По-малко известният период от живота на легендарния британски политик и държавник Уинстън Чърчил – действията му след 1945 г., когато вече не е на власт – е описан в „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма” (ИК „Сиела”) от лорд Алън Уотсън.
Книгата описва историята на двете ключови речи на Чърчил, които обръщат хода на историята и спасяват Европа от комунизма – тази във Фултън, Мисури, където той оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз, и втората, произнесена в Цюрих, където говори за звучащото невъзможно в следвоенните години помирение между Франция и Германия.
Животът и делата след 1945 г. на една от най-разпознаваемите политически фигури в историята на XX век – сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, са разгледани обстойно в книгата „Заветът на Чърчил” (с подзаглавие „Как две речи спасиха Европа от комунизма ”). В ценния си труд лорд Алън Уотсън поставя акцент върху две възлови речи на британския държавник, чрез които се смята, че Чърчил обръща посоката на историята и спасява Европа от комунизма. Първата е добре известната му реч във Фултън, Мисури, където оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз. Във втората, произнесена в Цюрих, Чърчил подканва за безпрецедентно помирение между Франция и Германия, които да станат основа на съюз, който САЩ да подкрепи икономически и военно.
В книгата са разгледани обстойно политическата ситуация, в която Чърчил изпада през 1945 г. – когато губи изборите от Клемънт Атли и Лейбъристката партия, отношенията му с Рузвелт, мнението му за болшевизма и Сталин. В руския диктатор Чърчил вижда същото, което е видял в Хитлер през 30-те години на XX век – неутолима жажда за власт и пълно презрение към човешкия живот.
Освен двете въздействащи речи на емблематичния британски политик и държавник, „Заветът на Чърчил” съдържа и предговор от неговия правнук – Рандолф Чърчил, който пише: „Книгата на лорд Уотсън отдава искрена и проникновена почит на политическите инстинкти и неустрашимия подход на прадядо ми към сложните международни проблеми. Тя съдържа и напомняне, че е нужно да сме нащрек и неизменно да браним трудно извоюваните си свободи.”
Преводът от английски език е на Ирина Васева. Корицата на българското издание на „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха” е на художника Дамян Дамянов.
Книгата е част от поредицата на издателство „Сиела” Власт и отговорност, чието начало бе поставено в края на 2016 г. с автобиографичната книга „Достойни битки” на видния американски държавник, бивш директор на ЦРУ и министър на отбраната при президента Обама Леон Панета.
Премиерата на „Заветът на Чърчил” е на 11 декември (понеделник) от 18:30 часа в American Corner в Столична библиотека.
„Умиротворител е човек, който храни крокодил – с надеждата, че крокодилът ще го изяде последен.”
Уинстън Чърчил
Откъс от „Заветът на Чърчил”, лорд Алън Уотсън
Лорд Халифакс и Белият дом
Пътуванията на Чърчил никога не са прости и неизменно се влияят от приумиците му. Доставя му истинско удоволствие да променя намеренията си. Когато пристига във Вашингтон на 10 февруари 1946 г., вече не притежава тази свобода. Вече не е министър-председател и съответно не го канят да отседне в Белия дом. По време на войната на практика му отреждат едно крило в президентската резиденция. Само че храната е ужасна и Чърчил мрази коктейлите на Рузвелт и предпочита скришом да се подкрепя с „Джони Уокър“, отскачайки до тоалетната. Но е бил гост на Рузвелт и в епицентъра на властта. Този път е отпратен към посолството на Великобритания – на хвърлей място и все пак разликата е огромна. И за да стане ситуацията още по-тежка, негов домакин не само че не е президентът, а е лорд Халифакс – човекът, когото Чърчил изпраща във Вашингтон през 1940 г., за да е по-далеч от Лондон.
През май 1940 г. лорд Халифакс, който е член на кабинета, е крайно потиснат от решителното противопоставяне на Чърчил на каквито и да било преговори с Хитлер – независимо дали преки, или чрез италиански посредници. Чърчил е убеден, че каквито и да било условия ще отблъснат британския народ, освен ако не са се били докрай. Лейбъристката партия е съгласна с него. Халифакс, който за малко не става министър-председател след оставката на Невил Чембърлейн и който е предпочитаният избор на краля и на мнозина от депутатите дори, заема съвсем различна позиция. Той се застъпва за посредничеството на Мусолини и дори в разговор с италианския посланик вметва възможността да поставят бъдещето на Гибралтар, Малта и Суец на масата на преговорите.
Стилът на Чърчил вбесява Халифакс. „Рядко съм срещал човек с такива ями в знанията и чиято мисъл да се разгръща в бурни приливи и силни отливи…“. След съдбовно заседание на военновременния кабинет на 27 май 1940 г. той заклеймява Чърчил, че говори „ужасни, невъобразими глупости“. Заплашва, че ще си подаде оставката, която Чърчил по-късно на практика приема – и го изпраща като посланик във Вашингтон. Предложението на Халифакс не означава държавна измяна. Той е убеден, че е продиктувано от здравия разум – преговори вместо риск от поражение. Чърчил вярва, че не може да има преговори, освен ако не претърпят поражение, а при настоящите обстоятелства и той, и останалите членове на кабинета трябва да са готови „да се удавят в собствената си кръв“. Нека другите капитулират и за всеобщо удивление в ролята на британския Петен той има предвид Лойд Джордж.
Вече знаем от военните дневници на германския генерал-полковник Франц Халдер, че Адолф Хитлер наистина е обмислял подобен ход. На планьорка за операция „Морски лъв“ той предлага Германия да нахлуе във Великобритания и евентуално да се установи британски кабинет с членове Лойд Джордж, Чембърлейн и лорд Халифакс.
Нищо подобно не се случва, но при пристигането си във Вашингтон на 10 февруари 1946 г. Чърчил като нищо е усетил, че решимостта му да хвърли ръкавицата на още един тиранин, Сталин, може пак да разтрепери Халифакс, както когато се бе възпротивил срещу Хитлер. В случая именно това се случва.
Вечерта на 10 февруари те вечерят заедно, присъства и секретарката на Чърчил Джоу Стърди. В писмо до родителите си тя не само описва кой къде седи на масата – лейди Халифакс вляво от Чърчил, а лорд Халифакс начело на трапезата, – а споделя и преценката си за събитието. Вечерта е, както пише тя, „изтощителна, от начало до край премина в крайно учтив светски разговор. Скучно, отегчително, досадно!“. Чърчил няма намерение да се разкрива пред седящия до него Халифакс.
В 10 ч. вечерта „скучната“ вечеря приключва. Чърчил се отправя към Белия дом за лична среща във връзка с приготовленията за Фултън. Медиите проявяват изключителен интерес, но на следващия ден говорителят на Белия дом не казва почти нищо. Чърчил и Труман разговаряли в президентския кабинет и разговорът им „почти изцяло“ бил свързан с пътуването им. Всъщност щели да пътуват с влак. Прессекретарят Чарлс Рос упорито твърди, че двамата мъже не са коментирали „какъвто и да било политически въпрос, нито заема за Великобритания“. И все пак тази първа среща с Труман в Белия дом показва, че нещата не стоят така, както изглеждат.
И така, за какво са говорили двамата мъже онази нощ? Кореспондентът на лондонския вестник „Таймс“ е почти категоричен: „Очевидно, когато предишен министър-председател и настоящ лидер на опозицията в британския Парламент ще произнася реч практически под опеката на главата на американското правителство, правилата на политиката и учтивостта налагат президентът да бъде предварително уведомен за съдържанието и основните пунктове на речта“. Несъмнено и в случая е било така. Ето как за пръв път се натъкваме на неяснотата около „най-важната реч“ в живота на Чърчил. По-късно, и при това често, Труман твърди, че не е имал и бегла представа какво ще каже Чърчил във Фултън. Тази заблуда започва с прессекретаря, който на 11 февруари отрича в президентския кабинет на 10 февруари да са се разисквали каквито и да било политически теми.
На 11 февруари Чърчил се събужда на работното си място. Срещата му с Труман е била изтощителна. Трябва да е станал бодър, защото за обед в посолството са поканени генерал Айзенхауер и съпругата му. По онова време Айзенхауер и Чърчил се разбират прекрасно и двамата ще се срещнат и след Фултън, когато посещават Ричмънд и Уилямсбърг.
Не е документирано какво са си казали по време на обяда на 11 февруари, но разговорът им е бил по-въодушевен от „скучната, отегчителна“ вечеря със семейство Халифакс предната вечер. С нарастване на напрежението със Съветския съюз въпросът вероятно е бил повдигнат от някого от двамата. Телеграмата на Джордж Кенан още не е пристигнала. Тя пристига във Вашингтон на 22 февруари, когато Чърчил отново е в Маями, но тревогата, заради която Държавният департамент изисква мнението на американското посолство в Москва, трябва да е била споделяна и от Айзенхауер и Чърчил. От Стърди узнаваме кой къде е седял на масата, но не и за какво са говорили.
Семейство Чърчил заминават обратно за Флорида, където Чърчил пак ще рисува и плува и ще редактира окончателно речта си, която за момента е озаглавил „Устоите на мира“. Този надслов е забравен – тя ще придобие известност като речта за желязната завеса и в този смисъл е първото гръмовно оповестяване на Студената война.