Росен Кукушев е завършил „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения” е публикувана през 2012 г. В началото на март излезе втората му книга с поезия „След опиянението“.
Как се чувстваш с току-що издадена втора книга? Битува мнението, че при авторите съществува синдрома за провал при втората книга, ти лично усетил ли си подобно нещо?
Удовлетворен съм, че усилията по подготовката на книгата имаха своя добър завършек. Имам предвид не само индивидуалните ми усилия на автор, свързани с нейното написване и подредбата на стиховете в определен ред и композиция, но също така и работата на редактор, издател, рецензенти, художник на корица и прочие. Битува погрешната представа за книгите, и най-вече на поетичните такива, като за индивидуални продукти, а те в повечето случаи са колективно дело и това повишава тяхната смислова тежест и ги прави истински значими.
Не вярвам в синдрома за провала на втората книга. Напротив, писането на втора книга е възможност да се самоусъвършенстваш, да надградиш постигнатото с първата книга, а също и да избегнеш някои класически грешки на растежа, които си направил при писането като дебютант.
Какво се крие зад думата опиянение в заглавието? Метафора на какво за теб е опиянението?
Опиянението може да бъде състояние и процес, агония и екстаз, физическо и душевно преживяване, епикурейска наслада, катарзис и просветление. Само този, който е в състояние да се опияни – в пряк и преносен смисъл, може да прогледне отвъд завесата на очевидните реалности и да осмисли емоционални си преживявания. В този смисъл погледът на книгата е насочен и към времето и пространството „след опиянението“, към Себе си и Света, както и умението на всеки един от нас да постига познание посредством мисъл, чувства и думи.
От какво се опияняваш най-често? Какво в поезията е способно да те опияни?
Поводите за опиянение може да бъдат различни, независимо дали става дума за любима жена, природна картина, хубаво вино или красиво написани думи. По-важното е да се запази откривателският дух, способността да намираме поводите за опияниение, вълнението и размисъла за малките и даже наглед маловажни неща или подробности от битието. Красотата се таи в ниши, които са малки често невидими за невъоръженото с поезия око. Поезията, която разкрива такава красота, или дава нови неочаквани посоки за разбирането на света, може да ме развълнува и до степен на опиянение.
Когато пишеш мислиш ли каква публика ще чете творбите ти? До колко за теб е важна обратната връзка с читателите?
Ако мислим непрекъснато за това дали ще се харесаме на читателите, докато пишем една творба, никога няма да напишем нещо стойностно и достойно за тяхното внимание. Читателят не е глупав и добре разбира, когато авторът вкарва фалшиви или изкуствени нюанси в начина си на писане. Това е валидно в особена степен за поезията, при която фалшивите тонове и отклоненията от искреността се усещат най-осезаемо. Освен това, за разлика от другите литературни жанрове, поезията има умението да възпитава ограничен, но верен и критичен кръг от читатели, в сравнение с понятието за публика, което е по-характерно за прозата, публицистиката, театралните постановки. В този смисъл обратната връзка на читателя с писателя в поезията е много по-директна и откровена. Възможностите за непосредствено общуване са на практика неограничени, което парадоксално се обуславя от малкия кръг читатели, изкушени от поетичното, но и затова в поезията качеството е по-значима величина от количеството. От друга страна, писателят и читателят в поезията са равнопоставени, допълват се и, според мен, трябва да бъдат в състояние на диалог.
Броят на поетите през последните години расте за сметка на качеството на текстовете, за теб това по-скоро литературно или социално явление е?
Опитите за писане на стихове (за разлика от истинската поезия) са се превърнали в социално явление или по-скоро в явление от социални медии, без това да ги доближава до значима литературна стойност. Въпреки добрите пожелания все по-често броят на пишещите надвишава този на четящите стихове и това може е само в ущърб на качеството на поетичната продукция. За съжаление и броят на мислещите и осмислящите писането и четенето драстично намалява, а в това е по-голямата трагедия на нашето време.
Страда ли от липса на смисъл съвременната българска поезия? Кое прави една поезия докосваща и оставаща през годините?
Много автори възприемат поезията като проекция на техния вътрешен емоционален свят, на който те дават израз на белия лист или пред екрана на компютъра, без да подбират внимателно изразни средства, форма и съдържание, което води и до липсата на смисъл в поезията. Прочие, такива автори подхождат като класически аматьори в писането, но представят често написаното от тях като еталон за емоционална неподправеност и чистота на съкровеното преживяно, като оправдават по този начин липсата на смисъл и логика в стиховете си. В действителност техният вътрешен свят може да се окаже далеч не толкова интересен за околните, независимо дали е облечен в стихове или не. За мен интересна и въздействаща е поезията, която е в състояние да се дистанцира от конкретните емоционални състояния на автора, без да губи от своята искреност, за да придобие по-универсално значение, валидно и за читателите.
В стихотворенията ти има много ритмичност, защо в днешно време в страната ни продължава да се гледа на римата и мелодията като на отживелица?
Това е така, защото в редица случаи самите автори не обръщат достатъчно внимание на ритъма, римите и мелодията в стиховете. А това, като всяко друго нещо, може да бъде научено и доразвито. Друга причина за възприемането на римата и мелодиката в поезията като отживелица е свързването им с предходни етапи от развитието на българската литература и опитите да се преодолее бремето на традицията. Това обаче със сигурност не може да се случи без познаване на същата тази традиция и способността да си служиш с класическите изразни средства в поезията. И римите, и мелодията може да бъдат поднесени по модерен или постмодерен начин, стига авторът да има умението и търпението да постигне това.
Мина първата премиера на книгата в София, къде би искал да представиш още „След опиянението”? Според теб има ли разика между публиката в столицата и провинцията?
Планирам представяния в други по-големи и някои по-малки градове в България. Не бих казал, че в съвременната глобална действителност може да съществува разделение между столица и провинция, но, според мен, публиката в София е по-разпокъсана в избора и предпочитанията си. Достатъчно красноречиво говори фактът, че в столицата ежедневно се провеждат множество културни събития, в паралелни пространства на града, като имат своя публика или привличат нова, но читателят остава някакси раздвоен, едновременно привлечен от множество сцени, без да може да се мултиплицира и да бъде навсякъде където пожелау. В по-малките градове съществуват по-ясно обособени четящи и литературни общности и общуването с тях за мен е много интересно. В същото време сред четящите в провинцията съществува и глад за нови събития, за жив контакт и повече диалог с авторите.
Как си представяш твоята следваща книга, с какво по-различна би искал да бъде от втората?
В случай че следващата ми книга е поетична, бих се опитал да доразвия и надградя някои от характеристиките на първите две. В прозата все по-интересни са ми кратките концентрирани форми, словесните миниатюри или, другояче казано, възможностите да събереш повече смисъл в по-малко думи.