Ружа Лазарова заминава за Париж през 1991 г. и оттогава живее и работи там. Пише на френски и български. Романът „Дълбоко в деколтето” (Издателство „Сиела” 2014 )излиза на френски език, а после – 15 години по-късно тя решава да го редактира и издаде и на български език, но в крайна сметка се получава нова книга. Преди месец тя беше в България за премиерата на книгата, а ние използвахме възможността да си поговорим на живо за литература. Откъс от книгата прочетете тук.
Как се появи книгата?
Написах „Дълбоко в деколтето” преди 15 години – между 1998 и 2000 г. В нея разказвам историята на две гърди, които са одухотворени, превърнати са в персонажи, които говорят. Когато „Сиела” решиха да я преиздадат, аз започнах да я чета отново. Разбрах, че текстът е остарял, самата аз съм узряла като писател и като жена най-вече, тези гърди са живели вече 15 години имат много повече да разкажат още повече. В началото започнах да редактирам превода, но стана така, че я пренаписах изцяло.
Когато заминах за Франция, където живея вече 25 години, вече бях писала и публикувала разкази в България. Във Франция започнах да пиша само на френски. Когато първите ми романи – „Мавзолей” и „Орденът на мълчанието” – да се издават и превеждат на български, аз редактирах прелодите и така отново се върнах към българския. Това, което много ме зарадва, че написах „Дълбоко в деколтето” изцяло на български. Писах я в Париж. Мислех, че не мога да съчетая двата езика, но успях.
Имате ли впечатления как се приема книгата от българските читатели?
С голямо вълнение взех в ръцете новото издание. Много харесах корицата, която направи Дамян Дамянов. Още е рано да кажа, 
но ще издам, че във фб страницата получих няколко съобщения от жени, които се изказваха много въодушевено. Те споделят, че книгата е увлекателна като съчетава лекота, смях и дълбок сюжет, който е свързан не толкова с комунизма, моята любима тема, а по-скоро със съвременния глобализиран свят. В книгата има една фирма, малко абсурдна и футуристична, която промива мозъците на своите служители. Действието се развива в Париж, но е далеч от реалността, има абсурдни елементи. В „Дълбото в деколтето” критикувам и консуматорския свят, в който успехът е главното, ценностите са забравени в името на успеха. Изплозвам двете гърди като начин да разкажа живота на една жена от друга гледна точка.
Смела ли е книгата? Казва ли истини, които хората не са готови да чуят?
Като жена-писател от няколко години се интересувам от еротична литература – въпрос, който преди това не ме е занимавал. Започнах да чета такава литература от професионална гледна точка. За мен тя е много важна, защото доказва плътската сила, физическата им сила на думите, това че са от плът и могат да ударят човешкото тяло. За тази сила на езика говоря в „Органът на мълчанието”. Думите могат почти да влязат в кожата, в сърцето и да те наранят. За мен добрата еротична литература предизвиква възбуждане. Един образ е много по-лесно да презизвика възбуждане, докато думата е абстрактна. Това живо ме интересува и в българския вариант се опитах да го развия.
Френският и българският вариант са абсолютно различни, нали така?
Да, френският вариант е писан преди 15 години, докато българският го написах сега. Сюжетът е същият, но много неща се промениха – краят например. Във френската книга действието се развива в края на 90-тте години, а сега се опитах да издърпам действието в годините, по-близо до нас. Вкарах интернет, имейлите, някои по-съвременни елементи от живота. Тоест това са две различни книги. Аз постоянно съм в нетипични казуси.
Въпреки, че историята се развива в Париж и главната героиня е французойка, може би това е бил моят опит на емигрант – с пресъздаването на самотата. На мен самата ми беше интересно как една стара книга – писана преди 15 години – говори за съвременни теми.
Има ли автобиографични елементи в „Дълбоко в деколтето”?
В един момент всеки писател се изпълва с много преживявания – лични или наблюдавани, прочетени книги, гледани филми, които се превръщат в магма вътре в него. Постепенно той започва да ги вади от себе си. Вероятно има и автобиографични елементи, но сюжетът не е автобиографичен. Проблемите в книгата по никакъв начин не са свързани с мен. За сметка на това винаги съм внимавала да усетя женския елемент, как жената възприема тялото си – от овладяването му в пубертетския период до зралята си възраст. Бих казала, че романът е смесица от това, че съм жена, писател, преживявания и imagination.
Успявате ли да следите съвременната българска литература? Как изглежда България, погледната от Париж?
За съжаление във Франция много малко се гледа към България, за разлика от Германия, Австрия, САЩ. Макар, че напоследък интересът към българския туризъм се повиши, с културата не е така. Прожектираха се няколко български филми, но към литературата интересът е слаб. Въпреки преведените на френски български книги. Това се дължи сигурно на културните традиции или предрасъдъци във Франция. Знам, че телевизия АРТЕ подготвяше поредица сериали за писателите от всички европейски страни. Аз им предложи да направя серията за българските писатели. Те дълго се колебаха и накрая заявиха, че няма да включат България. Същевременно наблюдавам, че французите преоткриват много от литературата – например моята книга „Мавзолей” беше много добре посрещната като критика и като читателско любопитство. Всеки, който е дошъл в България, се влюбва в страната ни. Икономическата криза, в която се намираме, с глобализирания свят, в който нищо не се разбира, Русия, която проявава военна агресия, с ислямистите – тази несигурност кара хората да се свият в себе си. И точно това не се отразява добре на интереса съм други, по-малки страни като нашата.
Каква е тенденцията в четенето? Читателят по-леки текстове ли предпочита?
Във Франция има много развита културна политика, чиято цел е да запази активно четенето като традиция в училищата и бибилиотеките. Големите книжарници фалират, но малките устояват, защото имат идентичност – организират различни събития, например. Така че историята на книгата не е безнадеждна. Знам, че французите обичат да четат книги за чужди страни и проблеми – например книги за Бразилия, Камбоджа, книга за емигрантите от Лампедуза – които пристигат от Северна Африка и загиват в лодките.
Оттук нататък към какво поглеждате? Към еротиката?
Не, чиста еротика не ми се пише. Като писател-занаятчия ми е интересно да използвам еротични елементи и да подходя към това смело, без задръжки. Искам да овладея еротичния начин на писане. В момента изчаквам, нямам някаква голяма идея, с която да започна да пиша.
Следващата ми книга най-вероятно ще бъде на френски, защото там живея и с това си изкарвам прехраната. Но българския език винаги ме освежава, намирам го за много сугестивен – с малко думи се казва много. С френския не е така – изречението трябва да се разгърне, да се използват повече думи.
Какво ще пожелаете на българските читатели, които ще посегнат към „Дълбоко в деколтето”, „Мавзолей” и „Органът на мълчанието”?
Да изпитат удоволствие от четенето, да бъдат грабнати от книгите ми и да не ги пускат, докато не ги прочетат. Това е най-голямата ми мечта.