Всички най-нови, непубликувани никъде другаде стихове на Недялко Йорданов, създадени от април 2016 до юли 2017 г., излизат в новата му стихосбирка „Мрън-мрън“. Ще я намерите на книжния пазар с логото на издателство „Милениум“.
Мислите на обичания от поколения поет за живота и смъртта, за младостта и старостта, за вдъхновението, за обичта и близостта, за времето, в което живеем, са облечени в прелестните, напевни, емблематични за творчеството му рими. Неговите „словесни ребуси за любовта“, мъката му по изгубените за родината българчета, копнежът му да не замлъква перото му за дълго, са част от темите в премиерната поетична книга. Но все пак над всичко е обичта – към внуците, към читателите, към родината и нейните светини и най-вече онази истинската любов с голямо Л.
Поетът е нарекъл книгата си, влагайки доза самоирония, като е заел заглавието на едноименното стихотворение „Мрън-мрън“. Но всъщност сборникът е силен, разтърсващ и вълнуващ до сълзи. Ето как започва всичко:
О, боже, закъде съм… Шегата настрана.
Почти не се заглеждам във хубава жена.
Сънят ми е реалност… Реалността е сън…
И значи… И изобщо… И въобще… Мрън-мрън!
Така звучи стихът с емблематичните думички, но той не е достатъчен, за да възприемем чувствата на автора като едно обикновено мърморене, присъщо на златната възраст. Творецът разголва душата си до най-интимните й струни, създавайки прекрасна мелодия от рими, сътворявайки отново изкуството, с което през целия си живот е докосвал не само умовете на читателите, а преди всичко техните сърца. Това е неговата същност, работа, призвание, онази част от него, която го определя най-силно и с което не иска да се раздели и за миг. Затова в стихотворението „Не си отивай“ поетът се обръща към онова „мъничко човече“, което не му дава мира и постоянно го подтиква към работа:
И ето… Пиша… Бързам някак… Защото знам, че нямам време…
И има смисъл… Има смисъл… Все нещичко от мен да вземе
човекът, който ме разлиства и ми навлиза във душата…
А ти не бягай… Всяка сутрин ме гъделичкай по петата…
Във възрастта на равносметките – лични и философски, в „Ние хората“, Недялко Йорданов прави портрет на човека изобщо с неговата преди всичко дуалистична същност:
Още сме тука… Още сме живи!
Злобни. Жестоки. Добри. Милостиви.
Нежни. И груби. Страшно себични.
И благородни.
…Еднакви… Различни…
Хора… Човеци… Бог е създал
абсурдна смес от Слънце и Кал.
В стихотворението „Обичам те…“, посветено на родината, надделява болката, породена от нашето съвремие, когато България е предадена от „хиляди жестоки хора“. Но все пак поетът намира сили да завърши оптимистично, обръщайки се към отечеството с думите: „В теб зрее стръкче съпротива…“.
Изключително вълнуващи и искрени са стиховете, посветени на Васил Левски, в навечерието на 180-годишнината от рождението му, която чествахме на 18 юли т.г.:
На двадесет и осем… Боже мили…
Какви са тези нечовешки сили!
На тридесет и седем… На бесило…
Самотен сред всеобщото мъртвило.
Какво си виждал, братко мой, тогава?
Нима такава днешната държава?
Раздорите… Годините мъчителни…
Народе???? С тези страшни въпросителни.
В „Неочаквано“, въпреки че „предписва ти Докторът пълна почивка“, лирическият герой иска пак да усети порива на любовта, онази на първото влюбване, и се обръща дръзко и с усмивка към обичаната жена:
Никой сериозно не вярва, че ще се случи със него..
Беше… И смешно… И грешно… Младо ни беше… Къде го?
Стига ме гледа накриво… Ах, упорита кратуна…
Дай ми поне един път истински да те целуна.
А когато помисли за първата важна среща на порасналата си внучка с това голямо чувство, Недялко Йорданов става тревожен:
…толкова старо премеждие е Любовта.
Или сливане може би… Или внезапна раздяла…
Непредвидена болест… Хронична… Без никакъв лек.
Или златен кафез… Ето, блъска се птицата бяла.
Но в същото време пожелава на девойката тази среща и дори й предлага да й я разкаже невинно – като приказка:
… А времето тече…
И как момичето ще срещне едно добро момче…
И ще го срещне, няма начин… Дано да е добро…
Например в пълното със хора лондонско метро…
Или сред умните студенти във шумния колеж…
То ще се случи, малка моя… И нека! Щеш, не щеш…
По-болезнено, несъумяващо да се справи с границите на времето, е чувството на твореца към по-малката му, едва двегодишна внучка. На нея казва:
Времето едва ли ще ми стигне…
Няма да изпитам с тебе всичко…
/…/
Тичай право срещу мен… Не спирай…
Влюбена… Пораснала голяма…
Трябвам ли ти – спешно ме намирай…
Нищо че отдавна ще ме няма…
Авторът се отдава смело на чувствата си, макар че лекарите му забраняват силни емоции:
Никакви вредни последни емоции.
Вредни надежди… И вредна любов…
По момчешки непринудено и дръзко той отхвърля предупрежденията им:
Нека е вредно… Нека е вредно…
Нека е весело… Нека боли…
И затова си живей до последно.
Нека… Когато – тогава… Нали?
Най-новият римуван подарък, който поетът по традиция поднася на жена си актрисата Ивана Джеджева на връх рождения й ден – 18 юли – тази година е още по-важен, защото отбелязва и златната сватба на влюбеното семейство:
Спомни си всичко, вечна моя… Ах, времето изтече.
И точно петдесет години навършиха се вече.
Дори за мен, дори за тебе звучи невероятно.
И няма никаква надежда за връщане обратно.
Поемата завършва с гневно обръщение към единственото, което може да ги раздели:
Нали сме заедно все още… Нали не сме самички.
Нали отново ще се върнат излитащите птички.
Онази… Гадната… Да знае, че дявол ще я вземе.
Часът е още единайсет… И значи има време…
И още по-сигурно е, че има време, когато две души и две тела са толкова слети, както в последното стихотворение от книгата – „Внезапно“, написано на 22 юли:
Шуми, шуми морето зад потните стъкла…
Унесеният ритъм на двете ни тела…
И тайно… Незаконно… И кой ще ни спаси…
И стръвните ми пръсти във нейните коси…