Днес ви представяме първа част от разговора ни със Светлозар Желев.
Биографията му в сферата на литературата, критиката, културата, преподаването е наситена и красноречива сама по себе си – свързваме името му с проекти като Национален център за книгата към НДК, емблематичния му блог "Литературен гид", наградите "Рицар на книгата". Официалната му кариера започва в издателство "Сиела", минава през "Колибри" и създаването на списание "Гранта". Светлозар Желев преподава в СУ "Св. Климент Охридски" и ако има нещо, което може в една дума да опише живота му, това безспорно биха били книгите.
След толкова години книги, книги, книги, къде е Светльо Желев в началото на 2017-а?
Вече станаха 19 години, откакто се занимавам с книги, и те са не просто част от моя живот, а са живота ми, единственото нещо, което ме кара да се чувствам добре и дава смисъл на живота ми професионално. В момента се занимавам с нещо много важно, опитваме се да създадем една литературна агенция, която да представлява български автори и в България, и в чужбина. Такава за съжаление нямаме. През годините има много опити на хора, които се опитаха спорадично да бъдат литературни агенти, да представляват различни български автори. Имаше някои успешни случаи в тази област. Но за съжаление все още няма една литературна агенция, която да застане наистина зад българската литература. И целенасочено и професионално да се опитва да развива и популяризира българските автори в чужбина.
Това е изключително важно за всяка една литература. Няма начин една национална литература да бъде такава, ако тя остане само в границите на държавата си. Много е важно българските автори да бъдат поставени и в световния литературен контекст, много е важно България да започне да съществува в него. Комуникацията, популяризирането или медийното участие, представянето на български книги навън, участието по различните международни панаири на книгата, по фестивали – това са неща, които ще извисят България на едно друго ниво, на което тя трябва да бъде. Все още имаме много проблеми в нашата литература с това, че оставаме много битови, прекалено затворени в самите себе си. Дори да пишем за външния свят, ние пишем изцяло и само от българската гледна точка. Това е много особено и е нормален проблем на растежа, българската литература е била затворена в границите си в продължение на десетилетия и за тези 25 години не успяхме да го преодолеем. През 90-те положението беше ужасяващо, когато нихилизмът в българската литература и от страна на читателите, и от страна на издателите, и от страна на медиите, беше ужасен.
От 2003, 2004, 2005 г. започна един буквално ренесанс, който в началото с бавни стъпки започна да въвежда нови имена, да се опива да стимулира и показва на медиите важността на българската литература и качеството на българските писатели. Читателите малко по малко започнаха да вярват в това, появиха се български имена, много добри като писатели. Те придобиха своята обществена популярност, и в момента вече българската литература сравнено с 2005, 2006 г., е на едно наистина наистина съвсем друго ниво. Това обаче трябва да се надгражда.
Дайте примери – кои са силните имена в литературата днес?
Ние все още имаме много неща, по които да работим, жанровата литература все още е един от големите проблеми, по които да работим. Не че няма жанрови автори, има такива и те имат чудесни неща, аз съм говорил много пъти и за Димана Трънкова, и за, да кажем, Радко Пенев, Николай Пенчев, исторически романи, детективски романи, криминални истории.
Фантастиката продължава да има много силни традиции в българската литература, но много още път трябва да изминем там. Имаме прекрасни представители на сериозната и качествена литература, които естествено могат да се превърнат в бестселъри в чужбина. В лицето на няколко автори започва да се отваря сериозен интерес към българската литература. Георги Господинов, най-голямото име в България в момента и най-известният представител на българската литература в чужбина. И с книгите си, и с номинациите си, и с наградите си, и с присъствието си, и с критиката си. Такива са и Алек Попов, и Теодора Димова, и Емилия Дворянова, Владимир Зарев и Лея Коен в немскоезичния свят, Тодор Тодоров в Германия също.
В Хърватия миналата година издадоха две книги на Вера Мутафчиева – "Джем" и "Алкивиад Велики", които направиха абсолютен фурор. Емил Андреев е много популярен там, Георги естествено, Алек отново. Продължава да се работи, в Хърватия специално имаме много преводачи. Но всичко това, за да се случва и да продължава да се случва, трябва да имаме и чувстваме огромна нужда от институционална подкрепа от страна на държавата.
Създаването на Националния център за книгата в НДК, част от който бях в продължение на две години, беше нещо изключително важно. Това промени и отношението, и разбирането, и постави българската литература на картата на света. Когато институциите покажат своето отношение – и от страна на издателите, и от страна на преводачите – интересът се засилва страшно много. Преводачите видяха за пръв път някой с желание да ни подкрепи, дори с много малко финансиране, но той да застане до тях, да ги подкрепя в пътя и заедно да оправят нещата. За мен блестящият пример за това е Хърватия, където освен двама-трима много силни преводачи, които имаме, аз направих няколко срещи като представител на Националния център за книгата на Панаира в Загреб, и в рамките на една година буквално излязоха шест български автори, подкрепени от Националния център за книгата в Хърватия. Всяко от тези издателства продължава да развива българската литература. Това е пътят, ние трябва да се борим за всяка една държава по този начин. Трябва да защитаваме нашите преводачи и да им даваме възможност да оцеляват. Защото както беше казал един мексиканец, който е преводач от български, има много начини да се самоубиеш, но един от най-екзотичните от тях е да си преводач от български, защото ще умреш от глад. Не искам да бъде така и не трябва да бъде така.
Как могат да се променят нещата?
За мен ключът към промяна е подкрепата на институциите и държавната политика, разбирането за смисъла на културата като най-важното в националната идентичност. Всички български политици и политически партии продължават да говорят за важността на грамотността, образованието, литературата и културата на три дати общо взето – малко преди избори, 24 май и 1 ноември. След което оттам нататък няма никаква политика и никакво разбиране. Аз смятам в момента, че наличието на Националния център за книгите или пък институционално припознаване от страна на Министерство на културата и заедно, в обединение, една голяма програма и стратегия в подкрепа на българската литература в чужбина, която да бъде с едно достатъчно финансиране, може да превърне и изстреля България и българската литература на едно много по-добро място на световния литературен пазар. От друга страна, трябва да има литературна агенция която да представлява авторите и да осъществява директната комуникация между автори, преводачи в чужбина, литературни агенции в чужбина и, разбира се, издателства. Една литературна агенция, която работи за този имидж извън общодържавното, но и в конкретни посоки.
Какъв е примерът на другите държави в това отношение? Какви са техните практики?
За мен прекрасен пример в това отношение е Чехия, където преди 7 години беше основана литературната агенция на Дана Блатна и за тези седем години тя направи наистина чудеса в чешката литература. Този микс между институция, частна инициатива, самите издатели, самите автори, държавата и една литературна агенция могат заедно да направят много.
Примерно в Чехия беше сформирана една отделна награда. Те имат една много силна награда, "Магнезия Литера", която е най-престижната награда в Чехия и гарантира огромен интерес и успех. Но освен нея беше създадена наградата „Чешка книга“ и тя е специализирана за книги, които са достойни за превод. Тя е насочена изцяло и само към чужбина. И това е нещо много много ключово, отново опираме до смисъла и разбирането. Затова е важно създаването на българска агенция. Изморен съм от тези 18-19-годишни борби за българската литература, но трябва да допълним този микс. Литературна агенция трябва да съществува и се надявам да има разбиране и от страна на държавата, и от страна на авторите, и от страна на издателите, защото от страна на преводачите и издателите в чужбина това разбиране го има.
Разкажи за примера на Турция, на Сърбия, на скандинавските държави. Как се случва така, че те заливат буквално цял свят със своите автори, съвременни и не толкова. Има разкошни произведения, които се тиражират навсякъде. Как може да се случи всъщност това?
Наистина Турция е един блестящ пример. От друга страна, най-блестящият пример в световен мащаб е скандинавската литература и абсолютният бум, който направи тя през последните десет-петнайсет години. Те имаха един автор, какъвто е Хенинг Манкел, който беше получил много добър прием в целия свят, автор на криминални романи. Освен това в този момент скандинавските държави, това е преди повече от 20 години, Швеция основно, взеха решение да подкрепят скандинавската криминална литература като жанра с най-голяма възможност тя да бъде изнесена в чужбина. Направи се скандинавска награда за криминална литература, "Златен кинжал", която се превърна в една от най-големите награди в света. Те култивираха литературата си буквално – и вътре в самите свои национални граници, и подкрепиха износа й навън.
В този момент, когато този процес вече се беше задвижил, се появи Стиг Ларшон, който не можа да види своите книги дори публикувани. Той почина преди те са бъдат публикувани. Превърна се в истинско чудо в световен мащаб, продавайки на повече от 40 езика, достигайки до стотици милиони продажби от трилогията "Милениум". Той се превърна в носителя на една изградена традиция, започната от Манкел. Същевременно имаше вече наличие на 7-8 шведски много добри криминални писатели и заедно със Стиг Ларшон те развяха знамето на скандинавската литература из целия свят. Достигнахме до един момент, в който се появи една много интересна класация на вестник "Гардиън" в Англия с проучване на шестте най-големи европейски литературни пазара – Англия, Франция, Германия, Италия, Испания и Холандия. В техните топ 40 по продажби на книги 17 книги бяха на трима шведски автори. Говорим за шестте най-големи пазара в Европа, които правят около 2/3 от целия книжен бизнес в Европа. Ето тези неща се правят с много много сериозна държавна подкрепа. В Скандинавието – Швеция, Норвегия и Финландия, се наливат близо 150 млн. евро за подкрепа износа скандинавска литература по света. Да, за съжаление ние не сме Скандинавието, но това не означава, че не трябва да се работи в такава посока.
Как стоят нещата в Турция, Сърбия, близки до нас страни?
Да, нека се върнем към по-близкия ни турски пример. Турският литературен център ТЕДА беше създаден само преди 8 години. За това време подкрепи 1400 заглавия на турски автори и превода им в чужбина, на 26 езика, на близо 400 турски писатели. Ето това е целенасочена, сериозна и мащабна политика. Допълнително те създадоха литературния фестивал Тампинар, който е нещо грандиозно – в случая става дума за 10-дневна програма с повече от 600 имена, което наистина е нещо много мащабно. Може би само фестивалът в Единбург, Шотландия, е достигал такива измерения. Но турската държава направи това целенасочено и в момента турската литература е една от най-добре възприеманите в целия свят. За България всички си го знаем.
А сръбската държава живее вече повече от 20 години или във война, или в перманентна икономическа криза, всички знаем как се случват нещата там. Сръбската държава, за нито един момент, в нито един миг, дори не посегна към субсидиите за превод на сръбска литература в чужбина. За подкрепата на сръбската литература в Сърбия дори не говоря. Говорим за подкрепа на повече от 15 литературни медии – това са вестници, списания, онлайн сайтове, които Министерството на културата подкрепя, разбирайки важността на съществуването на медиен контекст, който да дава широта, да насочва вниманието към най-важните книги.
От друга страна, зареждането на сръбските библиотеки е изключително. Почти всяка книга на сръбски автор влиза в сръбските библиотеки. Отношението към работата с деца – например по време на Панаира на книгата в Белград, който между другото е на трето място по посещаемост в Европа, след Световния панаир на книгата във Франкфитрт и Панаира на книгата в Париж. Повече от 200 000 души в рамките на една седмица, организират се посещения за деца на Панаира на книгата в Белград. За да усетят тези деца важността, да разберат какво е книжният свят и колко е важно четенето. Отделно съществуват две големи литературни агенции в Сърбия, всички тези неща формират един контекст и придават смисъл. Забележително е участието на Сърбия във всички големи световни панаири на книгата. Имаме сръбски щанд в Болоня, сръбски шанд в Франкфурт, сръбски шанд в Лайпциг, в Лондон, в Париж, участие в Гьотеборг, в други важни панаири на книгата.
Моят най-голям проблем е да убедя българското правителство и българските политици във важността на книгата. Ясно е, че във всяка една държава има политически ходове, които са променяли нещо. Например в Полша политиците се опитаха да премахнат нулевата ставка на ДДС защото, освен Англия и Ирландия, Полша беше третата държава с нулева ставка на ДДС. Тогава хората скочиха срещу това и политиците казаха, че разбират и няма да пипат ДДС-то. Но имаше увеличаване на ДДС-то на книгите, после пак го върнаха. Политиците правят такива жестове, понякога популизмът изисква от тях да правят такива неща.
В крайна сметка винаги разбирането на всяка власт и всяко управление трябва да бъде, че националната литература е в основата на националната идентичност и цялата национална култура и тя задължително трябва да бъде подкрепяна като нещото, което обединява, като канавата на нашата национална идентичност. Затова тя е толкова важна.