Интервю с художника Росен Марковски дни преди изложбата му в София – "Марковски по действителни случки", която ще бъде открита на 15 септември, в галерия "Сезони".
Предстои ти изложба на картини по действителен случай, какво за теб е да рисуваш по действителен случай?
Картините стават сами. От мен се иска, просто да създам случката. Мисля, че и това лято ми се получи.
Разкажи ми за един такъв действителен случай, след който се е родила картина.
„Момиче яде диня“, Момиче с шапка“, „Момиче с китара“, „Танцуваща Лия и жадния Ника“, „На голите скали“, „Защо ме дразниш“, в басейн с октопод, …с корал, „Фарамига“, все по действителни случки. Не влагам разказ в картините си. По-важно ми е да съм съзерцателен, другото става после в главата ми. Важно е да мине през мен и да е наистина.
Имаш ли нужда от нова реалност, или действителността е достатъчна за да те инспирира към творчество?
„Keep working“. Важно е движението. Тук, в момента ми харесва и ме дразни в добрия смисъл на думата, но вярвам в нещата които предстоят и не знам къде ще ме отвее вятъра.
Лятото рисуваш и скиташ по морето, какво ти дава и какво ти взема то?
Е, изморителен е тоя трип, защото много рисуваме и свирим. Всеки ден, по цял ден. Зареждаш и раздаваш постоянно. Накрая сме доста изтощени, но силните усещания се запечатват в работи и в главата ми, в сърцето ми. Морето ми дава силните случки, отваря сетивата ми, прави цветовете наситени и живи. А и всички там са по-освободени, лъчезарни и щури.
Прави ли те тъжен есента? Нужна ли ти доза меланхолия за да твориш?
Да, есента ме натъжава. Залеза също. Но „в края на лятото стават чудеса“. През есента се забивам в ателието и се срещам с хора, с променените им лица. Слушам случки и се радвам на всички. Сезона на културните новини. Времето за театри, изложби и четения по кафенетата.
Жената е основен обект в творбите ти, с какво би я заменил ако се наложи?
Не бих я заменил. Няма с какво да я заменя. Каквото и да рисувам, натюрморт или пейзаж, дори, в корена на всичко стои жена. Тя ме кара да се движа и да пулсирам.
Каква е жената-муза ? По какво я познаваш като я видиш?
Излъчване. Няма модел за муза. Случва ти се най-неочаквано. Просто впиваш поглед в нея и после картините стават сами. В истинската муза има жертвоготовност, смиреност, всеотдайност. Музата не винаги е модел, поне не във всяка работа. Тя те кара да работиш, да се движиш, дава ти сили да осъществяваш мечтите си.
Често рисуваш риби? Символ на какво са те за теб?
Знам че има символика. Изобилие, плодородие. Древните китайци смятяли, че съчетанието риба и вода е символ на еротични удоволствия. Не съм символист. Рисувам цветове и излъчване. Така виждам картините си преди да ги нарисувам. Усещам ги и не знам какво ще е нарисувано на тях. С Рибата, която всички разпознават като форма и чрез нея успяват да „разчетат“ картината, изследвам състоянията си. Отивам някъде вадя боите и рисувам риба. От цветовете и излъчването разбирам какво ми е настроението. Рисувам риба, ако не жена навсякъде където отида. Затова не рядко рисувам и русалки, хах.
Немалка част от творбите ти са в голям формат, какви са преимуществата му? Дава ли ти повече свобода?
Формата се определя от твоя моментен темперамент. Понякога ми се рисуват миниатюри. Но големия формат дава повече свобода наистина, но и носи повече отговорност. Той вика по-силно. „Боде“ очите на зрителя. Затова нямаш право на грешка. Смелост, изригване и отговорност, това е големия формат.
Имаше период в който рисуваше абстракции, би ли се върнал отново към него, или това е вече затворена страница?
Отидох до другия бряг, за да видя как е. Хареса ми, но изпаднах в безтегловност. Скъсах комуникацията с хората. Мисля, че ми беше приятно. В абстракцията има много честност и прозрачност. Нямаш знания, зад които да се скриеш. Там си личи таланта. Абстракцията ми помогна да изчистя формата, да се отърся от дребните задължителни неща. Сега откривам допирните точки на цвета и формата и те изобщо не са това, на което ни учеха. Моя учител Вихрони Попнеделев, веднъж нарисува акварел, напляска много боя по листа, за да ни запали да бачкаме и накрая каза „Е не се получи, но и така може“.
С Николай Димчевски сте страхотен творчески тандем, с какво се допълвате и в какво се различавате?
Аз дърпам напред нещата да се случват. С рутина, опит, контакти и възможности. Той предава цвят на нещата. Зарежда ги с чуствителността на млад човек. Той е истински артист, някак си по-над нещата. Ника е много интелегентно момче, а това е много важно за нашата работа. Аз съм по-перде от него, не му мисля много. И все пак сме тандем, защото правим нещата наистина. В днешно време, това става все по-трудно за артистите. Ние, просто успяваме да се движим и да реализираме проектите си.
Какво готвите на публика като предстояща изява?
Аз готвя самостоятелна изложба в галерия Сезони, която се открива на 15-ти септември. Запалих се отново по големите формати. А с Ника мислим за пърформанс – концерт пред Софийска публика. Да обобщим случките „по брега на морето“ и да закрием лято 2016 подобаващо.
В какво настроение искаш да излязат посетителите от предстоящата ти изложба?
Весели, освободени. С повече чувство за хумор и усещане за нещата около нас. Да виждат детайлите, които правят живота ни красив и интересен. Да си качат краката на масата, да махнат с ръка и да се опитат да живеят щастливо тук и сега, защото смисъла на живота е в акта на живеене.