Стоянка Грудова основно пише поезия за възрастни. Има издадени четири поетични книги: “Свят” (1981), “Съзнание” (1986), „Аз рибата” (2012) и „Бъдещето между нас“ (2015). Автор е и на книги с поезия за деца: “Ангелче братче” (2000), “Молитвениче” (2007) и „Звездичка с рошава косичка” (2009). Животът и творчеството й са свързани с Бургас.
Разкажете ни за своите стихове – как и къде Ви намират? Как ги ловите?
Ако се отнасят до отговор на екзистенциален въпрос, винаги идват през процепа на някакво просветление – след провокация от външния свят, било от разговор, четиво, среща с природата. Съзнанието понякога е като препълнена чаша, към която е достатъчно да се долее само още капка и тя изведнъж прелива. Тогава изтеклото е много повече от капката. Отговорът е бил на ръба на осъзнаването и му е трябвало малко, за да се прояви.
Понякога в състояние на унес, когато се отпускам в потока на думите и емоциите, стиховете някак от само себе си се утаяват в края на разлива. Такива стихове идват от дълбините на подсъзнанието и невинаги носят бисери. Каквото и да носят обаче, те ме пречистват и, макар да ме разголват без мярка, намирам за нужно да споделям онези, които имат общовалидни послания. Слава богу, че болката и тъмнината все повече ме напускат.
Общо взето, стиховете си идват сами, когато съм готова да ги произнеса. Колкото до поезията за деца, може би там съм „улавяла“ някои образи и ритми – докато пътувам, наблюдавам детски игри, тананикам си…
Поезията съпровожда живота ви – стихове за деца и стихове за възрастни. Накъде сме без нея?
Напускала съм полето на писането, за да се отдавам на дейности, чиито мотиви са били същите, както в стиховете ми – да променям себе си и човешкия свят към по-добро. Многократно съм го правила, защото не съм виждала как поезията би имала средствата да го постигне. Оказа се, че това недовиждане е било по-скоро недоверие в собствените ми сили и възможности. След 25 години мълчание излезе „Аз рибата“, после „Бъдещето между нас“ и ето сега си казвам: не мога да променя целия свят, но мога да променям себе си и да свидетелствам чрез езика как това се случва. Хората имат глад за живи примери на духовна опитност, а поезията е най-близко до дъното на душата. Наистина, накъде без нея? В този фин план на човешката ни същност със сигурност има как да си помогнем в извисяването на визията за самите себе си и за света.
Оценява ли се днес поезията като цяло? Има ли място за нея в живота на обикновения човек?
Тенденциите са противоречиви. В различните съсловия различно се оценява. Но често се натъквам на обикновени хора, които обичат да четат поезия повече от мен и знаят наизуст повече стихотворения, с което ме засрамват. Значи има място в живота. Но доколко самият живот в неговата дълбочина и пълнота намира място в поезията, е друг въпрос. Поради днешната й разноликост и разкрепостеност тя явно се счита за най-достъпното словесно изкуство, нещо което я прави уязвима откъм ограбване на художествената й функция. Изкушените да пишат стават все повече, а умението на мнозинството за работа с поетичния език се движи под границата дори на граматическия минимум. Мисля си – дали пък този повсеместен устрем към писането на стихове не е свързано с терапевтичната роля на изповедта? Болно време – болни души навсякъде. Тъжно ми е за поезията, но по-тъжно ми е за тях и не искам да ги съдя. Все пак държат перо в ръката си, може и да се спасят…
Вие самата откъде търсите вдъхновение? Социалните теми сякаш доминират в Аз рибата – споделеност, болка, търсене, но и оптимизъм и борбеност четем.
Още в първите си стихосбирки клонях към лирика със социално-философски търсения. Разбира се, от сегашна гледна точка, не дотам успешно – поради голямата идеологическа мъгла в главата ми. Докато търсих ясно небе, падна голямо спъване в предразсъдъци и блъскане в бетонирани убеждения… Накратко:
вярата ми в съмнителни идеи
не ме опорочи
но ме отложи с половин живот.
Всяко зло за добро – сега главата ми е бистра, виждам пътя и слънцето над него. Продължават да ме занимават социалните теми, но ъгълът от който ги гледам, ми дава друг хоризонт за осмисляне и друга светлина за отразяване. Трайно съм привързана към темата за диалектиката на живота и бъдещето на човечеството. И за любов да пиша, пак ще е в този контекст.
Какво пожелавате на читателите на Kafene.bg?
Тук е просторно за духа място. Има свежест и разнообразие в търсенето на теми. Читателите могат да получат удовлетворение и от един нормален, чист български език, на който са написани материалите със забележителна отговорност към фактологията. Пожелавам им да имат повече лично време за приятни срещи с изкуството и културата в Kafene.bg!