Петър Денчев е театрален режисьор, актьор и писател, роден във Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Носител е на награди от различни литературни конкурси. Пише както поезия, така и проза.
За проблемите, които поставя „Телефонът на мъртвеца“, предизвикателствата и творчеството днес говорим с Петър Денчев. Пиесата можете да гледате на 16 и 31 октомври във Варненския театър.
„Телефонът на мъртвеца“ – разкажи ни защо и как се случва у нас?
“Телефонът на мъртвеца” е една много интересна пиеса от Сара Рул, която поставих във Варненския театър през месец март и сега продължава своя живот в репертоарния афиш на театъра. Предполагам, че ще гостува в София след Нова година. Спектакълът ни се занимава с дигиталното и неговата метафизика в съвременния живот. Със съвременните измерения на емоцията, на любовта, на усещането за вярност и отдаденост. В самият текст на пиесата се споменава “Z” като знак на дигиталното поколение.
Представлението прескача през няколко метафизчин реалности – настоящето, чистилището и смъртта. И връзката между всички тях се оказва мобилният телефон в ролята си, както на съвременен тотем, така и в утилитарната му функция на инструмент за свързване. Спектакълът се играе с публиката на сцената, така че зрителите могат да стават свидетели на спектакъла от две гледни точки. Освен това използваме зрителната зала като пространство на смъртта, на отвъдното, откъдето мъртвецът проговаря, за да ни разакаже своята мъчителна история за невъзможността да избере на кого да се обади по телефона, усещайки, че е наближил сетният му час. Следващите представления през този месец са на 16 и 31 октомври от 19 ч. в ДТ “Стоян Бъчваров” Варна.
С какво те привлече Сара Рул?
Рядко попадам на толкова проникновен текст, който може да изговори едновременно хипотеза за съвременното състояние на човека – да проникне в неговите интимни проблеми, в самотата и желанието му за контакт. Това е едното. Другото, което силно ме привлече беше многообразието на средства, които предполага пиесата на Сара Рул. Тя инкорпорира в текста си различни театрални техники, които създават предизвикателство за артистичната организация на спектакъла, но и са предизвикателство пред актьорите, които трябва да използват различни жанрови похвати в изграждането на своите роли.
Аз съм изключително щастлив от поредната си среща с варненските актьори. Всички, които работиха в трупата намериха много личен подход към материята и това беше чудесно. Милена Кънева, Биляна Стоева, Николай Божков, Симеон Лютаков, Веселина Михалкова – всички те изградиха образи, които продължават да се развиват. Искам специално да посоча Полина Недкова – една актриса, която вече имам удоволствието да наблюдавам в развитието на спектакъла и намирам, че в нея има изключителен потенциал. Тя е млада и в известна степен прекалено аналитична, но в срещата ни тя изгради чудесна роля. Казвам го, защото когато разговаряхме преди това, непосредствено след премиерата не можех да я отделя категорично от целия състав. И сега, съвсем реално мога да кажа, че тя има постижение.
Най-предизвикателното в работата по тази пиеса?
Намирането на точната форма, на ритъма, на енергията. Тук много помагат пространството на сценографа Петър Митев, който създаде терен, който наподобява оптическите илюзии на Вазарели и това изключително помага за влизането в атмосферата и сложната среда на спектакъла. Музиката на Христо Намлиев пък намери драматургично приложение и по някакъв начин се вписа в жанровото определение – романтичен трилър с ноар елементи. Много ми хареса неговата идея да включим в музикалната партитура употребата на хамонд орган – един инструмент, много характерен както за психеделичния рок на 60-тегодини, така и за хард рока от 70-те. Така създадохме едновременно много тежка музикална среда, която обаче в своята звукова атака изгражда и атмосфера.
В новия сезон – къде можем да гледаме?
“Телефонът на мъртвеца” продължава да се играе във Варненския театър. Датите за октомври са 16 и 31. “Едноокият цар” от М. Креует също продължава да се играе на сцената във Варна. През октомври може да се види на 24-ти. “С любовта шега не бива” от Алфред дьо Мюсе (продукция на Пазарджишкия театър) ще гостува на 20-ти октомври в Младежкия театър. Предполагам, че и трите спектакъла ще продължат да се играят успешно до края на сезона. Иначе след Нова година, бих споделил по-конкретно следващите си планове.
Балканските ти пътувания, вдъхновения, споделяния – ще ни разкажеш ли за тях накратко?
През последните години много често ми се случва да пътувам из Балканите – Македония, Сърбия, Хърватия, Словения и това ми дава много любопитна перспектива на нашите собствени проблеми. Най-често поводи за тези пътувания са театрални и литературни фестивали или пък литературни резиденции.
Едно от най-любопитните неща са как балканските народи си приличат по това, че смятат себе си за център на събитията, за място, на което важните неща се случват – а пък всичко останало виждат като периферия. Ние не правим изключение от това, с малкото изключение, че понякога сме способни да признаем качествата и постиженията на някого друг наоколо – на някого от Сърбия, от Хърватия или Словения. Но на вътрешно ниво не сме способни да отличаваме своите собствени постижения, да ги посочваме и да настояваме, че тези хора заслужават подкрепа. Това се усеща дори в начина, по който хората се поздравяват. В някакъв смисъл това ни прави доста сериозна периферия, но нека да се запазим от обобщенията. Българското общество има някои постижения, които на всяка цена трябва да задържи.
Съвсем доскоро България беше сочена като пример за далновидна политика от сърби и македонция с членството си в Европейския съюз и НАТО, с висшето си образование и др. Днес ние се намираме в криза на идентификация и това не е нещо непременно лошо – тази криза се появи преди почти осем или девет години; аз усещах нейните зачатъци и по-рано. В този смисъл, ние като общност, а и на индивидуално ниво трябва да потвърдим своята модерна идентификация – участието си в отворения свят, участието си в съвременността, в дигитализацията. Съвременният човек еволюира, не само в социален план, ако искате дори в емоционален, а защо не и биологичен – биоетиката, новите технология и медицински условия ни изправят пред възможности, за които до този момент дори не сме подозирали.
Какво ново в „творческия бележник“ на Петър Денчев?
Има няколко много любопитни неща, но предпочитам да ги оставим за следващата ни среща, защото когато вече са факт, тогава ще имаме много повече какво да кажем. Не обичам да обявявам “следващите” неща, защото обикновено винаги се случва нещо, което да ги отложи или пък да ни спъне по някакъв начин. Не съм суеверен, но предпочитам да не създаваме излишно очакване.
Още по темата: