Навън беше страшна августовска жега. През прозорецът се чуваха някакви неясни гласове, бързащи да се скрият на сянка. Дори мухите жужаха лениво. Пердето леко се раздвижи от въображаем полъх.
„ – Ти си млада… Ще забравиш. Ще минат дни. – настоя упорито той. Тя се усмихна.
– Преди малко известих на царя, че утре ще замина в един родопски манастир. Там ще се подстрижа под името Теофана. Тази вечер е последната, в която се явявам пред света. Сбогом, Радуле…
Гласът й прозвуча съвсем тихо. Тя му направи знак да не я следва и изчезна безшумно в сенките на звездната градина. Лека като сън.”
Дочетох последната страница на книгата и скочих. Навлякох анцуга и тичайки, обух джапанките. Хукнах по стълбите два етажа по-надолу до съседката Калинка. Зазвънях на звънеца… Никой… Още един път… Никой… Почаках малко, с надеждата да чуя някакъв шум отвътре. После тръгнах нагоре, вече не толкова ентусиазирана. Защо не си бяха вкъщи? Толкова много исках да взема трета част и да я прочета. Не исках и за миг да спирам приказката. Този вълшебен свят на героизъм и предателства, на интриги и духовно извисяване, на любов и изгода.
Да. Това бях аз. Преди много години. Прекарвах летата си така, четейки затворена в стаята. Приятелите ми заминаваха по селата при бабите си и там изживяваха нечовешки приключения. А аз градското дете, оставено без нито един роднина в провинцията, четях исторически романи и през тях преживявах всичко, което ми липсваше в детската стая.
Днес години по-късно, влизам в малката книжарница на Попа и заставам срещу рафтовете, издигнати до тавана като кули. Искам да си избера нещо интересно. Погледът ми шари по заглавията. Паулу Коелю, Хорхе Букай….. Нещо друго?…. Изведнъж в очите ми се набива едно заглавие и в главата ми нахлуват спомени. Спомените за Мария, дъщерята на цар Калоян. Посягам и вземам книгата. Отварям на предговора и зачитам, не защото смятам да я купя, а заради сантимента от миналото. Попадам на дълъг предговор. Там, някакъв човек разказва за рeпресии, за лагер, за пренаписване на книгата под натиска на комунистическата власт. Оставам като попарена. За какво говори този човек? За Фани Попова-Мутафова ли става въпрос? Поглеждам отново корицата на изданието. Да, „Дъщерята на Калояна”. Отново се връщам на предговора: „ …. обвинена е във великобългарски шовинизъм и фашизъм”. Взимам следващата книга – „Йоан Асен ІІ”. Отварям и пак. Пак огромен предговор, само че този път с копия от документи. Някаква жена спира книгата от издаване заради – „…твърде остарял и идеалистичен поглед върху историята на България” и липса на „марксическо осветление на епохата и на положението на народните маси”. Изчитам всичко, въпреки, че синът ми громи рафта за детски книги и постоянно ме дърпа да ми покаже нещо. Накрая го изтиквам от книжарницата, а в ръцете ми са двата тома от четирилогията „Асеновци”. Карам към вкъщи, а в главата ми е тя. Фани Попова-Мутафова. Досега беше просто име, което стоеше зад едни от любимите ми романи, сега образът й започва да придобива плътност. Възможно ли е докато аз съм си лежала в леглото и съм се учила на родолюбие, тя да е била в лагер? Възможно ли е животът на тази жена да е откраднат, за да мога аз и ние да знаем? Всичко това, не може да излезе от главата ми и едва дочаквам вечерта. Приспивам детето и сядам пред компютъра.
Била мъничка и крехка. Много красива. Обичала бижутата и марковата парфюмерия, любимият й цвят бил лилав, често ходела облечена с него. Била дъщеря на генерал и съпруга на известен архитект. Но докато светските й колежки от онова време се мотали по паркове и журове, тя четяла, пишела и развивала културна дейност. Била един от топ авторите на държавата. Книгите й се купували като топъл хляб, а тя продължавала да търси и изследва. Обикаляла българските светини, за да попие от техния дух. Заедно със съпруга си и малък брой видни интелектуалци, станала член на основаната през 1938 година историко-научна организация „Ордата”. Дружеството имало за цел да обяснява истината за нашата древна история. По това време в България се разпространявал един доста повлиян от други държави мит. Според него „славянското море погълнало малобройната дружина на Аспарух”. Оттук започва и драмата. Това дружество съсипва живота не само на Фани, но и на сподвижниците й: Чавдар Мутафов, Димитър Съсълов, Николай Станишев, Петьо Петров, Любен Христов-Елемаг. След идването на комунистическия режим, членовете на „Ордата” са обвинени във фашизъм и са подложени на репресии. В протокол 4 на УС на СБП срещу името на Фани Попова-Мутафова е записано: ”Най-ярко проявената фашистка писателка у нас… Същата е способствала да бъде насадено в нашата художествена литература национал-социализма и българския шовинизъм.”
Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години строг тъмничен затвор. След тежка битка на приятели и роднини, е освободена предсрочно, но над книгите й „Солунският чудотворец”, ”Дъщерята на Калояна” и „Иван Асен ІІ” е наложено вето повече от двадесет години. Фани се завръща съсипана от пребиваването си в затвора. Освен многобройните здравословни проблеми, тя страда от чести пристъпи на панически страх, граничещ с параноя. Радостта от освобождаването й е вгорчена и от новината, че съпругът й арх. Чавдар Мутафов е изпратен в лагер, където остава близо година. Скоро след освобождаването си, Чавдар умира. Фани остава съвсем сама. Голяма част от предишните й приятели сега я подминават, от страх пред режима. Не излиза от къщи, защото е сигурна, че е следена от държавна сигурност. Онази мъничка, красива и крехка жена, сега е само сянка на миналото си. Живее в тясна стая, натъпкана с книги, мебели и спомени. Ходи винаги загърната в огромен вълнен шал и води безмилостна битка с пернишката си печка. Често, за да я подпали, къса страници от спряната от продажба книга „Иван Асен ІІ”, с бройки, от която е натъпкан целия й таван. Опитва се отново да пише, но сковаващият страх не й позволява да довърши ръкописите на „Елена Драгаш” и „Реката”, огромният роман, започващ от траките и завършващ със съвремието й.
През 1962-а година ветото над книгите пада и Фани може да издава отново. Има обаче едно условие: да пренапише предговора и да редактира книгите! Фани заплаща голяма цена за преиздаването. Трябва да се отрече от всичко, в което вярва. Месеци наред, тя се колебае. Не може да се пречупи. Накрая „Дъщерята на Калояна” излиза с нов предговор, приятелите й смятат, че в целия текст неин е само подписът. Всичко останало е написано от някой „доброжелател”. Част от близките й я подкрепят, Николай Станишев казва: ”издаването на Фанините книги си заслужават един предговор”, но не са малко и тези, които я обвиняват в предателство на каузата. От различни краища на страната започват да валят обвиняващи и дори обидни писма, че се е продала, че тя била тяхно знаме, нещо свято, а ги е предала. Фани отново се затваря в къщи, раздирана от терзания дали преиздаването на Дъщерята си е струвало. Книгите обаче започват да живеят свой собствен живот. На сцената на театър „Сълза и смях” на ул. Раковски бият камбаните на някогашния Търновград в чест на освобождаването на България от византийско робство под предводителството на братята Асеновци.
Един ден в средата на май 1977 година, мъничка, слаба жена с вързоп в ръка се опитва да хване такси към Медицинска академия. Това е Фани Попова-Мутафова. Болна е от туберкулоза, а положението се влошава много бързо. Приемат я веднага в болницата, там тя дочаква края си. На 1 юли, великата писателка си тръгва от този свят.
През 1986-а година, романът „Иван Асен ІІ”, е отпечатан в огромния тираж от 102 224 екземпляра. През 1989г. „Иван Асен ІІ” е допечатан в нов тираж от 100 109 екземпляра.
Загасих компютъра и отворих новото издание на „Йоан Асен ІІ”. Тогава не можах да я намеря. Останах си така, сега дойде времето да я прочета……
„В далечината, връз един зелен хълм, се мярна тънко, вито кале, което отново изчезна при един завой на пътя. От устата на кръстоносците се изтръгна радостен вик.
Земята на българите.”
В памет на Фани Попова-Мутафова