Владислав Христов разговаря със Силвия Чолева, чието име свързваме с литературната критика, журналистика, поезия и издателство за поезия "ДА".
Преди дни беше премиерата на кигата „Кой, кой е?” от Томаж Шаламун. Защо трябва да четем Шаламун?
Защо трябва да четем поезия? Слагам знак на равенство между Шаламун и поезията… Но нищо не е задължително, нищо не „трябва”, когато става дума за литература, за изкуство. Ако нямаш вътрешна необходимост, няма как да се насилиш. Шаламун наистина е особен поет. Още в първата му книга се разбира, че това е поет, който не можеш да сравниш, той прилича само на себе си. Във всяка следваща книга той продължава да играе, да провокира, да мисли нестандартно, да иронизира, да опитва… Така до края. Преминава през времето, като се променя, надгражда последователно във всяка следваща книга, но в ядрото остава същият – с тази негова страст към новото, провокативното, играта, намигването. Шаламун е поет, който не може да бъде сложен в рамки. Ще намери начин да се измъкне. И мисля, че това е така, защото той още съвсем млад осъзнава, че истинският поет има свой глас, различим глас, осъзнава и го „прилага” в поезията си, но това е органичен глас, не насилен, не превзет, не измислен. Шаламун е естествен поет, той не се крие, не съчинява, или ако го прави, то е заради играта с читателя, иска да го накара да търси, да мисли, да открива. Шаламун е сложен поет. Както пише уж разбираемо, не можеш веднага да го разбереш, както е неразбираем, намериш ли ключа – разбираш с лекота, изпитваш удоволствие от четенето. Докато го редактирах, усетих как полека-лека ме омагьосва, как почвам да разбирам недоизказаностите, препратките, иронията, тъгата, странните метафори. Да, Шаламун стъписва. Нищо при него не е, както го очакваш. Той е от онези поети, които правят нов свят. Огромен, разширяващ се свят.
Ти си се срещала със Шаламун на живо, какъв човек беше той?
Съвсем обикновен на пръв поглед, приветлив, с една особена усмивка, малко иронична, ведра. Беше тогава 70-годишен, но изглеждаше и се държеше като далеч по-млад човек, веднага скъси разстоянието, въпреки че аз се бях напрегнала, защото изпитвам голямо уважение към него. Определи обаче кратко време за интервю и някак в общуването се усещаше, че си знае цената. Четенето му също ме порази – гласът, начинът, по който изговаряще стиховете си, каза, че ще чете 45 минути и приключи по часовник. Въобще личеше класата му.
С какво би бил полезен Шаламун на младите поети в България?
Със свободата си да прави експерименти и то не само като млад. С това, че е останал верен на себе си, въпреки тези експерименти, заигравания, провокации. С това, че голямата поезия няма ограничение, няма правила, няма това-се-прави-така – всякак може! Шаламун се нядявам да им отвори някоя-друга чакра.
Има ли криза на честността в поезията? Какво премълчават съвременните поети, какво ги е страх да си признаят?
Да, важно е да си честен, но и да си смел, защото честността иска смелост. Много важно е и да намериш своя глас. Да не робуваш на модата. Премълчаването е малодушие и съчинителство – читателите веднага го усещат. Но само честност не е достатъчна – трябва респект към поезията, трябва да се мисли, чете, но това всички го знаят. Обаче не го „прилагат”, така да се каже. Писането на стихове се е превърнало в нещо като хоби. Критериите са размити и безразборното издаване на стихосбирки, липсата на неконюнктурна критика, безкритичността на самите автори, това, че много се харесват, въздигането на посредствени автори по различни (най-често извънлитературни причини) води до печални резултати. Изобщо, ако ме питат – по-малко пишете, повече четете, това бих казала на пишещите. И оставете суетата… Но ги чувам, чувам ги да казват – тая леля да не дава акъл… Може и да са прави – младостта е такава, не иска да я поучават. И не само младостта…
Предстои да излезе новата ти книга с поезия, от осем години не си издавала поезия, как се реши на това? Какво има между земята и небето?
Не знам защо се мисли, че ако пишеш проза, не пишеш поезия и обратното. Това – у нас. В другите страни се приема за нещо естествено. Не съм издавала, но в тези осем години съм писала поезия. Натрупаха се доста и преди три години, още като подготвях за печат „Гошко”, сборника ми с разкази, реших да издам и книга със стихотворения. Нали два пъти (с „Внимателно” и „Зими и лета”, както и с „Картички” и „Писма”) стана така, че издавах по две книги едновременно, бях се зарекла да не правя повече това, защото винаги е за сметка на едната… И издадох „Гошко”. Оттогава все подреждам стихосбирката… Време нямам покрай работата в БНР и издателството, да речем и личния живот. Като все не бях доволна от подредбата си, дадох книгата на трима приятели да си кажат мнението. Този „друг” поглед префокусира нещата. В крайна сметка тази есен вече реших да спра и да издам книгата. Иван Теофилов ми стана редактор. Страшно съм му благодарна. Между небето и земята има много болка, мечти, блика живот, любовта цъфти и прецъфтява, слънцето грее, после облаци, дъжд, мъгли, зима, има начало и край.
Защо българската литература се раздели на кръгове и кръгчета? Какво делят авторите?
Делят малко пространство. Аз нямам проблем с кръговете – не общувам с всички и предпочитам всеки да си знае мястото. Нека не бъркаме работата ми на културен журналист с личните и писателските отношения. Но приятелството между писатели е рядко нещо. Обикновено на хората не им е приятно да чуват истини за себе си. Аз съм обаче от този сорт и затова много-много не ме обичат. Дразня. На младите гледам да помагам, особено на тези, чието писане ми допада. Смятам, че така трябва, да се помага. Малко ми е смешно от това тяхно щъкане обаче около изяви, хора… Прекалено са в шума… И много потискаща самодостатъчност.
Какво мислиш за все по-нарастващия брой конкурси за поезия в страната? Кому са нужни те и кого обслужват?
Хубаво е да се отличават добрите поети, хубаво е, че така се популяризира поезията, но роенето на конкурси снижава авторитета им, качеството на поезията пада. Общините, предполагам, че отчитат културна дейност, но нещата са доста формални, според мен. Журитата също са спорни. Наскоро имаше конкурс в Перник на името на Константин Павлов, ама ако патронът беше прочел стихотворенията победители, сигурно щеше да каже „мамата, мамата”. Въобща нивото много падна, това е.
По телевизията тръгна един нов литературен формат „Ръкописът”, има ли място литературата в шоубизнеса?
Не, не, не. Това, което правят с литературата в страна, в която не писателите, а мутрите продължават да са на мода, която няма политики за подкрепа на собствената си литература, да правиш риалити от литературата, да профанираш писането, е престъпно! И да не ми казват, че не става дума за пари!
Ти си част от издателство „Да”, как оцелява едно малко издателство, което публикува единствето книги с поезия?
Трудно. Това не е комерсиално издателство. Въпреки това трябва да се съобразяваме с реалностите. За всяка книга кандидатстваме по програма, но голямата част от субсидиите, включително и тази на Министерството ни на културата стигат само за издаването на книгата. А преводът на поезия е най-труден. Обидно малко получанат преводачите на поезия от някои езици. Има и държави, обаче, които оценяват това и финансират подобаващо преводачите. За три години все още не сме успели да съберем пари и да издадем с тях една книга. Но се надявам, че и това ще стане. Поезията малко се купува и чете. Ние обаче продължаваме, защото сме казали ДА на поезията.
Какво ново да очакват ценителите на поезията от издателство „Да”?
Предстои излизането на книга на Адам Загаевски в превод на Силвия Борисова, а от българските автори – на Пейчо Кънев и на Марин Бодаков.
Къде куца държавната политика по отношение на книгоиздаването? Какъв закон би създала ако зависеше от теб?
Дълга тема. Трябва да има стратегия, да се правят конкретни стъпки, да се проучи опитът на други държави в нашата ситуация. Но Министерството на културата не е способно за това. Толкова години вместо да се прави стъпка след стъпка, върви се на заден ход. Според мен е много важно да има държавна стратегия за превод и представяне на българската литература по света. Можем да се понаучим от унгарците и поляците. Не закон, а политики, стратегия от страна на държавата трябва, ако на държавата й пука за българската литература и не я оставя да оцелява на собствени сили.
Според статистиката 60% от българското население през последните пет години не е прочело и една книга? Как може да бъде върнат интереса на читателите?
Издават се прекрасни книги. Издават се много безсмислени книги. Има една малка част от обществото ни, която изобщо се докосва до култура въобще. Голямата част от българското население счита гледането на телевизия за културен акт. Още по-голяма част изобщо не се интересува от култура. Това е реалността. Това е резултат от четвъртвековното опростачване на българите. Лесно се изпростява, трудно се образова, просвещава. Интересът може да се увеличи през медиите. Но дори обществената телевизия пуска риалити формата Ръкописът, където излиза, че е въпрос на техника да напишеш роман, че това всеки го може и т н. Жалка работа. Колко предавания има за култура? Колко културни страници има във вестниците? Интернет е доста обтекаемо място за култура и отделна тема, защото там реката тече и носи каквото има. Но питам: има ли у нас обществен престиж литературата, писането на книги? Отговарам: не! Хората, от които зависи да има някаква промяна, нещо да помръдне, самите те не се интересуват от култура, те не четат. И както обикновено се живее у нас – всеки се спасява поединично. Затова българската литература няма лице навън. А има какво да покаже. И още нещо – няма европейска страна, в която културата да не се подпомага от държавата. Не е възможно иначе.
Служителите в библиотеките и музеите излязоха на протест с искане за 50% ръст на възнагражденията, защо държавата подлага на геноцид точно хората на книжовността, а в същото време раздува бюджета на полицията до 1,2 млрд лв? Какво трябва да се промени за да имат адекватно отношение управляващите към библиотеките и музеите?
Не, нямат представа какво е да си квалифициран и да работиш за нищожна заплата от 200-300 евро! Как ще имат тогава адекватно отношение? Продължават нагло да смятат, че хората, които се занимават с книжовност трябва да мизерстват, защото не-са-ни-важни. Виж, полицията ни е важна… Това води към полицейщина. Писателят Георги Мишев го каза: „Това, което наричахме преход, си е неокомунизъм”. Културата е белег за развитието на една нация. Какво да се промени? Да изберем други управляващи. Тези са за боклука.
Кой има полза от подмяната на ценностите в изкуството? Как можем да се преборим с това?
В хаоса всичко се размива. Това е пагубно за стойностното изкуство, защото другото е винаги по-агресивно, напористо, желаещо да се покаже на всяка цена. Няма полза, има само вреда. Не трябва да се правят компромиси, не трябва да се обслужва канюнктурата, трябва истината да се казва в очите. И ако повече и повече хора го правят, току-виж нещо помръднало…
Светът се тресе от страх и тероризъм, какво забрави човекът, че се стигна до тук?
Човекът забрави, че не е само тяло, че без дух преставаме да бъдем човеци.
Идват коледни празници, каква е твоята коледна молитва?
Бог да е с нас. Толкова сме уязвими…
Вижте още:
Силвия Чолева представя сборника с разкази "Гошко" в Казанлък, Стара Загора и Бургас
Силвия Чолева представя Писма и Картички