Днес продължаваме разговора си със Светльо Желев – представяме втора част на интервюто ни с него. Първата част можете да намерите тук.
Биографията на Светлозар Желев в сферата на литературата, критиката, културата, преподаването е наситена и красноречива сама по себе си – свързваме името му с проекти като Национален център за книгата към НДК, емблематичния му блог "Литературен гид", наградите "Рицар на книгата". Официалната му кариера започва в издателство "Сиела", минава през "Колибри" и създаването на списание "Гранта". Светлозар Желев преподава в СУ "Св. Климент Охридски" и ако има нещо, което може в една дума да опише живота му, това безспорно биха били книгите.
Има ли достатъчно разбиране от обществото, за да окаже някакъв натиск в полза на родната литература? Издателствата – дали са уморени или малко нехаят, защото са фокусирани върху печалба или другаде, авторите – те са заети да пишат, това е тяхната работа. Кой трябва да направи усилия – очевидно политиците още не са узрели, за да взимат мъдри решения?
Проблемът е отново комплексен. От една страна, ясно е, че нашите политици още не са узрели, но с един сериозен натиск от страна на обществото това може да се случи. И с един сериозен натиск от страна на издателите – в крайна сметка за тях е свръх важна тази популяризация на книгите им в чужбина. Но, първо ще говоря за издателите, след това за обществото, защото според мен за съжаление там проблемът е най-голям.
Недоразумението при издателите е, че постоянната криза, в която ние живеем от 2009 г. насам, ги кара да мислят единствено за продажбата на още една книга. Вместо те да се опитат да "натискат" политиците през Асоциация "Българска книга", асоциацията на издателите, и вместо българските книготърговци да лобират в този смисъл, Асоциация "Българска книга" се занимава с организиране на Алея на книгата и различни изложения на книгата. Лошо няма да го прави, но функцията на една такава организация е именно да "натиска" и да защитава интересите на литературата, на бранша, собствените си интереси пред държавните институции. Тя трябва да бъде вечното камъче в обувката на институциите и на всяка власт, за да може да показва важността и смисъла на книгата. Това, АБК, за съжаление не го прави. Същото се отнася и за Съюза на българските писатели, Сдружението на независимите български писатели и другите организации – ние имаме общо пет писателски организации в България, които не правят, по същия начин, абсолютно нищо, и не защитават нито интересите на авторите, нито интересите на българската литература.
Когато има някакви разговори с институции, те са в частна полза на конкретни хора или конкретна организация, без да има натиск – вместо да притискат държавата и да показват смисъла и важността на създаването на сериозен и качествен мащабен Национален център за книгата, който да бъде в полза на цялата литература. Национален център за книгата беше унищожен и премахнат, никой не каза нищо – нито Асоциация "Българска книга", нито различните писателски съюзи. Ето този конформизъм и преклонена главичка, те идват от мизерията. Физическата мизерия, борбата за оцеляване се превръщат в духовна празнота. И ти започваш да жертваш не само свободата си, а и смисъла си, защото евентуално може дърважата да ти даде някакво покаяние и малка субсидийка – вместо да се бориш за законови промени, които да доведат до много много повече финансиране, създаване на организация, въвеждането на европейско законодателство, неща, от които ние сме на светлинни години в сравнение с Европа. И сме включително в нарушение на европейските закони. Не се възползваме от тях – от една страна поради нехайство, от друга страна – поради това, че ако ние кажем нещо, те ще ни спрат и мъничките субсидии, които имаме.
До какво води всичко това, какви са последствията за обществото?
Всичко това води до едно общество, на което въобще не му пука за българската литература. Отделно всичко това, което казах за мизерията и съществуването на ръба на оцеляването, водещо до мизерия на духа, е екстраполирано по отношение на обществото и хората у нас. Икономическата мизерия, в която тъне, казвам го директно, може би 2/3 от нашето население, живеещо на ръба на оцеляването, обхваща и пенсионери, и служители, и маргинални групи, и т.н. Когато говориш на това общество за книги и литература – да, то няма да те разбере. Тези 2 млн. души, за които говоря, пенсионерите, са може би най-четящите хора в България, заради традициите, които имаме, но те са и най-малко купуващите книги, защото финансово не могат да си позволят да го правят.
Майка ми и баща ми са пенсионери, вкъщи имаме библиотека от повече от 3000 книги, но те не са си купили нито една книга за последните 15 години. Защото нямат финансовата възможност да го направят. Те разчитат на собствената си библиотека, книги от приятели, книги, които аз им пращам, подаръци или на общинските библиотеки. И отиваме до друг най-важен елемент в отношението на държавата и държавната политика. Всички отвсякъде казват, че сме бедни, че нямаме много пари. Ето тук идва ролята на държавата да осигури задължителния достъп до книгите на своето бедно според нея население.
В Лисабонския договор, в неговата първа точка, пише, че европейските държави са базирани за знанието и икономиката. Ако искаме да сме такава държава, да изпълним този договор, който самите ние сме подписали, българските управници трябва да осигурят достъп на гражданите си до знание и до книги. Както правят другите европейски държави.
Това става чрез библиотеките. Българските библиотеки години наред са мачкани, унищожавани, живеещи на ръба, оцеляващи изключително трудно. Ние сме с най-добрата изградена мрежа от библиотеки в Европейския съюз, а може би и в света. Благодарение на читалищата ние имаме наистина изключителна мрежа. В България допреди десет години имаше повече от 6000 библиотеки, буквално във всяко населено място. Вместо да използваме и да надграждаме тази структура, я унищожаваме и унищожаваме. Тук имаме за съжаление негативната роля на Съюза на читалищата, който не е достатъчно активен и силен. Съюзът на библиотечните и информационните работници, той също трябва да бъде много много по-деен в тази посока. Достигнахме дотам, че да се радваме, когато от време на време общината направи подаяние, даде някакви 5000 лв. да се купят книги. Има активни общини и активни директори на библиотеки, които отиват и просят пари. Някои кметове дават, други – не. Столична библиотека е добър пример за това. Много активно се случват нещата там. Има и други такива примери. Но липсва дърважната политика, това е големият проблем.
Друг належащ въпрос е разбирането и разговорите за ДДС, което е голям проблем, това е ясно – България и Дания са единствените страни в ЕС, които имат пълна ставка върху ДДС. Мнението на държавата е, че това не може да бъде променено, че няма ресурс да се управлява диференцирана ставка, с което ние 100% не сме съгласни, но това казва държавата. И наистина не е въпрос на пари, говорим за 40 млн. от целия бизнес с книги.
А приетият през 2015г. стандарт за библиотеките?
Имахме уговорка с Министерство на финансите да отделят пари, които да влизат в библиотеките. 2015 г. беше приет най-накрая стандарт за библиотеките, разписан от Министъра на културата и превърнал се в нормативен акт. Самата дърважа е важно да спазва собствения си нормативен акт. След 6 години борба в крайна сметка беше постигнато разбиране за това колко книги трябва да влизат във всяка конкретна библиотека в зависимост от хората. До момента субсидята към библиотеките беше по брой книги, които има библиотеката. Затова книги не се бракуваха, затова имаме 56 издания на "Под игото", затова имаме българска класика в 1000 издания. Все пак в крайна сметка се постигна едно разбиране, което е много под европейските стандарти, много под стандарта на ЮНЕСКО. 3 пъти под стандарта на ЮНЕСКО, за да съм напълно точен, който е 0.3 книги на глава от населението. В крайна сметка тук беше прието 0.1 книги на глава от населението, около 800 000 нови книги, които трябва да влизат в библиотеките всяка година. Това е нормативен акт, разписан от държавата. Асоциация "Българска книга" направи метод, начин, по които това да се случва – буквално във всяко населено място всяка библиотека с колко книги трябва да бъде заредена под брой. И се стигна до едно споразумение. Първата година това не можа да стигне до бюджета, реши се да се случи в рамките на 3 години, започвайки от 3 млн., 5 млн., докато на третата година се достигнат 8 млн.
Вече 2 години нищо не се случва. 2 години българската държава нарушава собственото си законодателство. И аз питам, задавал съм въпроса много пъти към АБК, към Съюза на писателите, към Съюза на библиотечните работници – защо позволиха две години българската държава да не изпълнява собствения си нормативен акт. Има директни стъпки – повдигане на дело срещу Министерството, ако не у нас, то в рамките на Европейския съюз. Какво направиха библиотечните работници – нищо. И ние искаме от българското общество да разбира важността на книгите. Българските книгоиздатели в очите на читателите са търгаши, които слагат огромни цени на книгите. Обяснявал съм много пъти как се формира цената на книгата – виждаме ли го това нещо? Виждаме ли постъпки от страна на Асоциация "Българска книга" да се промени това нещо, да се работи с хората, да се работи с децата. Има чудесни инициативи като Похода на книгите, но това са недостатъчни неща. Трябва да преминем наистина на друго ниво. Има прекрасни примери из цяла Европа, от които ние трябва да се учим, не да откриваме топлата вода. За авторското право да не говорим – отношението към него е потресаващо. Особено авторското право в интернет ерата. В момента говорим ли за носители на права и дигитално общество въобще като разбиране? На какво ниво е дигитализацията на Народна библиотека? Ето това е функция на държавата – дигитализацията на книгите в България. Но, за да се достигне до дигитализация на всичко, то трябва да мине през защита на авторското право и разбиране и от двете страни, достигане до консенсус. В европейски контекст това се урежда с документи, които се подписват между държавата и носителя на правата. Този проблем отдавна е решен. На европейско ниво са дигитализирани книгите буквално до 70-те години. В момента се обсъжда как да се продължава нататък, книгите на 80-те, 90-те. Къде сме ние? Никъде! Втренчването в мизерията и малките битови проблеми правят така, че да няма мислене на генерално, национално и държавно ниво.
Нека приключим по-оптимистично, да дадем лъч светлина, за да завършим разговора не с песимизъм, а с оптимизъм.
За мен песимизмът не е нещо лошо. Винаги отчитането на моментното състояние, на моментната картинка на едни проблеми цели решаването им. Ние имаме прекрасни книги, имаме прекрасни автори, прекрасно поколение от писатели, които вече заемат своето място и в Европа. Имаме и примери как нещата могат да се случват и такъв пример е фондация "Елизабет Костова" например. Комуникацията между българската литература и англоезичния свят, особено в Америка, издаването на девет-десет български автори в Америка, семинарите, които се правят, броевете на литературните издания. Българската литература и българските писатели вече започнаха да се чуват и в англоезичния свят. Стигнахме дотам, че в Америка "Физика на тъгата" на Георги Господинов – превод на Анджела Родел, беше номинирана за двете най-големи награди за преводна литература. Преди не можех и да мечтая за такъв успех за българската литература. Големи медии, европейски, американски, "Ню Йоркър", писаха за нашата литература. През двете години от съществуването си Националният център за книгата в НДК подкрепи 40 книги. В момента се превеждат повече от 30 книги в цяла Европа, и в Америка включително. Сега ще излезе "Хайка за вълци" на Ивайло Петров, "Една и съща нощ" на Христо Карастоянов, благодарение отново на фондация "Елизабет Костова". Във Франция в момента се превеждат 3 книги, в Хърватия се превеждат 6. Превеждат се в Румъния, Македония, Сърбия, навсякъде в Европа.
Литературата е езикът и бъдещето на Европа. Най-доброто чувство за единност, за единение минава през емпатията и разбирането, които ни дава литературата. Затова подкрепата на литературата и износът на литература са много важни. България е години наред на първо място по много добра комуникация и работа с програмите на Европейския съюз за помощ на преводите. България вече е на световната литературна карта и това го заявявам твърдо. През всички тези години съм искал да видя именно това – България поставена на световната литературна карта.