Стефан Цанев е поет, писател, драматург, журналист. На тазгодишния Панаир на книгата по случай 24 май издателство PRO book щe представи книгата му "Анини приказки" – фототипно издание за колекционери, което включва за първи пъти целия набор от приказките в оригинал с рисунките на Климент Денчев. Книгата ще има 2 премиери – за възрастни на 27 май от 19.00 ч. в НДК, зала 3.1. и за деца – на 28 май от 12.00 ч. пак там.
В това интервю разговарям с него за 24 май, за цензурата при социализма и днес, и за жълтата преса като морален убиец.
Вие сте творец с богата биография. Как бихте се представили за читателите на Kafene.bg?
Аз съм преди всичко поет, защото смятам, че поезията наред с музика е най-висшето изкуство. Пиша малко поезия, защото стихове трябва да се пишат само в краен случай – когато това, което мислиш, не може да бъде изразено по друг начин. Дори пиесите ми не са сюжетни и белетричнични, а приличат на разширени стихотворения. Пиша също и статии, имам един роман, но поезията за мен е върхът на удоволствието и стремежите ми.
В навечерието сме на 24 май. Промени ли се акцентът на празника през годините?
Много бих искал да се промени. Смятам, че 24 май трябва да е Националният празник на България. Първо, това действително е необичаен празник, тъй като други народи го нямат. Второ, 3-ти март не би трябвало да е Национален празник, по няколко причини – подписването на Санстефанския договор не е такава важна дата и поне за 1 милион души това е тъжен ден. Не може един турчин да се радва, че сме се освободили от неговото робство. Но най-важният ми аргумент е, че ние сме народ, който сам си е създал азбуката.
Смятам, че това е малко известен факт. Кирил е създал глаголицата по заповед на Византийския император, в услуга на великоморавския княз Ростислав и ние нямаме нищо общо с това. Тази азбука стига до България чрез учениците на Методий, но фактически тя не се употребява. Климент и Наум изобретяват истинската азбука, с която си служим. Аз също бях заблуден, като мислех, че се нарича кирилица понеже уж Климент я е нарекъл така в чест на своя учител Кирил, както пишат българските хроники. Аз дълго търсих и не намерих такъв документ. Питах също историци – такъв документ няма. В житието на Климент пише, че той за по-голяма ясност е заменил буквите на своя учител с други знаци. Да замениш даден звук със знак е много лесно. Така че заслугата на Кирил си остава, разчитайки 42 звука в нашия говор.
Оттук започва въпросът: защо нашата азбука се казва кирилица и кой я е нарекъл така? Нашите книги са написани на тази азбука, а чрез църковните книги азбуката стига в Русия. През 1700 година Петър І-ви поради факта, че тази азбука е трудна за четене и петачана, създава така наречения „гражданский шрифт”. Именно този шрифт по-късно се нарича кирилица. Руснаците го наричат така, не ние, българите. Те все пак те са постъпили толератно като не са я нарекли „руска азбука”. Но аз се питам, защо ние не я наричаме българска азбука, а я наричаме кирилица?!
Чувал съм много пъти как чужденците на запад казват, че пишем с руски букви. Сега имаме шанса, влизайки в Европейския съюз, да лансираме своята азбука като българска, така както гърците наричат своята азбука гръцка, арменците – арменска и т.н. По принцип всички азбуки се наричат по името на народа, който ги е създал. Глаголицата е създадена от византиец и действително няма нищо общо с България. Но кирилицата е създадена от българин, на нея са написани първите книги и тя има пълното право да се нарича българска азбука. На гръцката азбука пишат 10-тина милиона. На нашата азбука все още пишат 300 милиона души. Може би ние имаме комплекса на малката нация и затова нямаме куража да кажем, че сме създали нещо велико. По този въпрос съм писал до нашите политици и не разбирам защо не го взимат предвид. Вече почти изпускаме шанса да известим на света, че тази азбука е наша. Ето това бих искал да се чуе на този 24-ти май.
В едно интревю Орхан Памук казва, че пише, защото животът е кратък. Вие защо пишете?
Писането е целят ми живот, но никога не съм се оплаквал, че изкуството е трудна работа. Веднъж, когато гостувах в телевизията, Кеворк Кеворкян ме попита какво бих искал да пише на надгробния ми паметник. Аз отговорих: „Тук лежи един човек, който цял живот се е забавлявал”. Това е философията на живота ми. Самият процес на писане за мен е лесен, той е удоволствие. Трудностите идват след това – през социализма беше трудно да се пребориш с цензурата, а днес не е лесно да реализираш написаното. Писател, който се измъчва докато пише, ще измъчва и читателите си.
Преди няколко дни на представянето на "Анини приказки" споделихте, че заради цензурата няколко приказки не са били напечатани, нито са излъчвани по телевизията.
Да, така беше. В тървото томче на „Анини приказки” бяха публикувани само 4 приказки, 3 не бяха допуснати. Една от тях беше „Приказка за овчарчето”. Цензурата е най-безпомощното средство на една диктатура и издава, че някой се страхува за властта си.
Цензура е имало и веднага след Освобождението ни от турско робство. Налагат я Стамболов и Захари Стоянов, като вторият се обявава против „слободията в печата”. Може би е имал известно право. Днес жълтата преса плаче за цензура, защото тя нарушава човешките права като оклеветява човека. Но подадеш ли жалба в съда, в следващите им броеве ще бъдеш разфасован, смачкан, смлян. Жълтата преса е моралната проказа на нашето общество. Тя извършва морално убийство. Би трябвало омбудсманът да защитава правата на гражданите си и в такива случай не оклеветеният човек, а държавата да дава под съд вестника. Тогава това вече няма да е цензура, а защита. Неотдавна в един жълт вестник имаше подобна публикация за мен. Веднага написах обратно писмо до главния редактор. Публикуваха го. Призовах ги на страниците си да отворят дискусия по темата за жълтите публикации, но до този момент нямам отговор. Ако човек съди по образа на нашето общество от жълтата преса, излиза че в България живеят само мошеници, крадци и бездарници. Тревожнен е и фактът, че тази преса излиза в огромен тираж – „Уикенд” се печати в 700 000 броя. Това означава, че най-малко 700 000 българи се зомбират от тази преса. Още по-обезпокоително е, че все повече вестници и списания започнаха да пожълтяват, за да могат да се продават. Тази преса става все по-силна и с това, че заради доброто заплащане привлича кадърни журналисти.
Въпреки нерадостната картина, която описахте, оптимист ли сте? Накъде върви България?
България твърдо стои на едно място и не знам дали скоро ще мръдне. Стамболов е изказал доста зловещо мнение, че докато новото поколение не поеме кормилото в своята родина, корабът ще се клатушка на едно място и добро ще направи на България онзи, който отрови всички българи над 20 години. Моисей 40 години е водил евреите през пустинята, докато не умре и последният, живял под египетско робство. Когато споделих това с моят брат, той изказа предположение, че тогава 40 години е била средната продължителност на живота, а днес тя е 70. Значи ако от началото на демокрацията са минали 20 години, ни остават още 50, докато започнем да се оправяме, но това е в кръга на шегата. Често гостувам в училища и читалища и виждам, че в България расте едно много умно и интелигентно младо поколение. Така че, надежда има.
Сега какво пишете?
Предстои да излезе стихосбирката ми „Небесна гледна точка”. Почти съм готов и с пиеса с работно заглавие „Кошмар”. В нея Ботев се връща и чука на врата на Съюза на писателите. Драматургичният текст разглежда същата идеята за страха на властимащите да не ги обвинят, че са изневерили на идеалите си. Темата е въз основа на истински факт. Хората от по-възрастното поколение си спомнят, сигурно, че през 60-те години на ХХ век наистина плъзна слух, че Ботев е жив. Започнаха да смятат на колко години би бил той и за всеки случай в Съюза на писателите, точно срещу входа, закачиха голям негов портет. При социализма имаше времена, когато се допускаше известна критика, но от всичко най-много ги беше страх да не ги обвиниш, че са изменили на идеалите си. За жалост днес темата е все тъй актуална.
Прочетете още:
Излязоха оригиналните фототипни "Анини приказки" от Стефан Цанев с рисунки от Климент Денчев