Пъстроцветна екзотика, омайно благоухание, неочаквана любов, нови приятелства и жлъчна завист, която застрашава така дълго търсената от три сестри, бягащи от войната в Иран, хармония, изпълват страниците на романа „Супа от нар“ (ИК „Сиела“). Книгата на емигриралата в Ирландия писателка от ирански произход Марша Мехран съдържа също интересни и лесни за приготвяне традиционни ирански рецепти.
Пленяващият аромат на кардамон, канела и шафран се носи в благоуханна смес из улиците на сгушено в полите на свещената планина Кроу Патрик в Ирландия селце. Чароматът идва от кухнята на изоставена пекарна, в която три сестри от рода Аминпур се надяват, че най-накрая са намерили безопасно място, което могат да нарекат дом, след мъчителното си бягство от войната в Иран. Докато Марджан, Бахар и Лейла творят чудеса в кухнята, създавайки миниатюрен персийски оазис в дълбоката ирландска провинция, екзотичните красавици успяват да пленят мнозина, завързвайки куп нови приятелства. Пекарната, а покрай нея и трите сестри, процъфтяват и не след дълго (не)очаквано любовта също влиза в живота им!
Дали щастието може да бъде пълно обаче, или завистта на по-тесногръдите жители заплашва да изтръгне сестрите от новооткрития рай и да ги запрати обратно на улиците на Иранската революция? Може ли действително любовта да надвие всичко? А дали наистина е по-силна от завистта?
Между страниците на тази заплетена и трогателна история за приятелство, бягство от войната, любов и кулинарни изкушения от Изтока с аромат на кардамон и розова вода ще откриете и полезни рецепти за някои традиционни ирански ястия – долме, супа от червена леща, млечна напитка дуг, агнешки абгущ и др.
Марша Мехран (1977-2014) е писател от ирански произход, известна с международния си бестселър „Супа от нар“. Родената в Техеран Марша е дъщеря на счетоводител и учителка, които са поддръжници на религиозното учение бахайство, зародило се в района на днешен Иран през XIX век и обявено за най-гонената религия в шиитски Иран. С настъпването на Иранската революция през 1979 г. семейството на Марша емигрира, прекарвайки следващите няколко десетилетия в различни държави, дори континенти – Аржентина, Австралия, САЩ. През 1994 г., след като визата ѝ за престой в САЩ изтича, Марша Мехран се установява в Ирландия.
Дебютният ѝ роман „Супа от нар“, публикуван през 2005 г., е преведен на повече от 15 езика и е издаден в над 20 държави по света. Следват „Rosewater and Soda Bread“ („Розова вода и квасен хляб“) и „The Margaret Thatcher School of Beauty“ („Училището за красота „Маргарет Тачър“), която излиза посмъртно. На 30 април 2014 г. Марша Мехран е намерена мъртва в дома си. Обстоятелствата около смъртта ѝ остават загадка и до днес.
Откъс – Марша Мерхан – „Супа от нар“
За Марджан Аминпур уханието на кардамон и розова вода, както и на басмати, естрагон и чубрица, бе всекидневна миризма, толкова обичайна, колкото бе – поне така си представяше тя – мирисът на разтворимо кафе и мазни сандвичи за традиционната западняшка кухня.
Въпреки че бе родена в земя на древни пустини, където сухата почва се смесваше с натрошените останки от стълбовете на Персеполис, Марджан притежаваше голям талант за отглеждане на растения. Бе научила от ранна възраст, още преди да знае имената на билките на фарси, как да изкуши и най-упорития разсад, за да покълне. Напътствана от нежните ръце на баба[1] Пируз, стария брадат градинар, който се грижеше за градините на семейния им дом в детството ѝ, младата Марджан отглеждаше косматите стъбълца на ригана и златистата ангелика в тъмни купчини пръст. Пръстта извличаше влагата си от топящия се планински сняг, който се стичаше от близкия Алборз към по-богатите предградия на Техеран, за да потече и в големия осмоъгълен фонтан на семейство Аминпур. Бълбукащ в центъра на защитената с висока стена градина, басейнът бе облицован с тюркоазени и зелени исфахански плочки.
Докато Марджан тренираше очите си да откриват първите жълти пъпчици на естрагона или подмолния бурен, пълзящ по ствола на копъра, баба Пируз ѝ разказваше за многобройните прочути градинари, родени на персийска почва.
– Авицена – започваше той с леко прокашляне, – Авицена е бил най-големият почитател на растенията от всички тях. Знаеш ли, Марджан ханум, че този мъж първи е направил розова вода? Изстискал нежните цветчета заради маслото им и после бутилирал скъпоценната течност, за да може светът да ѝ се наслади. Какъв персиец, какъв човек! – възкликваше старият градинар, като прекъсваше лекцията си само за да запали ягодовия си тютюн, който пушеше в малка лула, направена от криво и чепато дърво.
Вече пораснала, Марджан пазеше най-топли спомени за баба Пируз и градината от детството си и те не я напускаха, където и да отидеше. Не минаваше и ден, в който да не се огледа за купчина пръст, в която да зарови ръце. Само с помощта на голите си кокалчета, в чиито линии с годините се бяха вдълбали глинеста пръст и тор, тя засаждаше в гънките на почвата избраните билки или цветя, нашепвайки им нежни и изпълнени с любов думи на кураж. И колкото и голо да бе въпросното парче земя преди това, щом Марджан му отделеше своето специално внимание, нямаше граници за растенията, които можеха да разцъфтят в лехите.