На 6 април 2010г. излиза на книжния пазар книгата на Съмърсет Моъм – „Скелет в гардероба“. Съмърсет Моъм е най-четеният английски писател след Дикенс. Живял е 92 години и успява да остави на читателите огромно литературно богатство – 20 романа, 31 пиеси, множество пътеписи, есета и разкази.
Книгата се издава от "Колибри" и е на цена 12 лева.
Откъс от книгата "Скелет в гардероба":
Забелязал съм, че ако някой ти позвъни по телефона и не те намери, но заръча да му се обадиш мигом щом се върнеш, защото те търсел по важна работа, най-често тя
е важна за него, а не за теб. Ако трябва да ти направят подарък или услуга, хората обикновено сдържат нетърпението си. Върнах се у дома и преди да се преоблека за
вечеря, имах време колкото да прегледам вестника с една цигара и глътка алкохол, затова, когато госпожица Фелоус, моята хазайка, ми съобщи, че господин Олрой Киър заръчал да му се обадя по телефона веднага щом се върна, реших, че преспокойно мога да не изпълня молбата му.
– Да не би да е Киър писателят? – попита госпожица Фелоус.
– Същият.
Тя отправи ласкав поглед към телефонния апарат.
– Да го набера ли?
– Не, благодаря.
– Какво да му кажа, ако пак се обади?
– Нека ви предаде онова, което има да ми съобщи.
– Добре, господине – рече тя и сви устни. После взе празния сифон, придирчиво се огледа, за да се увери, че стаята е подредена, и излезе.
Госпожица Фелоус четеше романи до захлас. Бях сигурен, че е изгълтала всичките книги на Рой. И тъй като се позасегна от моето равнодушие, стана ми ясно, че е във възторг от тях. Когато се прибрах късно вечерта, на масичката имаше бележка, написана с нейния едър, четлив почерк:
Господин Киър звъня още два пъти. Ще Ви бъде ли възможно утре да обядвате с него? Ако не, изберете удобен за Вас ден.
Бях учуден. За последен път видях Рой преди три месеца на една вечеря, и то за няколко минути; както винаги той беше много мил и на сбогуване изрази дълбокото си
съжаление, че толкова рядко се срещаме.
– Лондон е ужасен – каза ми тогава Рой. – Все не остава време да се видиш с хората, които са ти приятни. Хайде другата седмица да обядваме заедно.
– С удоволствие – отвърнах аз.
– Щом се прибера, ще си погледна бележника и веднага ще ти се обадя.
– Добре.
Познавах Рой от двайсет години и ми бе добре известно, че бележникът, в който записва уговорените си срещи и посещения, неизменно стои в горния ляв джоб
на жилетката му, затова не се учудих, че през следващата седмица не ми се обади. Та и сега нищо не можеше да ме убеди, че трескавото му желание да ми окаже гостоприемство е безкористно. Докато пушех последната за деня лула, преди да си легна, премислях всевъзможните по води, поради които Рой ме кани на обяд. Или някоя
от неговите поклоннички го е помолила да я запознае с мен, или някой американски издател, минаващ през Лондон, е пожелал да ме види; въпреки всички мои догадки
не биваше да бъда несправедлив към стария си познат: не допусках, че дотолкова е изхабил запасите си от претексти, които му служат за извинение, та да не може да се справи с положението. Освен това предлагаше да определя удобен за мен ден, следователно едва ли имаше намерение да ме свързва с някого.