Соня Тодорова – автор на романа "Перлите на Ади Ландау" (издателство "Колибри") и на "Практически наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други" седи на дивана в стаята за срещи в Издателството, а аз обсипвам с въпроси за първия й роман и нейна втора книга – "Перлите". Заглавието е тайнствено и разпалващо въборажението. А в книгата става дума и за толкова други неща, включително за Втората световна войната, и за съдбата на евреите. Затова разговорът ни можеше да е дълъг, но умишлено го съкратихме. Надявам се да ви накара да посегнете към книгата.
Нека започна отзад-напред. Последната страница на „Перлите на Ади Ландау” е библиогарфия, което не е типично за роман. Така ли подходихте към книгата – като към научен проект?
Когато започнах да я пиша, нямах това предвид – героите тръгнаха и се развиха. Докато в един момент не установих, че тяхната съдба толкова много зависеше от околните събития, че нямаше как да не включа историята, иначе нямаше да е истинско. Дори в наше време, седемдесет години по-късно, събитията около Втората световна война не са достатъчно избистрени, особено що не отнася до историята на Австрия и на България през този период. Накратко моят отговор – да, съзнателно вкарах някои „трикове” от научната си работа, като се опитах да бъда максимално обективна, а включително имах честта да разговарям с живи свидетели на някои от събитията, като записвах различни гледни точки. И днес има множество факти, които звучат по различен начин в зависимост от това, откъде ги гледаш; и досега ние не сме наясно с обективната истина, а вероятно и никога няма да бъдем. В някои случаи, когато не е ясно кой е крив, кой прав, се доверявах на разказа на живите свидетели.
Има ли конкретна случка от живота на участниците в събитията, която влезе в романа?
Да, изредила съм ги в края на книгата. Освен това си позволих да впиша и други случки, които събрах от много разговори, не само с хората, на които конкретно благодаря. Използвах частични събития от живота на моето семейство, на мои познати и приятели, от прочетени или видени от мен. Затова нито един от героите ми няма конкретен прототип, но голяма част от нещата, които им се случват, са се случили на някого някога. От 
друга страна, след като тези образи се появиха и заживява собствен живот, започнаха да им се случват неща съвсем естествено. Сега, когато книгата вече е завършена, ми е трудно да кажа кое откъде съм взела и взела ли съм го наистина.
Книгата ме впечатли с много неща, но със сигурност две от сцените ще останат дълго време в съзнанието ми – смъртта на двама от героите ви. Тези моменти са толкова реалистични, болезнени и лирични едновременно.
Не бих искала да влизам в подробности и да издавам части от книгата, но ще призная, че наистина се оказа много трудно един писател да убие героите си. Случваше се ми за пръв път и ми беше неприятно да го направя. Но пък самата историята се развиваше логично и аз до голяма степен имах чувството, че записвам нещо, което се развива независимо от моите желания. В същото време се опитах да не пиша страшни неща – нито на мен ми е приятно, а и възможно да ги напиша, смятах че и на повечето читатели нямаше да им е приятно да ги четат. Всички знаем за ужасите и когато говорим за тях, не е необходимо да влизаме в подробности, достатъчно е те да се подразбират. За мен е по-важен разговорът около ужасите, какво е довело до тях и какво можем да направим, а за да не стигаме дотам отново.
Това всъщност аз отличих и като особена черта на разказването – въпреки страшната тема за войната, преследването на група хора и за Холокоста, вие пишете поетично, лирично, на места дори има хумор.
Това беше единственият възможнен начин за мен да пиша тази книга, най-малкото защото нямаше да мога да спя. Докато работех по книгата се наложи да изчета много неща, които не ми беше приятно да чета. На няколко пъти карах моя съпруг да мине дадени книги преди мен и да облепи снимките с хартия, за да не ги виждам. Затова си помислих, че това е тема, за която е добре да се говори, но избягваме да го правим, защото ни е страх , че няма да можем да спим. Опитах се да говоря за тази тема по поносим начин, по който няма да ни е страх – нито аз да го напиша, нито вие да го прочетете.
В книгата има много теми, включително и за майчинството, за грижата към децата, и си представям колко им е било трудно на хората по време на война да останат грижовни родители.
Да, така е, но това е единственото нещо, което му остава на човек – когато е родител или се грижи за някого, дори да не му е родител. Този аспект много ме вълнуваше. Когато говорим за такъв тип събития – войни, конфликти и страдание, ние сме склонни да се откъсваме от контректното, от личностите. Говорим за „те”, „жертви”, „страдащите” и забравяме, че всеки един от тези „те” е „аз”. Той обича някого, той е нечий родител, той има страхове и надежди, той е личност. Когато погледнем на всеки друг като личност, която ние самите можем да бъдем, нещата изглеждат по друг начин. Точно това исках да покажа – конкретни и обикновени личности, които преминават през огромни ужаси, но си остават живи, уникални хора. Те са жертви на войната, но си остават хора – всеки с характера си, със страховете си и стремежа си да оцелеят, със стремежа да защитят децата си, да им осигурят храна, да им карат, да ги възпитават, отвереме-навреме да си правят шеги с тях, за да тече животът и да продължават напред. Да, те са същите хора, просто са поставени в други обстоятелства. Но те реагират при тези обстоятелства по същия начин, по който биха реагирали в обикноевния, мирния живот. Те не се превръщат в нещо друго, защото са жертви на Холокост или на друг геноцид, или са сирийски бежанци, например.
Романът „Перилите” може да бъде и премер за това как хората, поставени в условия на хаос, се стремят да изградят техен малък ред в него.
Да, и това го има в романа. Имах честта да говоря с г-жа Сергеенко, която е имала лошата съдба като дете заедно със семейството си да попадне в Аушвиц. Тя ми разказа много неща, за което й благодаря. Благодаря й също за нещата, които не ми разказа. В нейния разказ точно това ме впечтали – как например си затворен в един влак без храна и вода, не знаеш къде отиваш, а се опитваш да си намериш ъгълче, където да легнеш, защото трябва да се наспиш. Опитваш се в този хаос и ужас да си намериш твоето ъгълче, за да продължи човешкото, защото ти си човек, не може изведнъж, да се превърнеш в нещо друго, защото си жертва. Ти трябва някак си да се наспиш, някак си нещо да пийнеш, някак си да говориш с друг човек до теб. Това са конкретни хора и с нуждата да оцелеят с малкото, което имат – да хапнат нещо, да се прегърнат.
Мисля си , че „Перлите на Ади Ландау” ще даде повече стимул и мотив на хората днес да ценят живота, който имат.
Дай боже да е така. Аз имах щастието да говоря с много възрастни хора, които са минали през много страшни неща в живота си, които и днес не живеят прекрасно. Тези хора страшно ме впечатлиха с хъса си, с това, че са стегнати, отворени към живота. И си помислих, че може би, ако човек е преживял някакви много страшни неща, се стяга завинаги. Друг е въпросът какви белези е оставило миналото върху него. Не искам да звучи морализаторско. Но когато започнем да хленчим за някакви битовизми, нека се замислим, че на 300 км от нас животът е много по-страшен.
Има ли го това послание в книгата, че нищо в живота не е толкова страшно, че да не можеш да продължиш да живееш?
Да, ако успееш да запазиш искрицата вътре в теб, която да те движи напред.
Да минем към третата част на книгата , в която действието се развива в наши дни. Едно семейство с две деца живее в 
София. Точно в този момент си представих, че отваряте една невидима скоба и вмъквате в нея другата си книга "Практически наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други"
Благодаря ви, че сте го забелязали. Има го, но не съм го търсила умишлено. Нямаше как да опиша повторно части от първата си книга, защото първо, не исках да се повтарям. Второ, центърът на романа щеше да се измести, друго беше важното в тази книга. Трето, не исках да навлизам в твърде битови неща. Четвърто, ритъмът и стила на разказа щяха да се нарушат. Пето, исках тази част от книгата да протече по-бързо.
Но, все пак да кажем за читателите – който иска да разбере повече за живота на младото семейство в София, да прочете (смее се – бел. редактора)
Получавате ли отзиви от читатели?
Засега са малко, очаквам читателски писма с нетъпрение. Моя близка приятелка ми каза, че според нея книгата е кратка. Като се замисля, може би наистина тя носи повече обем в себе си, но така я почувствах, така я написах. Надявам се преходът между фикция и документалност да е достатъчно плавен и да не дразни. Би ми било интересно как читателите чувстват тези моменти. Писах книгата с любов и от сърце. Тя няма за цел да назидава, нито да вкарва мои трактовки за историята и тези събития. Ще се радвам, ако романът породи разговори в обществото за неща като етикетиране на хора, преследване на хора, робуване на предрасъдъци, гражданска съвест и смелост.
Нищо не казахме за заглавието – имаше ли алтернатива и каква е ролята на тези перли в романа?
Имаше една дума повече, но моите редактори бяха така добри да го съкратят, за което им благодаря. То се отнася съвсем буквално към съдържанието на книгата, но в същото време не казва нищо, така че на мен лично ми се струва много добра идея.
Но перлите присъстват от първата до последната страница.
Да, романът е за перлите на Ади Ландау.
Вижте видео:
Соня Тодорова за "Перлите на Ади Ландау", бягащия човек и войната