С разрешението на автора – Светла Енчева, препечатваме нейното интервю от Marginalia.bg със Стефан Иванов – поет и автор на пиеси. Заглавието, текстът и снимките са идентични с оригинала. Цялото интервю вижте тук.
Новата ти стихосбирка „Навътре“ излезе пет години след предишната „Списъци“. Как се промени за тези пет години? Има ли нещо, което през 2009 не би написал, а го има в „Навътре“?
Голяма част от предишната е писана в Париж, докато учех там, и е доста по-сурова, затворена, отчуждена и дори, може би, неразбираема. Така ми се вижда днес. Може и да греша. Преди пет години смятах, че е изпълнена с любопитство, с разбиране и с обич към случките на всекидневието. Към грозното и красивото. Към заобикалящото ни като цяло. Към случайните гледки, на които човек е свидетел. И от които нещо в теб казва „щрак“, шашнат си, мръднало е нещо, започва верижна реакция, колелото се завърта и писането вече не е игра на думи или упражнение. Нещо е блеснало за миг и можеш да се опиташ да регистрираш блясъка. Да го хванеш. Ще дам пример. Първото стихотворение в „Списъци“ е за една подобна софийска случка. Чаках за сандвич на опашка от десетина човека, бях някъде по средата. Някой ме потупа по рамото. Беше клошарка. „Господине, колко е часът?“, каза тя. „Един и половина“, отвърнах. Тя се разрида, докосна ме по лакътя. Държеше календарче с Богородица и Младенеца. „Не искам да го купя“, казах й. „За тебе е“, отвърна тя. Взех го. Минута по-късно пак ме потупа, държеше химикалка. „Не мога да я взема“ казах. „Това е нещо важно за теб“ – и ми я натика в ръцете. Взех сандвича, седнах, започнах да ям. Тя се приближи, загледах се – в счупените й нокти, в ожулените й ръце, в износените обувки. Подаде ми един лев. Излезе, без да погледне или заговори друг.
Иначе, има много неща, които не съм и не бих написал през 2009 и ги има в настоящата книга. Много неща се случиха оттогава, не само за мен в личен план, а и за всички нас, в социален и в политически план. Надявам се да имам сетива за това, което се случва. Искам да реагирам.
Бих искал и да благодаря на издателство за поезия „Да“, на Силвия Чолева, на Иглика Василева и на Калоян Игнатовски за това, че тази книга съществува. На Марин Бодаков за редакторските усилия и на Яна Лозева за оформлението.
В немалко от стиховете ти става дума за смърт, за преживяване на загуба, за лично възкресение. По-крехък ли стана животът в твоето усещане за него, отколкото преди пет години?
Дълго време човек се смята почти за безсмъртен. Даже и да му е тъжно, дори и да е губил близки. Животът е изключително крехък. Срам ме е, че често пъти разхищавам време. А имам желание и нужда да разговарям повече с близки хора, да си виждаме очите, а не само профилите във фейсбук или съобщенията. Времето ни рони и трябва да полагаме усилия за близост. И за да помним от какво сме съставени. Какви са тайните, необяснимите неща, приятелствата, които ни правят това, което сме. Които ни карат да прегърнем някого или да се вслушаме в думите на познат или непознат. Да му чуем историята. Да не сме предатели на интимността си. Да се доверяваме на сълзите от радост и от тъга. Да не изтласкваме автентичността си зад броня от ирония, инерция и омаловажаване. За пет години може би започнах да благодаря и да се извинявам. Може би преди не го правех толкова. Зарежда ме да се държа добре или поне вежливо. Става ми хубаво. Добре ми е да копирам на някого нещо, което ще го зарадва. Да се обадя по телефона или на живо да кажа няколко изречения, които, може би, са ясни и се подразбират, но е добре да бъдат изказани, засвидетелствани, повторени. Малки неща. Не ме е срам да ги правя. Именно защото животът е крехък, а утре може и да ни няма. Не мисля, че трябва да се чака смъртта на някого, за да се кажат думите, които могат да бъдат споделени и приживе, в присъствието на живия.
„Има натрупване. Има отговорност. И отвъд тях има безпокойство. Голямо безпокойство.“ Тези думи от „Предчувствие за край“ на Джулиан Барнс стоят в началото на стихосбирката. Към какво е отговорността? За какво е безпокойството?
Има натрупване на време и на опит. То е непосилно леко, олово, което се носи над земята, но и лесно можеш да се усетиш погребан жив от тежестта. Има отговорност и грижа към живота – собствения, на близките и към живота на тези, които не са вече край теб, защото те продължават да са наоколо, докато са удържани в смисъла и в пламъка на паметта. Докато са жива плът от паметта. И отвъд това има безпокойство, защото никой и нищо не може със сигурност да ти каже какво да правиш. Кое е редно и кое не е редно. Няма истински и неопровержим център. Няма неизбежна центростремителност. Нищо не гарантира пълноценността на дните. Нищо не задължава думите да звучат смислено за някого. Дори за изричащия ги. Понякога човек няма причина за доверие в друг човек. Разколебаването може да е на всеки ъгъл. Тъгата, безсънието, липсата на перспектива, депресията, цялостното обезсмисляне дебнат и могат да те завладеят. Понякога не е толкова лесно да се следва препоръката на Чехов – „хванете се здраво за останките от вашия живот и ги спасете“.
Пишеш стихотворения по повод на важните събития, които се случват, както журналистите пишат коментари. Поради това може би на някои им изглеждаш „поръчков поет“. Как, според теб, поезията се „връзва“ със събитията на деня?
Приемам навътре реалността, реагирам й. Била тя и посредствена – що се отнася до мизерията и бездарието на политиката ни. Тъжно ми е. Повече от тъжно ми е. Искам да кажа, че някои неща са нагли и безпардонни безумия, и го казвам. Както и колкото мога. Реакцията ми е директна и неподправена. Вълнуват ме тези неща до състояние на погнуса. Но не мога да си затварям очите и ушите за тях. Не искам да обяснявам на детето си, ако някога имам такова, как съм бил зрител, че нищо не съм могъл да направя или не съм казал, че съм бил наблюдател на едни безобразни феномени и даже не съм казал, че са отврат. Има една песен, чието заглавие е достатъчно красноречиво – “If You Tolerate This Your Children Will Be Next” („Ако толерираш това, децата ти ще са следващите“, бел. ред.). Поезията се връзва със събитията на деня като някаква външна реакция на инстинкта за неприспособимост, както го нарича Георги Рупчев, да не можеш да свикнеш със състоянието на нещата. Или като „силата на вкуса“, за която пише Збигнев Херберт – „съвсем не се искаше прекалено силен характер/ имахме частица от необходимата храброст/ но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус/ Да на вкус/ който те задължава да си излезеш да направиш гримаса/ да не спестиш подигравката“.
Как реши да отидеш при бежанците и да напишеш стихотворение заедно с тях?
Преди това бях отишъл с приятели да занесем храна и дрехи в лагера за бежанци във Враждебна. („Враждебна“ е забележително, знаково наименование.) Помогнах, колкото мога, и на „Приятели на бежанците“. Изключително смислени каузи. После получих покана от една организация, която уреждаше срещи на бежанци с хора, които правят изкуство. Към три-четири часа и с помощта на преводачи – Азис Таш и Мая Ценова – разговарях за литература с бежанците. А още в началото на срещата ни им дадох листчета. Помолих ги от едната страна да напишат най-щастливата за тях дума, а от другата да сложат най-нещастната. Пазя тези листчета. Върху едно от тях пише „Сирия“. И от двете страни. От думите върху тези листчета написах стихотворение, което тутакси им беше преведено. Няма да забравя погледите на тези хора, след като го чуха. Както няма да забравя и погледа на момче от дом за деца в Берковица, където ходих няколко пъти. Невинен поглед. Показвах на момчето корица на книга и се опитвах да го науча да срича. Всеки път сякаш успявах. При следващото посещение почвахме отначало. Казва ги буква по буква. Х. Р. И. С. Т. О. Б. О. Т. Е. В. Казва ги всичките една по една. Накрая изплюва „Иван Вазов“. Така се казва училището му. Питам го коя е столицата на България. По инерция отвръща „Иван Вазов“. Карам го да ми покаже тетрадките си. Преписвал е нещо от дъската. Не може да разбере какво е копирал. Някои хора не могат да избират. Не са виновни, че не знаят. Няма да получат образование. Не могат да се преборят и да надскочат средата си или ограниченията, които тя им налага. Това момче, което не идва от война, а от мирно планинско градче, не може да напише нещастна или щастлива дума. Не знае, че не знае.
Защо правиш връзка, някак дори без да си поемеш дъх, между бежанците и момчето от дома за деца, лишени от родителска грижа, в Берковица? Историята с детето, което не може да запомни „Христо Ботев“, те е впечатлила толкова много, че я повтаряш отново и отново.
Момчето не само не може да запомни, а и да прочете, да разбере не само думите, но и смисъла на написаното, на каквото и да е написано, на който и да е текст. Това не може да не ме впечатли. Не бих могъл да го забравя. Срамно е училище, което е в град, а не, например, в гора или в мечешка пещера, да формира такива ученици. Както е срамно и отношението към бежанците. Също както е грозно и отношението на държавата към старите хора, към инвалидите, към слепите, към бедните. Те сякаш са невидими за институциите. А ако са видими, то те са поставени в сгради, подобни на складове за хора, подобни на бунище за хора.
Ходиш на митинги в защита на чужденците, на протести против расизма, на гей паради… Защо?
Защото хората имат право да живеят такива, каквито са, ако не нарушават законите. Има конституционни и човешки права и ги уважавам. Защото няма да забравя как на първия прайд на два метра от мен – на асфалта на „Евлоги Георгиев“ по канала на Перловска – гореше коктейл „Молотов“. Беше метнат от човек, който е убеден, че хората нямат право да живеят такива, каквито са. Защото знам какво е да те блъскат надолу по стълбите в подлеза на „Ялта“ и на университета, защото си със значка със зачеркнат пречупен кръст. Защото знам какво е да те псуват, да ти крещят и да те гледат на кръв и да те наричат педераст, защото си рус, въпреки че приятелката ти те държи за ръка.
Какво мислиш за „Луковмарш“?
Искам да не ми се налага да мисля за него. Искам да не се случва. Искам българите да са повече човеци и хора, отколкото българи. Искам да се отделят много повече средства за образование и култура, за да не се налага непрекъснато да се обясняват неща, които са самоочевидни. Трябва спонтанно да може да се прави разлика между черно и бяло, редно и нередно, човешко и нечовешко.
В последните години пишеш и текстове, които се превръщат в театър. Какво ти дава правенето на театър?
Изключително съм благодарен на Маргарита Младенова и Иван Добчев, че ми показаха отвътре живеенето в театъра. Правенето на театър ми дава усещане за пълноценност, за диалог и за особен вид общност. Интензивна и силна форма на живот и на среща на човеци. Дава ми усещането, че гледам по-съсредоточено, че може би усещам по-силно някои неща, които преди съм пренебрегвал. В театъра разбираш, че всеки и всичко има значение. Това е отборно събитие, невероятна експедиция. Трябва всички да вървят в една посока, а не всеки да е за себе си и да поеме накъдето му скимне. Театърът учи на уважение. Хората в театъра, не само актьорите и режисьорите, са странни и невероятни. Мога да седя по цял ден в театъра на репетиции и просто да наблюдавам.
Запознах се с поезията ти, а и с теб покрай нея, от блога ти. Защо вече не блогваш?
Блогвал съм повече от десет години. Това са хиляди и хиляди постинги. Може би ще се върна към блога. Нямам чувството, че това е затворена страница. Не съм спрял да пиша, все пак.
Facebook прави ли блоговете излишни, според теб?
Тази социална мрежа не прави нито блоговете, нито книгите, нито вестниците, нито графитите излишни. Улеснява комуникацията и организацията, но не мисля, че зачерква други начини на виртуална публичност. Важното е какво се пише, а не къде.
Какво ще кажеш, за което не съм те попитала?
За което не си ме питала, ще отговоря с https://www.youtube.com/watch?v=zY7UK-6aaNA. С приятелско мълчание, което се опитва да разбере незададения въпрос.