Силвия Томова познаваме с редица публикации, стихове, роман, разкази. Новата й книга е сборникът разкази „Четни маслини и двама мъже“, издаден от ИК "Сиела" в края на 2010-та година. На чаша кафе в една пролетна сутрин си говорим със Силвия специално за читателите на Kafene.bg за разказйте й, за вдъхновението, българската литература и за това четат ли българите.
Разкази. Кога ги писа?
Последната книга събира разкази от последните 10 години. През 2001-ва година започнах да пиша разкази, през 2005-2006-та ги предложих на едно издателство, буквално в насипен вид. Издателството отхвърли част от разказите, с мотива, че са брутални. Това не ми попречи 4 години по-късно да предложа същите разкази и нови на друго издателство – "Сиела". Те нямаха нищо против и така се появи „Черни маслини и двама мъже“.
Мисля, че се приема добре. Имам добри отзиви дори от хора, които не познавам и това за мен е най-хубавото. Наистина човек може в такава степен да се трогне само от отзива на непознат – като във филм.
Къде получаваш отзивите?
На мейла, обикновено. Участвах в някакъв конкурс без да знам, конкурс на електронно издание и книгата ми бе отличена заедно с "Улицата на пеперудите" на Керена Ангелова и "Зелено и златно" на Силвия Чолева като книга на годината в раздел "Проза". В тази отбрана селекция – това не може да не ме радва.
Доволна ли си като резултат?
Да, много съм доволна. Има двойна перспектива в корицата, което ме радва особено и създава измамно чувство. Съдържанието не съответства толкова много на корицата, но съответства на автора. Не съм толкова агресивна, колкото вероятно звуча през разказите.
Защо са брутални разказите?
Поне според редакторката, която ги прегледа през 2006-та година, има прекалено много сюжети с насилие и убийства, кръв, агресия. Вероятно е искала да ме предпази, да не ме обявят за жената на мрака. Но в „Черни маслини и двама мъже“ се получи баланс между по-финото възприятие с по-новите неща и по-старите, които са малко по-груби като за масовия вкус.
Масовият вкус доста посвикна на …
Да, междувременно се случиха много нещата. Но когато тези разкази бяха писани, не беше така. Те, разбира се, бяха излизали в пресата, в специализирани издания, някои от тях. Отношението ми към тях сега не е еднозначно, има неща, които откровено ме дразнят. Но пък и не мога да отрека миналото, колкото и да ми се ще.
От самите разкази се вижда, че са писани в различни периоди. Проличава и твоето израстване. Като теми…
Като теми може би да… това е голям спор – дали стилът или сюжетът е важното. Едната школа казва – сюжетът е основополагащото, другата казва – не, стилът е определящ. Би било лъжа ако кажа, че търся някакво внушение, изхождайки от сюжета. По-скоро търся стила, в който да се впиша. А какво ще разкажа, се разбира в процеса на писане. Имам някаква идея, тя си намира стил, намира си своите издазни средства, намира си сюжета… Процесът на писане е по-интересен, по-вълнуващ, отколкото преди или след това. Като „Сезам отвори се“, без да знаеш какво има в пещерата.
Кога се отваря Сезам при теб?
Отдавна не се е отварял, за съжаление. Отдавна не съм писала. Кога се отваря? Отваря се от гняв, от учудване, от огорчение. Всичко останало би било лицемерно да се твърди.
В разцвет ли е родната литература?
Да, гледах интервюто с Александър Секулов за Kafene.bg, той сподели това наблюдение. Определено е така.
Освен това колкото е по-шарена една литература, колкото са по-различни перата – толкова по-добре. Докато през 90-те години като че имаше една тенденция да пишем като обявения за времето си класик, след 90-те тази догма се разчупи. И хората като че ли имат повече смелост да изразят автентичния си глас. Колкото повече автентични, неподражателски пера – толкова по-добре.
И в поезията има много силни автори, и в прозата е така. Забелязвам също, че романите, специално романите като че са по-търпеливи. Не се пишат истории-еднодневки. Не е книга, която може да прочетеш за два дни и да изхвърлиш.
Мисля, че читателите, които все още не са се докоснали до съвременна българска литература много губят. Ние определено можем да се съревноваваме с европейски образци. Например в поредицата „Съвременна европейска проза" има български автори, които могат да сложат 80% от тези автори в малкия си джоб. Абсолютно съм убедена в това.
Твоите фаворити сред съвременните български автори?
Открих наскоро поетът Кирил Василев с книгата му „Липсващи страници“ – невероятен поет, изключително аналитичен, същевременно с това толкова образен. Смело мога да кажа, че съм замаяна от него.
В прозата – една книга, която не излезе скоро, преди две години, но все още ме държи. Това е „Потъването на Созопол“ на Ина Вълчанова. Препоръчвам я горещо. Книга за един свят, който си е отишъл, онзи стар бунтарски дух, който старата бохема носеше. Вече я няма и бохемата, и духа.
Винаги съм харесвала Мария Станкова, почти всичките й неща. Цвета Делчева направи една много добра книга – „Реконструкция“ – пример за прецизно писане, с търпение и аналитичен поглед към света. Нещо, което тези, които искат чрез литературата да консумират бърза слава, не могат да усетят. Книга, която можеш буквално да четеш в усамотение и нищо да не ти липсва дълго време.
Има цяла вълна българи, които живеят в чужбина и пишат. Дали привнасят нещо ново… стилово, тематично?
В Америка, специално, школите за бързо писане са индустрия. Там е мода да отидеш и да се запишеш в школа за творческо писане. Ако десетина души от подобен курс напишат 10 различни неща, всички те ще си приличат, ще има една нишка, която ги обединява. То се усеща, най-вече в стила. Тъй като в България нямаме такава традиция, и школите по творческо писане, ако има такива, те са една-две, читателят трудно може да долови занаята в писането. В писането на някои от авторите, които дойдоха от чужбина, този занаят много се усеща. Като един калъп, който трябва да бъде облечен еди как си. Както в Холивуд е професия писането на сценарии, така е занаятлък писането на романи в школите по творческо писане. Това е моето лично усещане. Също в редица университети там роман може да бъде приет като дипломна работа във факултет по изкуства. В България това трудно би се приело като академичен подход и лично аз не го намирам за такъв. Но, хората го харесват. Може би защото нямаме такъв тип занаятчийско писане.
Чисто занаятчийско, но брилянтно изпипано в прозата, е може би Здравка Евтимова, но при нея е толкова добро, талантът прозира и с какъвто и занаят, с каквато и техника да бъде облечен – той винаги ще се усети. Докато ние останалите, повечето, пишем за удоволствие. Поне аз нямам кой знае какви претенции. А и съм много суеврена – в момента, в който си повярвам – край.
Да разбираме ли, че в момента си в творческа почивка?
Да, в творческо-работна почивка. Чета много, имам много идеи, но нямам време или гневът ми е много, много ме тревожат нещата, които стават в света… война в Либия, бедствия в Япония. Все теми, които предполагат добри сюжети, добра гледна точка, но нямам време. Искам да пътувам, искам да си почина и тогава.
Четат ли хората у нас? Загива ли културата?
Не е вярно. Ако това е статистика не знам защо четящите не излизат в тази статистика. Има четящи млади българи. Много от тях са страшно интелигентни. Веднъж един много умен човек ми каза следното: „Това, което обединява науката с литературата или науката с изкуството е въображението“. Може би след соц-а, където едва ли не беше партийна повеля да се харесва този или онзи, все още сме недоверчиви. Само че старите муцуни ги няма в съвременната българска линература, няма партийна повеля. Просто трябва малко спокойствие, за да си намериш твоя автор.
Пожеланието на Силвия Томова за читателите на Kafene.bg?
Здраве, хубави емоции, добра компания в света на литературата.
Вижте още:
Видео поглед със Силвия Томова
"Черни маслини и двама мъже" на Силвия Томова