Слав Бойчев е млад и амбициозен, усмихнат и непосредствен. На пръв поглед изглежда като всеки друг току-що завършил студент, който тепърва поема юздите на живота си. Но когато поведеш разговор с него дори и непринудено на по кафе, лека-полека неминуемо се увличаш от неговия жар и безгранично желание да постигне нещо голямо. Той определено знае какво иска и го прави добре, защото зад гърба си има вече две много успешни премиерни представления на спектакъла "Следобедни игри", реализиран изцяло със собствени средства. До преди една година Слав Бойчев все още изучава Актьорско майсторство в НАТФИЗ – днес вече е основоположник на един нов модел за България – частното продуцентство в театъра. Как се случва всичко това, Слав Бойчев сподели в това интервю, дадено специално за читателите на Kafene.bg.
Как стигнахте до идеята за създаването на България Арт Груп? В интервю за Az-Jenata.com Уляна Чан казва, че се борите с вятърни мелници. Смятате ли, че бъдещето на театъра е в модела на частното продуцентство?
България Арт Груп беше нещо, което отдавна замислях – още докато бях студент преди една година. Никога не съм си представял, че след като завърша ще се редя на опашки и ще приемам всяко предложение – само и само за да играя. Предпочитам да не се качвам на сцена, отколкото да приемам всяко предложение. За мен най-важното е смисълът, който намирам, когато се захващам с дадена роля, с дадено представление. Не обичам актьорите, които се захващат с всичко. Затова създадох продуцентската компания. За да имам избор. За мен актьорското майсторство има смисъл, само когато го използваш като средство да кажеш нещо важно на някого – на хората.
Относно интервюто на Уляна – прочетох го, благодаря й за хубавите думи. Не знам дали са вятърни мелници това, с което се боря, но нямам намерение да спирам. Знаете ли – сферата на театъра и на изкуството и културата въобще е най-изоставащият сектор в икономически план в България. За 20 години преход всеки друг отрасъл малко или повече напредна, излезе от соц модела и започна да се развива по пътя на пазарната икономика. Единствено театърът продължава да си живее в едно време, което вече го няма. Като тук е много важно да се отбележи, че имам предвид театъра не като изкуство, а като мениджмънт, като управление. Не може след 20 години театърът да продължава да работи на загуба. Не може да не се развива икономически. Не е реално, не е адекватно. Нещо изначално в системата е сбъркано. Не може един театър да получи 500 000 лв. субсидия и да върне 200 000 печалба. В такава ситуация просто се сменя директора, който е довел загуба на стойност 300 000. Това са грешни пари на данъкоплатеца. До момента, в който директорите не са мотивирани да печелят, няма да са мотивирани и да вкарват публика в салона. Актьорските възнаграждения ще продължават да са смешни, актьорите ще търсят халтури, за да преживяват и благодарение на този омагьосан кръг и на тази икономическа некадърност истинското изкуство ще се озове в канала, невидяно от никого, а на преден план ще изпъква чалгата. Защото, колкото и да ми е мъчно да го кажа, тя знае как да се развива икономически и да се показва, а нашият театър не. Именно затова съм на мнение, че бъдещето на театъра е в частното продуцентство – защото е много лесно да си безотговорен, когато ползваш държавни пари и като няма публика просто да кажеш: Еми, не стана. Когато някой поеме личен финансов риск, тогава ще направи невъзможното, но продуктът му ще бъде видян. Ще се бори със зъби и нокти за публиката. И това е прекрасно, защото все повече хора ще бъдат привлечени да гледат истинско изкуство, а не чалга. И ще има развитие и конкуренция, нови идеи, креативност, а не застой и приспиване на удобното рамо на държавната издръжка.
Разкажете ни малко повече за Вас – кой е Слав Бойчев и какви са неговите амбиции?
Аз мисля, че преди малко бях достатъчно откровен, що се отнася до мен. Трудно ми е да разкрия амбициите си в няколко изречения, а и не бих го направил. Преди време, когато създавах Актьорски школи МОНТФИЗ, някой ми каза, че в това няма бъдеще и че няма начин едни актьорски школи да не са на загуба или най-много на нулата. Мисля, че много бързо му доказах обратното. Сега искам да докажа на практика и тезата си за управлението на театъра – има бъдеще в частното продуцентство и много скоро ще разберем, че това е единственият начин театърът да се развива бързо и да достига до повече хора. Много са ми интересни някои хора, като кажат: „Ти искаш всичко да се комерсиализира.” Защо „комерс” е мръсна дума в България. Нали смисълът на едно велико произведение е да достигне до повече хора. Точно то трябва да бъде комерсиално управлявано, а не чалгата. Истинският театър трябва да бъде по-добре рекламиран, повече да се шуми около него, да се конкурира в рекламно отношение с халтурата, за да може повече хора да го видят. Трябва именно чрез агресивна реклама да се привличат повече хора към театъра, отколкото към халтурата. И в това няма нищо лошо. Не е ли „Кръстникът” на Копола една комерсиална продукция? Пречи ли му това да бъде едно изключително художествено произведение? Не мисля, че му пречи – даже му помага. Ако продуцентите му не мислеха комерсиално, филмът щеше да бъде видян от сто пъти по-малко хора. Ние трябва да разберем, че театърът трябва да се бори за внимание. И не трябва да се позволява вниманието на аудиторията да е по-голямо към чалгата, отколкото към качествения театър. Именно със средствата на комерса можем да водим тази битка.
Кого харесвате повече – актьора или продуцента Слав Бойчев?
За да не правя компромиси с актьора, трябва да го има продуцента. Харесвам ги и двамата. Плюс това – откакто се помня, не мога да правя само едно нещо, не ме свърта. Прекалено много обичам това изкуство, за да съм само актьор. Искам да имам по-голям принос към българския театър, а това само един актьор не може да го свърши. Радвам се, че на този етап двамата не си пречат един на друг, а дори обратното – помагат си.
Защо избрахте именно “Следобедни игри” да бъде пилотният проект на компанията?
Защото виждам смисъл това представление да се играе. Имаме какво да кажем, чрез него. Виждам обществена функция в съществуването му. То е едновременно брилянтна комедия и в същото време една сериозна удивителна, която трябва да свети денонощно в съзнанието на хората – проблемът с жестокостта, насилието между децата. Трябва да носим отговорност за това, което те виждат от нас, за това, на което ги учим. Ние сме отговорни към тяхното разитие, защото те копират нас, те са наша проекция и много трябва да внимаваме – утре те ще бъдат адвокатите, лекарите, актьорите, продуцентите, политиците и каквато я свършим ние днес чрез тях, такъв ще бъде светът утре.
Какви са Вашите впечатления от реакциите на хората от премиерните представления – трудно ли възприемат една такава тежка тема като детската жестокост?
Предсталението е така направено, че да не е „тежка драма”, а обратното – един спектакъл, изтъкан от непрекъснати комични моменти – един след друг по-смешни и неочаквани – „Следобедни игри” е комедия на ситуациите. Тук всичко минава през смях, през много комични и на пръв поглед невинни случки, докато най-накрая се стига до жестокия финал – като на игра. Много се радвам, че публиката се смее през цялото време и от един момент нататък смехът секва и хората се замислят. Убеден съм, че представлението продължава да ги вълнува много след като излязат от салона. Това за мен е истинската комедия – да се смееш през сълзи и в един момент всичко да се преобърне в теб и да се запиташ: на какво си се смял всъщност. Другото е някакво безмислено гъделичкане, от което освен да приспиш сетивата си и да надебелееш, друга полза няма.
Какви са предизвикателствата пред един толкова млад екип като вашия?
Да се реализира. Да свърши онова, което смята за правилно и да го свърши по неговия начин. И да може след време, като един Франк Синатра, да каже: „I did it my way”. И да не съжалява.
Какво е най-мотивиращо за един актьор – високият хонорар, пълната зала или нещо друго?
Смисълът е най-важното. И то не само в театъра, а във всяка сфера на нашия живот, с каквото и да се занимаваш, най-важен е смисълът. Другото е вегетиране, ненужност. Що се отнася до хонорара, той не трябва да е фактор. А за да не е, трябва да е висок. Там, където си броиш стотинките за автобус, за да отидеш на репетиция, не може да има изкуство. Затова хората се обръщат към халтурата. Срещу това трябва да се борим. А за да стане, трябват повече пари. За да ги има, трябва да има частно продуцентство в театъра, частна инициатива и търсене на нови форми за реализацията и управлението на един спектакъл, на един театър.
През последните една-две години се наблюдава засилен интерес към театъра – залите са пълни, билетите се разпродават седмици преди представленията.Същото не може да се каже за българското кино. Каква е причината според Вас?
Мисля, че тази година в българското кино има сериозен напредък. България изкара три много сериозни филма – „Дзифт”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Хиндемит”. Гледах ги и трите и съм много впечатлен. Веднага се усети и засилване на интереса на зрителя към българското кино, защото това, което се предлага е качествено. Така че не мисля, че интересът е спаднал, обратното –засилва се. Дано да продължаваме така.
Какво да очакваме от екипа на България Арт Груп през следващата година? Подготвяте ли нови изненади за българската публика?
Разбира се. Но няма да ги издам.