде и ще спаси румънското момиче от първата пиеса или както ние очакваме Европарламентът да се намеси или някой еврокомисар да се застъпи за България – всички чакаме някого. А истината е, че ние съдържаме в себе си промяната, потенциала за нея, капацитета тя да бъде извършена. Важното е сами да направим крачката. Това определено е трудният път, но това е начинът.
Прочетете още:
„WelKome America!” в театър "София" – пиеса за промяната или отказа от нея