21-ви юни – лятното слънцестоене, което тази година се превърна в лятно дъждостоене, беше белязано и с още едно събитие, носещо същото име. Това е „Слънцестоене“ 3 – една среща на съвсем млади и все още млади поети, обмяна на мнения и опит, и разбира се, връчването на две награди за поетични книги, публикувани през 2014 година – „Биньо Иванов“ за принос в българския поетически синтаксис и наградата „Памет“, тази година посветена на Георги Рупчев. Тази среща съ-битие, както водещата на това поетично матине Ренета Бакалова я нарече, се състоя в пространството на „+ това“, изпълнено неделния предиобед на 21 юни с невероятно положителна атмосфера и усмихнати хора.
С наградата „Биньо Иванов“ беше удостоена Екатерина Григорова за книгата й „Дъска по мокрия пясък“ (изд. „Ерго“). Както тя самата се изрази, има нещо, което я сближава с Биньо Иванов и това е усещането за поезия. Стиховете на Екатерина Григорова са много живи и изглежда, че се раждат много естествено и непринудено, както се ражда природата. Много малко неща, създадени от човека, носят такава естественост и в нейната поезия тази естественост е едно от най-ценните неща.
Ето какво написа на следващия ден Екатерина Григорова на своята страница във Фейсбук:
„Щастлива съм за тази награда, но има и нещо друго, което искам да споделя. За мене е изключителна чест да се окажа свързана чрез нея с поета, който осъществи квантов скок в съвременната ни поезия. Мисля си, че в това отношение Биньо вдигна не летвата, ами земята, с която полетяха безшумно къщи и река, сламки и влажни прашинки, обърнати дрешки и счупени рамки на прозорци – до невъзможната правилност на „другата трева“, където всичко си стъпва на мястото. (Дали и поетът – накрая?) Ако ме питат отново за приноса на Биньо Иванов, ще повторя онова, което казах вчера пред БНР, а то е артикулирано и от други, макар по различен начин. Ще кажа, че Биньо Иванов ни даде мащаба за постижимото радикализиране на поетическия език (нали за това говори формулировката на наградата!). Как го направи ли? По скромното ми мнение – като отвръщаше на общия ужас с ужасяващото, каквото е красотата. Прост трик, но за него се иска радикален автентизъм. А той го имаше. И ако трябва да изведа признанието докрай, защото такъв е моментът – нещо мъничко от това естествено доверие в ината винаги ме е карало да се идентифицирам с поета, към когото изпитвам много повече от верен респект. Думата за това не я споменавам, за да се изпълнят с нея всичките форми. Благодаря още веднъж на Уважаемото жури и на всички, които споделиха посланията на празника.“
Наградата „Памет“ беше връчена на Иван Ланджев за книгата му „Ние според мансардата“ (изд. „Жанет 45“). Книга, за която през изминалата година се появиха много рецензии и отзиви, но тук ми се иска да цитирам определението на Петя Хайнрих: „Книга, която компенсира екстремната си консервативност със струящ интелект“. Сякаш именно наградата „Памет“, с тазгодишното й посвещение на Георги Рупчев е точната награда, която истински подхожда на втората книга на Иван Ланджев, която единодушно всички прочели я, считат за блестяща в стилово отношение. Останалите поети, отличени с номиниции за награда „Памет“ бяха Албена Тодорова, Александър Байтошев, Владислав Христов, Златозар Петров, Ивайло Добрев, Керана Ангелова, Людмила Миндова, Стефан Иванов и Стойчо Младенов (изредени тук по азбучен ред).
След това млади автори четоха свои стихотворения, което бе голяма чест за поканените, които сега правят първите си по-уверени стъпки в поезията и сред които имах удоволствието да бъда и аз. Вярвам, че се получи смислена среща съ-битие, която докосна дълбоко и осмисли деня на присъстващите.
На снимката: Ирен Петрова