Дни преди годишнината от смъртта на великия руски автор Лев Толстой (20 ноември 1910 г.) на български ще излезе неговият автобиографичен труд „Изповед“. Книгата е първата в каталога на издателство „Кръг“, което си поставя за цел да издава стойностна литература за читатели на всички възрасти.
Есето „Изповед“ е написано през 1879 г., като само последните абзаци от него са добавени три години по-късно. Въпреки краткия си обем – едва 100 страници, текстът и до днес се приема за един от ключовите на руския класик. С тази творба писателят бележи преломен момент в живота си, когато цялото му разбиране за света рухва.
Лев Толстой навлиза в тежка депресия на 51-годишна възраст. По това време той разполага с всичко: здраве, голямо семейство, материални облаги, а романите му „Война и мир“ и „Ана Каренина“ вече работят за литературното му безсмъртие. И все пак творецът обмисля самоубийство: „Аз сякаш бях живял, живял, вървял, вървял, бях стигнал до пропаст и ясно бях видял, че пред мен няма нищо, само гибел. Не можеш нито да спреш, нито да се върнеш, нито да затвориш очи, за да не гледаш как пред теб няма друго, освен измамата на живота и щастието, истинските страдания и истинската смърт, пълното унищожение“.
Според някои литературоведи тъкмо „Изповед“ предпазва Толстой от „пълното унищожение“ в онзи критичен момент от живота му. Да запише на хартия всичките си страхове, грехове и съмнения, да премисли дните си – това го съхранява. Думите му са привидно подредени, но безкрайният поток на мисълта му е несъмнен знак за психологическа нестабилност. Това прави есето дори по-актуално за читателя днес.
„Изповед“ е забележително есе, защото позволява да се надникне в ума на един от големите творци, и то в момент на негова пълна слабост. Дори в най-уязвимото си състояние обаче Толстой разпростира размишленията си към класически текстове от Библията, Платон, Буда и Шопенхауер.
Драматичното слово на Толстой е преведено на български от оригинал от Денис Коробко, а дизайнът на корицата е дело на Димитър Кьосев. В края на книгата е поместен и послеслов от д-р Иван Ланджев, специално написан за читателите на „Кръг“. Университетският преподавател по руска литература и специалист по късното творчество на Лев Николаевич споделя: „Изповед“ е съчинение, което едновременно вярва и разчита на собствения си патос. С читателя също е сключен пакт за вза имно доверие, за извървяване на пътя заедно. Наред със саморазкриването е видимо и удовлет ворение от признатите истини и от достигна тите прозрения, желание те да станат общова лидни – авторовият глас отпразнува процеса на духовното пробуждане. „Изповед“ дава начало то на Толстоевата проповед“.
За издателя
Издателство „Кръг“ е най-новото българско издателство, то е импринт на издателство „Лист“. След биографичното есе на Толстой до края на ноември на български език за първи път ще се появи романът „Жена без път“ от Уила Катър. Почитателите на класическата американска литература ще се насладят на текста в превод на Надежда Розова. Катър, която твори в началото на ХХ век, вдъхновява някои от големите литературни имена, сред които са Уилям Фокнър и Ф. С. Фицджералд. От издателството подготвят за следващите месеци още философски текстове, детски и тийнейджърски издания.
Логото на „Кръг“ е начертано от Милена Вълнарова – графичен дизайнер, който работи основно в областта на шрифта.
За изданието
Лев Толстой – благородник по рождение, осиротял рано, взел участие в Кримската война, пожънал нечуван писателски успех с романите „Война и мир“ и „Ана Каренина“ – преживява пълен духовен крах на 51-годишна възраст.
По време на този срив именитият руски класик поглежда назад към живота си и го определя като „безсмислено зло“.
Между страниците на „Изповед“ Толстой запаметява своето вътрешно обръщане, в пълно отрицание на досегашните му ценности. Есето утвърждава за пръв път основните принципи на новия Толстоев светоглед, които ще бъдат неуморно повтаряни през следващите десетилетия. То позволява на читателите да сe потопят в объркания свят на един от великите умове в човешката история, но и да изплуват оттам, сякаш преродени. И готови за нов живот.
„Живях така близо две години и у мен се извърши преврат, който се готвеше отдавна и чиито заченки винаги са били у мен. Случи се това, че животът на нашия кръг, на богатите и учените, не само ми опротивя, но и загуби всякакъв смисъл. Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато действията на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото истинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го приех.“
Лев Толстой
Откъс
Кръстен съм и съм възпитан в православна та вяра. Учиха ме на нея и в детството, и през цялото ми юношество и младост. Но когато на осемнайсет години завърших втори курс на университета*, вече не вярвах в нищо от онова, което бях усвоил.
Съдейки по някои спомени, никога не съм вярвал сериозно, а просто съм се доверявал на наученото и изповяданото пред мен от възрастните, но това доверие е било доста нестабилно.
Помня, че когато бях на единайсет, едно мом че – той вече отдавна не е между живите – Во лоденка М., дойде някаква неделя при нас и ни съобщи най-новото си откритие, което направил в гимназията. Състоеше се в това, че Бог не съ ществува и че всичко, на което ни учат, е просто измислица (1838 г. [sic]**). Спомням си и как по-голе мите ми братя се заинтересуваха от тази нови на и ме повикаха на разговор. Също колко много се оживихме всички и взехме идеята за нещо любо питно и напълно възможно.
Освен това помня, че когато по-големият ми брат Дмитрий, вече в университета, неочаква но се отдаде на вярата с присъща за натурата си страст и почна да ходи на служби, да пости, да води чист и нравствен живот, всички ние, дори най-зрелите, не спирахме да му се подиграваме и неясно защо го кръстихме Ной. Помня как Мусин-Пушкин – докато бе попечител на Казанския уни верситет – ни кани на танци и с насмешка убежда ва брат ми (който иска да откаже) с аргумента, че и Давид е танцувал пред ковчега. Тогава разби рах шегите на възрастните и си правех извод, че катехизисът трябва да се учи и трябва да се ходи на църква, но нищо от това не бива да се взема твърде на сериозно. Помня и че като много млад четях Волтер*** и присмехът му не само не ме въз мущаваше, а напротив – забавляваше ме.
Моето откъсване от вярата се случи по съ щия начин, по който се е случвало и се случва и сега с хората от нашата прослойка. Струва ми се, че обикновено става следното: хората живе ят като всички останали, а всички живеят въз основа на началата, които не само нямат нищо общо с вероучението, но и в по-голямата си част са негова противоположност; вероучението не попада в ежедневието и в контактите с другите никога не ти се налага да се сблъскваш с него, и ти самият в собствения си живот няма нужда да се справяш с него; то се изповядва някъде там, да леч и независимо от всичко. Ако и да се срещнете, ще е само като с външно, нямащо общо с ежедне вието явление.
По живота на човек, по неговите дела, както сега, така и тогава, не може по-никакъв начин да се разбере дали той е вярващ или не. Дори и да има разлика между онези, които явно изповядват пра вославието, и тези, които го отричат, тя не е в полза на първите. Както сега, така и тогава яв ното признание и изповядване на православието в повечето случаи се среща у тъпи, жестоки и без нравствени люде, които се имат за много важни. Докато умът, честността, прямотата, доброду шието и нравствеността се откриват най-често у тези, които споделят, че не вярват.
В училищата се изучава катехизис и децата биват карани да ходят на църква; от чиновници те се изисква да приемат причастие. Но човек от нашия кръг, който вече не учи и не е на държавна служба, и сега, а в миналото още повече, може да живее десетилетия, без нито веднъж да си спом ни, че е сред християни и че самият се има за изпо вядващ православието.