Режисьорът Стайко Мурджев е възпитаник на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“- Смолян. Завършил е НАТФИЗ (2009), специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Пламен Марков.
Режисьор е в трупите на Драматичен театър – Пловдив, Театър „Българска армия”, Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен и Театър „София”.
Стайко Мурджев сподели за читателите на Кафене.бг повече за работата си по впечатляващата постановка „Франкенщайн“ в Театър „София“.
Какъв бе пътят Ви до този текст и след това – до премиерата му под Ваша режисура?
Това е дълъг път, разбира се. Бих казал и доста прозаичен – тежки преговори с ръководството, тежки преговори за авторски права и всичко останало. По-интересното за мен беше пътят на идеята. Оставяйки за малко настрана фантастичното, приказното и нереалистичното, това си остава един разказ за различния човек – в неговите различни аспекти. Фигурата на различния е Създанието, дело на Виктор Франкенщайн, но и самият той също е различният човек.
Единият е различен по свой избор, а другият е различен по съдба, по присъда, по карма. Лично мен това дълбоко ме интересува, от гледната точка на отхвърлящия различния човек. През цялото време се питах: „Ако отхвърлям различния, не отхвърлям ли различното вътре в себе си?“ Въпрос, който не изненадва интелигентния човек. Вместо да отхвърлям различното в себе си, не мога ли да се срещна с него, да се конфронтирам с него, да се разбера? Ще се хванем ли ръка за ръка, ще продължим ли или – не?
Една от многото теми в спектакъла, която наистина ме вълнува, е дали ключът към приемането на различния и отърсването от страха към него е любовта наистина. И ако тя е отговор, то дали е решение. Не мога да се ангажирам с отговор на тази главоблъсканица, както и представлението не може да се нагърби, защото както съвременното, така и изкуството по презумпция не би трябвало да дава отговори, а само да задава въпроси.
Това са двете основни теми – за отхвърлящия различния, страха от непознатото, като по този начин го виждаме грозно, без то всъщност да е такова, и в този случай любовта наистина ли е решение.
Имахте ли страхове, беше ли Ви страх, работихте ли чрез този текст по свои страхове?
Има терапевтични постановки, но не мога да кажа това за „Франкенщайн“. Има постановки, които те отървават от нещо или те снабдяват с чувство и с нов поглед. По-скоро тук моите търсения бяха чисто професионални – опити в търсене на една по-особена естетика в присъствието на актьорите, различна органика, разказване по един малко по-студен начин.
Колкото по-голямо е кълбото от емоции и чувства, толкова по-привидно статуларно е разказана историята. Търсенията ми тук бяха стилистични. Не мога да кажа, че това е представлението, което е „бръкнало“ дълбоко в мен и ме е разтърсило и преподредило. Разбира се, имам такива представления, но тук имахме малко време за правенето и тази драматургия е по-скоро една интерпретация на романа, но в един по-линеен, по-приказен план. Тази драматургия е по-скоро разказване на една приказка, но ние все пак не правим детски спектакъл и трябваше да се намери точният, адекватен, органичен начин на разказване, затова и търсенията бяха стилистични.
Тази силна енергия на сцената – актьори, сценография, хореография, музика – как успяхте да я постигнете в това представление?
Енергията на репетиране беше завладяваща още от самото начало. Самата актьорска група започна да работи много добре още от самото начало. Взаимно си гласувахме изключително доверие, за което съм изключително благодарен. В театъра без тази спойка нищо не може да се случи.
Имаше една революционна енергия в работенето на този текст, която предизвикваше усещането, че ще се случи нещо, което преди не се е случвало. Това беше едно мое смътно усещане, не знам дали всички от екипа са имали същото, но знаех, че каквито и да са перипетиите – извървяваме пътя на нещо сериозно. И мисля, че тази недоизказана, но много веществена енергия за нещо голямо, сериозно, различно, което по много прост и в същото време силен начин говори с вътрешните ни личности – някак организира този водовъртеж от енергия, който е усетила публиката. Хората в залата не могат да усетят нещо, което го няма на сцената.
Разкажете за „планината“ и това стилно сценографско решение?
Това е решение общо – на сценографа и мое, ние работим в абсолютна колаборация. Тази форма, която в един момент може да бъде планина, в друг – по-трансцендентен символ, е по-пластична като смисъл. С Марина Райчинова първо коментирахме дълго произведението на Мери Шери, сблъсъкът и едновременно хармонията между природата и електричеството. Стигнахме до решението да се задълбаем в идеята за хармонията между тях. От друга гледна точка искахме да имаме усещане за адреналин, за опасност, за спиращо дъха действие.
Започнахме да разсъждаваме и по плоскостта – каквото е горе, такова е и долу – и така започнахме да се ориентираме по едно такова визуално разрешение на въпроса за пространството. Заровихме се в доста алхимични книги, документи, алманаси. Много от визията е вдъхновена и от идеята за черната прима материя на алхимиците и техния камък – как изглежда, какво виждаме през него и чрез него. Така се роди тази планина, камък, наклонена плоскост, черен рубин и всичко, което може да видите.
Това е и огромно предизвикателство – с хореографиите върху наклона, а актьорите задължително трябва да са в добра форма. Тялото на актьора е неговият инструмент, ако не е настроено правилно – ще свири фалшиво.
Как бихте поканили зрителите да дойдат да гледат Франкенщайн?
Мисля, че е много важно съвременният зрител да не се страхува от изкуството. Живеем във време, което започва да маргинализира природата на чувствата и големите екзистенциални въпроси. Отрича цялостно въпросителността към живота. Изкуството, една от неговите сериозни причини да съществува и мисията му е да задава въпроси, да „дълбае“ надолу, към несъзнаваното, към непознатите човешки пространства, и да „осветлява“ много сериозни, „зазидани“ и „заровени“ навътре теми.
На пръв поглед това звучи страшно, да – това може да доведе до криза. Но това е и възможност за ново начало. Всъщност всяко представление, като произведение на изкуството, всяко произведение на изкуството е някаква несъзнавана възможност за ново начало. Така бих поканил хората да дойдат да гледат театър. Във всяко представление се крие „опасността“ от ново начало. Какво по-хубаво от това!
За още интересна информация относно постановката: